След като живее безгрешен живот и накрая умира вместо нас, Исус става Посредник на един нов, по-добър завет между нас и Бога. Посредством Своята смърт Той премахва смъртното наказание, присъдено за нашите престъпления, и прави възможен новия завет.

Тази истина е доразвита в Евреи 10:5-10, където Исус е представен като изявил съвършеното послушание, изисквано от завета. Текстът препраща към Псалом 40, по начало приписван на желанието на Давид да отдаде на Бога пълно послушание: „Ето, дойдох (в свитъка на книгата е предречено за мене). Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля. Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (Псалми 40:7,8). Този псалом изразява условието за Божия завет с Израил: покорност, която е едновременно и наслада, и закон, записан в сърцето (Второзаконие 6:4-6). Но онова, което Давид само би могъл да желае да извърши, Исус го прави на практика.

За Павел този псалом придобива специално значение с въплъщението на Исус. Спасителят олицетворява покорността към новия завет. Той е нашият пример. Били сме спасени не само поради Неговата смърт, но и поради съвършената Му покорност.

Според „Посланието към евреите“ фактът, че Исус е определен за Свещеник според чина на Мелхиседек, предполага въвеждането на един нов завет. Старият Завет е даден въз основа на левитското свещенство (Евреи 7:11). Левитските свещеници действат като посредници между Бога и Израил и законът изключва всички останали от свещенството. В такъв случай авторът заключава, че промяната на свещенството предполага промяна на закона за свещенството, както и промяна на завета (Евреи 7:12,18,19).

Проблемът при стария завет е, че той не може да осигури съвършенство (Евреи 7:11). Павел говори за левитското свещенство и неговото служение (жертвоприношения, празници и т.н.). Принасяните чрез тях жертвени животни не могат да осигурят истинско, пълно очистване от греха, нито достъп до Бога (Евреи 10:1-4; Евреи 9:13,14; 10:19-23).

Фактът, че е необходим нов завет, не означава, че Бог е бил несправедлив с Израил, давайки им стария завет. Левитското служение и службите в скинията са предназначени да ги предпазят от идолопоклонство и също така да ги насочат към бъдещото служене на Исус. „Посланието към евреите“ подчертава, че жертвите са „само сянката на бъдещите добрини“ (Евреи 10:1).

Като ги насочват към Исус, те е трябвало да помогнат на хората да възложат надеждата и вярата си в „Божия Агнец, Който поема греха на света“ (Йоан 1:29; ср. с Исая, 53 гл.). Това е същият въпрос, който Павел повдига, когато казва, че законът е „детеводител, да ни доведе при Христос, за да се оправдаем чрез вяра“ (Галатяни 3:24) или че „Христос изпълнява целта на закона, за да се оправдае всеки, който вярва“ (Римляни 10:4).

С други думи, дори Десетте заповеди, колкото и добри и съвършени да са, не могат да осигурят спасение (Римляни 3:20-28; Римляни 7:12-14). Те дават съвършен стандарт за праведност, но не осигуряват правда – също както погледът в огледалото не може да изтрие бръчките на възрастта. За съвършена правда се нуждаем от Исус като наш заместник.

Обещанието за нов завет в „Посланието към евреите“ ни връща назад към Йеремия. Според Йеремия Божието обещание за нов завет всъщност е подновяване на завета, който Той първо е сключил с Израил чрез Мойсей (Йеремия 31:31-34). В такъв случай може да се каже, че Йеремия, 31 глава не говори стриктно за „нов” завет, а за „подновяване” на първоначалния завет с Израил. Всъщност еврейската дума за нов, hadashah, може да означава както „подновяване“, така и „чисто ново“.

Проблемът със стария завет е, че хората го нарушават (Евреи 8:8,9). Заветът не е сбъркан; хората са такива. Ако Израил беше видял символите на идващия Месия и беше повярвал в Него, заветът нямаше да бъде нарушен. И все пак, за да бъдем честни, в цялата история на Израил е имало много вярващи, в които са се изпълнявали целите на завета и които са имали закона в сърцето си (Псалми 37:31; Псалми 40:8; 119:11; Исая 51:7).

Макар че новият завет представлява подновяване на стария, в известен смисъл той наистина е нов. Обещанието на Йеремия за „нов завет“ не просто предвижда подновяване на условията, съществували преди Плена, които са били нарушавани и подновявани няколкократно, понеже народът на няколко пъти е изпадал в отстъпление. И точно по тази причина хората просто не са искали да спазват своята част от завета с Бога (Йеремия 13:23).

Ето защо Бог обещава да направи „ново нещо“ (Йеремия 31:22). Този завет няма да е като завета, който Той е сключил сключил „с бащите им“ (Йеремия 31:32). Поради неверността на хората обещанията, които Бог е дал при завета с Мойсей, никога не са се изпълнили. Сега, по силата на гаранцията, дадена от Сина (Евреи 7:22), Бог ще изпълни целите на Своя завет. Той не е променил Своя закон, нито е понижил стандартите Си; вместо това е изпратил Сина Си като гаранция за обещанията на завета (Евреи 7:22; Евреи 6:18-20). Ето защо този завет не съдържа проклятия. Той има само благословения, тъй като Исус го е изпълнил съвършено.

Гръцкият термин mesitēs (посредник) произлиза от mesos („среден“) и означава този, който върви или стои по средата. Това е технически термин, отнасящ се до лице, което изпълнява една или повече от следните функции: (1) арбитър между две или повече страни, (2) преговарящ или бизнес брокер, (3) свидетел в правния смисъл на думата, или (4) този, който е поръчител и по този начин гарантира изпълнението на споразумение.

Думата „посредник“ е твърде ограничен превод за mesitēs, защото се фокусира само върху първите две или три употреби на гръцкия термин. Но „Посланието към евреите“ подчертава четвъртата му функция. Исус не е замислен като „посредник“ в смисъл, че разрешава спор между Отец и хората, или като миротворец, който помирява недоволните страни, нито като свидетел, удостоверяващ съществуването на договор или неговото изпълнение. Вместо това, както обяснява „Посланието към евреите“, Исус е гарантът (или залогът) на новия завет (Евреи 7:22). На еврейски терминът „посредник“ е еквивалентен на „поръчител“. Той гарантира, че заветните обещания ще бъдат изпълнени.

Смъртта на Христос прави възможно установяването на новия завет, защото удовлетворява изискванията на първия завет с Израил, който е бил нарушен (Евреи 9:15-22). В този смисъл Исус е гарантът, който поема върху Себе Си всички нарушени законови задължения. В друг смисъл, прославянето на Исус в небето гарантира, че Божиите обещания за хората ще бъдат изпълнени (Евреи 6:19,20). Той гарантира завета, понеже показва, че Божиите обещания са верни. Като възкресява Исус и Го слага от дясната Си страна, Отец ясно заявява, че ще ни възкреси и ще ни доведе при Себе Си.

Исус е по-голям посредник от Мойсей, защото служи в небесното светилище и се е принесъл като съвършена жертва за нас (Евреи 8:1-5; Евреи 10:5-10). Лицето на Мойсей отразява Божията слава (Изход 34:29-35), но Исус е Божията слава (Евреи 1:3; Йоан 1:14). Мойсей говори с Бога лице в лице (Изход 33:11), а Исус е Божието Слово (Евреи 4:12,13; Йоан 1:1-3,14).

Може да сме изкушавани да мислим, че новият завет съдържа „по-добри обещания“ в смисъл, че има по-големи награди от стария завет (небесна родина, вечен живот и т.н.). Истината е, че Бог предлага същите привилегии на вярващите в Стария Завет, които предлага и на нас (прочетете Евреи 11:10,13-16). В Евреи 8:6 под „по-добрите обещания“ се имат предвид различни видове обещания.

Заветът между Бога и Израил представлява официална размяна на обещания между Бога и Израил. Бог поема инициативата и избавя Израил от Египет и обещава да ги заведе в Обетованата земя.

Заветът между Бога и Израил е ратифициран с кръв. Тази кръв се поръсва както над олтара, който представлява Бога, така и над дванадесетте колони, които представляват народа. Израилевият народ обещава да се покорява на всичко, казано от Господа. Това е обещание пред Бога и се изисква от нас, когато сключваме завет с Него.

„Условието за вечен живот и сега е точно такова, каквото е било винаги – съвсем същото, каквото беше и в рая преди грехопадението на нашите първи родители, а именно – съвършено послушание на Божия закон, съвършена праведност. Ако вечният живот можеше да бъде даден при някое друго условие, по-малко от това, то благополучието на цялата вселена би било поставено на карта. Би се открила възможност грехът с всичките му последици на скръб и страдания да бъде обезсмъртен“ (Уайт, Е. Пътят към Христос, стр. 62 – англ. изд.).

Бог удовлетворява абсолютните изисквания на новия завет за нас, защото дава собствения Си Син, за да дойде и да живее съвършен живот, така че обещанията на завета да бъдат изпълнени в Него и след това да ни бъдат предложени чрез вяра в Исус. Покорството на Исус гарантира заветните обещания (Евреи 7:22). Необходимо е Бог да Му даде благословенията на завета, които след това се прехвърлят на нас. Наистина тези, които са „в Христос”, ще се радват на тези обещания с Него. Второ, Бог ни дава Своя Свети Дух, за да ни осигури възможност да изпълним Неговия закон.

Първият заветен документ е написан от Бога върху каменни плочи и е поставен в ковчега на завета като важен свидетел на Божия завет с Неговия народ (Изход 31:18; Второзаконие 10:1-4). Обаче документите, записани върху камък, може да бъдат счупени; и свитъците, както е преживял Йеремия, могат да бъдат нарязани и изгорени (Йеремия 36:23)

Затова сега Бог ще запише Своя закон в сърцата на хората. „Сърцето“ всъщност е умът, органът на паметта и разбирането (Йеремия 3:15; Второзаконие 29:4), и особено мястото, където се вземат съзнателни решения (Йеремия 3:10; Йеремия 29:13).

Това обещание не просто осигурява достъп и познаване на закона от всички. Нещо повече – и то е по-важното – трябва да доведе до промяна в сърцето сред целия народ. Проблемът на Израил е, че грехът им е гравиран „с желязна писалка“, „с диамантен връх (...) върху плочите на сърцето им” (Йеремия 17:1). Те имат упорито сърце (Йеремия 13:10; Йеремия 23:17); следователно е невъзможно да постъпят правилно (Йеремия 13:23).

Йеремия обявява промяна на закона, защото проблемът на Израил не е законът, а сърцето. Бог иска верността на Израил да бъде отговор на благодарност за това, което Той е направил за тях; затова им дава Десетте заповеди с исторически пролог, като споделя Своята любов и грижа за тях (Изход 20:1,2). Бог иска Израил да се покорява на Неговите закони като признание, че Той желае най-доброто за тях – истина, разкрита във великото им освобождение от Египет. Тяхната покорност би трябвало да е израз на благодарност, проява на реалността на тяхната връзка.

Същото важи и за нас днес. Любовта и грижата на Исус, изразени в смъртта Му за нас, е прологът на новия завет (Лука 22:20). Истинската покорност идва от сърцето като израз на любовта (Матей 22:34-40). Тази любов е отличителен белег за присъствието на Светия Дух в живота на вярващия. Бог излива любовта Си върху нас чрез Своя Дух (Римляни 5:5), което се изразява в любов (Галатяни 5:22).

„Ако сърцата ни са подновени по Божие подобие, ако Божествената любов е вкоренена в душата, няма ли Божият закон да бъде осъществяван и в живота? Когато принципът на любовта е вкоренен в сърцето, когато човекът е подновен по образа на Този, Който го е създал, тогава се изпълнява новозаветното обещание: „Ще поставя закона Си в сърцата им и ще го напиша в умовете им” (Евреи 10:16). А щом законът е написан в сърцето, няма ли да оформя живота? Послушанието – т.е. служенето и предаността от любов – е истинският критерий за ученичество. Така казва и Писанието: „Това е любовта към Бога – да пазим заповедите Му”. „Който казва: „Познавам Го”, а не пази Неговите заповеди, е лъжец и истината не е в него” (1 Йоан 5:3; 2:4). Вместо да освобождава човека от послушание, вярата и само вярата е това, което ни прави участници в Христовата благодат и способни да проявим послушание (...)

Колкото по-близо идвате до Исус, толкова по-грешни ще изглеждате в собствените си очи; защото духовното ви зрение ще става все по-чисто и вашите несъвършенства ще се виждат все по-ясно и в явен контраст с Неговото съвършено естество. Това е доказателство, че сатанинските измами са изгубили своята сила и вече ви възкресява и раздвижва животворното влияние на Божия Дух.

Никаква трайна любов към Исус не може да обитава в сърце, което не съзнава собствената си греховност. Душата, преобразена от Христовата благодат, ще се възхищава от Неговия Божествен характер; но ако не виждаме собствената си морална уродливост, това е безпогрешно доказателство, че не сме добили представа за красотата и превъзходството на Христос” (Уайт, Е. Пътят към Христос, стр. 60,64,65 – англ. изд.).

Това било предложение, което младата адвентистка не би могла да откаже: Пълна стипендия, за да учи в частно нехристиянско училище.

Малевелев, която отраснала в адвентен дом, била научена от най-ранна възраст да си спомня за Бога при всяко вземане на решение. Момичето имало планове да се запише в средното училище към Тайванската адвентна академия, след като завършила шести клас, но хората, набиращи ученици от частното училище, дошли в нейното село в южния тайвански район Каохсиунг. Те насърчили Малевелев и родителите й, които били от местната народност Рукай, да приемат пълната стипендия.

Училищните такси в Тайванската адвентна академия били високи и родителите не биха могли да си ги позволят. Те пожелали дъщеря им да отиде в частното училище.

По време на лятната ваканция Малевел посетила училището и разбрала, че ще трябва да посещава занятия в събота. Не би могла да ходи на църква да се покланя на Бога. В нея се породил конфликт. Да приеме пълната стипендия или да спазва съботата? Докато водела вътрешна борба какво решение да вземе, тя си спомнила за Бога. Осъзнала, че трябва да избере съботата.

В края на лятото родителите й настояли да се запише в частното училище. Момичето било силно обезсърчено и започнало да се моли усърдно.

„Господи, помогни ми – молела се тя. – Покажи ми как да постъпя.“

Като насъбрала смелост, поговорила любезно, но твърдо с родителите си.

„Искам да уча в адвентната академия – казала тя. – Няма да ходя на занятия в събота, тъй като искам да съм на църква.“

Обяснила желанието си да остане вярна на Бога, като спазва всичките десет заповеди, включително и четвърата. „Помни съботния ден, за да го освещаваш“ (Изход 20:8).

„Не искам да предам истината, на която ме научи дядо ми“, заявила тя.

Когато видели решимостта на момичето, родителите й позволили да се запише в Тайванската адвентна академия.

Малевелев учи там от пет години и вече е в единадесети клас.

„Щастлива съм тук – казва тя. – Имам прекрасни учители и съученици и ние сме като едно голямо семейство. И нещо по-важно, имам много приятели християни. Имаме сутрешно и вечерно богослужение, молим се заедно, учим заедно. Харесва ми всеки миг, прекаран в училището. Въпреки че не знам какво крие бъдещето, аз съм сигурна, че Бог ще ме води и ще изпълни чудния Си план за мен.“

Тя се радва, че е била научена от съвсем малка винаги да си спомня за Бога. Често цитира Еклесиаст 12:1“ „ И помни Създателя си в дните на младостта си, преди да дойдат дните на злото и стигнат годините, когато ще речеш: Нямам наслада от тях.“

„Когато трябва да се вземе важно решение, вярвайте в Бога и направете избор в съгласие с Неговата воля и благоволение – заявява тя. – Винаги се насърчавам с този стих. Сега споделям тайната си с вас и нека Бог да ви благослови.“