Евреи 12:18-29, пасажът за тази седмица, е кулминацията на писмото и той обобщава неговото основно значение, като повтаря идеята, с която е започнало: Бог ни е говорил в личността на Своя Син и ние трябва да Му обърнем специално внимание (Евреи 1:1,2; Евреи 12:25). Описанието на Исус от Евреи 12:22-23 обобщава свидетелствата на Посланието относно Него: Той е Посредникът на новия завет и Неговата кръв осигурява спасението на вярващите. Първосвещеническото и царското Му служене за нас е причина за тържеството на небесните множества. И най-накрая, Евреи 12:25-29 съдържа последното и кулминационното наставление: Божият съд предстои. Той ще нанесе пълно поражение на враговете Му, а на Неговия народ ще даде възстановяване и царство (Евреи 12:28,29).

Заключението утвърждава значението на Исусовите постижения на кръста и насочва вярващите към завършека на Исусовата победа. Павел използва образността на Даниил, 7 глава, за да припомни на читателите си, че Исус е получил царство от Бога, Съдията (Даниил 7:9-14) и ще сподели това царство с вярващите, „светиите на Всемогъщия”, които ще го притежават за вечни векове (Даниил 7:18).

„Посланието към евреите“ потвърждава, че сме стигнали до планината Сион и участваме в голям празник. „Вие обаче пристъпихте към планината Сион и към града на живия Бог, небесния Йерусалим, и към безбройни множества ангели“ (Евреи 12:22) Чрез вяра сме дошли пред лицето на нашия Представител Исус. В това тържество откриваме безброй ангели, самия Бог и Исус, Който е центърът на тържеството. Ние идваме като част от „църквата на първородните, чиито имена са написани на небесата“ (Евреи 12:23). Нашите имена са записани в небесните книги, където са изброени изповядващите се за Божи народ (Изход 32:32; Псалми 56:8; Даниил 12:1; Малахия 3:16; Лука 10:20; Откровение 13:8; 17:8).

Ние сме „първородните”, защото споделяме наследството на истинския Първороден Исус (Евреи 1:6). По този начин сме дошли не като гости, а като граждани (ср. с Филипяни 3:20). Описани сме също като „духовете на праведниците, достигнали съвършенство“ (Евреи 12:23). Този израз е фигура на речта, в която едно измерение на нашата човешка същност е представено като цялото. Той е аналогичен на израза „Отца на духовете “ от Евреи 12:9, който говори за Бога като Отец на всички нас, човешките същества, които са духовни по природа.

Празничното събрание чества началото на царското управление на Исус, Неговото свещеническо служене и въвеждането на новия завет. В „Посланието към евреите“ планината Сион е мястото, където се провеждат всички тези събития. Три от псалмите в Евреи 1:5-14 описват възкачването на престола на Сина и посочват планината Сион като мястото, където се случва това (Псалми 2:6,7; Псалми 110:1,2; 102:21-27).

Хълмът Сион е и мястото, където Синът е определен като „свещеник довека“ (Евреи 5:6), цитат от Псалми 110:4. Според Псалом 110 назначаването на Сина за Първосвещеник се случва и на планината Сион (Псалми 110:2). Накрая „Посланието към евреите“ свидетелства, че началото на свещеничеството на Исус бележи и началото на новия завет (Евреи 7:11-22). По този начин планината Сион е и мястото, където е подпечатан новият завет. В такъв случай Евреи 12:22-24 описва празничното събрание, което се случва на небето при възнесението на Исус.

Празникът, описан в Евреи 12:22-24, е препратка към бъдещия съд. Бог, Съдията, председателства съда и книгите се отварят, а резултатът от този бъдещ съд чрез книгите е, че Божият народ получава царството (Евреи 12:28).

Тази сцена пресъздава великият Предадвентен [Изследователен] съд, описан в Данаил, 7 глава, който изобразява съдебна сцена, където Бог, „Старият по дни“ (Даниил 7:9), седи на огнен трон и е заобиколен от „десетки хиляди по десетки хиляди” (Даниил 7:10) ангели. Книгите се отварят (Даниил 7:10) и съдът се решава в полза на „светиите на Всевишния “, на които след това „се даде царството“ (Даниил 7:22).

По подобен начин Евреи 12:22-29 описва една съдебна сцена на планината Сион, небесния Йерусалим, където Бог, „Съдия на всички“, е заобиколен от „хиляди по хиляди“ ангели. Сцената е изпълнена с огън (Евреи 12:29). Тя включва и книги, защото светиите са „записани” в тях (Евреи 12:23), което предполага благоприятен съд за тези светии.

Исус е в центъра (Евреи 12:24). Той е описан като Човешкия Син в Евреи, 2 глава, „увенчан със слава и чест“, след като вкуси „смърт“ заради нас (Евреи 2:9). Според Евреи 2:10 „човешкият син“ (вж. Евреи 2:6) страда, за да може да доведе „много синове в слава“; тоест за да могат вярващите също да бъдат „увенчани със слава и чест“. Сега „Синът“ е довел вярващите в Сион, небесния Йерусалим, благодарение на новия завет (Евреи 12:22-24). Там им е обещано да получат царство (Евреи 12:28).

Следователно този съд е наистина добра новина за вярващите, защото е съд, който се произнася в тяхна полза. Той ги оправдава. Това е съд, който побеждава техния противник, змея. Именно той стои зад ужасяващите зверове, преследвали вярващите в миналото (Данаил, 7 гл.) и повтарящи същото в бъдещето (Откровение, 13 гл.).

След като описва празничното събрание, което се случва в небето, Павел предупреждава читателите, че трябва да обърнат внимание на Божия глас, защото Бог ще разтърси „още веднъж (...) не само земята, но и небето” (Евреи 12:26). Апостолът казва, че макар Исус да се е възцарил на небето, нашето спасение не е завършило. Трябва да бъдем внимателни, защото все още предстои едно важно събитие.

В Стария Завет разтърсването на земята е често срещан израз за присъствието на Бога, Който се явява, за да избави Своя народ. Когато Девора и Варак воюват срещу Сисара, Бог се бори от небето за тях (Съдии 5:20). Описано е мощно земетресение, разтърсване на земята и планините поради Божието присъствие (Съдии 5:4,5). Откриваме, че същата образност се среща в Стария Завет, когато Бог се явява, за да избави потиснатите (Псалми 68:7,8; Псалми 60:2; 77:17,18). По този начин разтърсването се превръща в сигнал за Божия съд, когато Той утвърждава Своята власт над народите на земята. Пророците предсказват, че същото нещо ще се случи в Господния ден (Исая 13:13; 24:18-23).

В „Посланието към евреите“ „треперенето“ на небето и земята се отнася за унищожаването на Божиите противници. Точно това Бог обещава при възцаряването на Исус. Казва Му се: „Седни отдясно Ми, докато положа враговете Ти за Твое подножие” (Евреи 1:13). Следователно Исус е победил врага (Евреи 2:14-16) и се е възцарил (Евреи 1: 5-14), но враговете Му все още не са унищожени (Евреи 10:11-14; 1 Коринтяни 15:23-25).

Обаче Бог ще унищожи тези врагове в бъдеще, когато разтърси небето и земята. Тоест разтърсването на небето и земята означава унищожаване на земните сили, които преследват Божия народ, и още по-важното, унищожаване на небесните сили (Сатана и неговите ангели), които стоят зад земните сили и ги контролират.

Бог обявява, че ще „разтърси” небето и земята, тоест ще унищожи вражеските народи. Но има някои неща, които няма да бъдат разтърсени и унищожени.

Много съвременни преводи на Евреи 12:27 предполагат, че разклащането на небето и земята означава, че те ще бъдат премахнати и завинаги заличени.

Библията обаче е ясна, че Бог ще създаде ново небе и нова земя (Исая 65:17; Откровение 21:1-4), а ние ще възкръснем и ще имаме ново тяло (1 Солунци 4:13-17; Филипяни 3:20) на тази земя. По този начин „разтърсването” загатва за очистване и обновяване на творението, а не за пълното му заличаване. Това, което е тук, ще бъде пресътворено, за да живеят в него изкупените.

Но има някои неща, които няма да бъдат поклатени. Сред тях са самите праведни. Те няма да бъдат поклатени, защото се доверяват на Бога. Създателят ги крепи и гарантира тяхното пребъдване.

Обърнете внимание, че в „Посланието към евреите“ постоянството и стабилността са свързани с Исус. Евреи 1:10-12 казва за Исус: „В началото Ти, Господи, си основал земята и дело на Твоите ръце е небето; те ще изчезнат, а Ти пребъдваш. Да! Те всички ще остареят като дреха и като наметало ще ги свиеш, и те ще бъдат изменени. Но Ти си същият и Твоите години няма да се свършат”. Книгата също така заявява, че свещеничеството на Исус ще остане завинаги (Евреи 7:3,24), както и наследството на изкупените (Евреи 10:34). При последния съд именно онези, които са „в Исус”, няма да бъдат разклатени (Псалми 46:5).

Евреи 12:28 също така казва, че ще получим „царство, което не се клати“. Това е препратка към Даниил 7:18, където се заявява, че светиите „ще владеят царството довека и до вечни векове“. Тоест става дума за царство, което „довека няма да се разруши“, а то е споменато в Даниил 2:44. Това царство принадлежи на Сина, но Той ще го сподели с нас. Откровение 20:4 свидетелства, че ние ще съдим с Него злите сили, които са ни преследвали (1 Коринтяни 6:3).

„Посланието към евреите“ приключва тази част, като посочва, че подходящият отговор на Бога за всички прекрасни неща, които е направил за нас, е да проявим благодарност, като Му предложим подходящия вид поклонение.

Според старозаветната система жертвоприношението на животни е начинът, по който хората показват покаяние и благодарност, но тези жертви е трябвало да бъдат само знак за благодарността и покаянието в сърцето на поклонника. По този начин Бог ясно посочва в Псалмите и чрез пророците, че това, което наистина Му е угодно, не е кръвта на животни, а благодарността, добрите дела и праведността на поклонниците (Псалми 50:7-23; Исая 1:11-17).

Ето защо Павел ни кани да се покланяме на Бога в небесното светилище, като принасяме жертви на хваление, изповед, благодарност и добри дела – това е истинското поклонение, което Го радва. Ние принасяме тези жертви на земята, но те се приемат като угодни на Бога в небето. Наставлението обхваща всички призиви, които авторът отправя през цялото писмо за изповядването на Исусовото име (Евреи 3:1; Евреи 4:14; 10:23) и Неговите увещания да продължаваме да вършим добри дела (Евреи 6:10-12; 13:1,2,16).

Поканата на Павел към читателите му „да служим благоугодно на Бога с благоговение и страхопочитание“ (Евреи 12:28) предполага, че сега вярващите наистина са свещенически род, усъвършенстван и осветен чрез жертвата на Исус (Евреи 10:10-14,19-23). Това изпълнява първоначалната цел на Бога за Израил те да бъдат народ от свещеници, чрез който Той да може да съобщи на света благата вест за спасение (Изход 19:4-6; 1 Петър 2:9,10; Откровение 1:6; 5:10).

Евреи 13:1-6 описва какво на практика означава да правим добро и да споделяме това, което имаме. Тоест да проявяваме братска любов точно както Исус проявява братска любов към нас (Евреи 2:11,12). Означава да бъдем гостоприемни, да посещаваме тези, които са в затвора или са пострадали (Евреи 13:3) и да отхвърлим прелюбодейството и алчността.

„През хилядата години между първото и второто възкресение се провежда съдът над неправедните. Апостол Павел посочва този съд като събитие, следващо второто идване на Христос. „(...) недейте съди нищо преждевременно, докле не дойде Господ, Който ще извади на видело скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата“ (1 Коринтяни 4:5). Даниил обяснява, че когато дойде „Старият по дни”, ще се „даде (...) съдът на светиите на Вишнаго” (Даниил 7:22; цариградски превод). През това време праведните царуват като царе и свещеници на Бога. Йоан обяснява в „Откровение“: „И видях престоли; и на тия, които бяха насядали на тях, бе дадено да съдят (...) те ще бъдат свещеници Богу и на Христа и ще царуват с Него хиляда години” (Откровение 20:4-6; ЦП). Точно за това време Павел е предсказал, че „светиите ще съдят света” (1 Коринтяни 6:2). Заедно с Христос те съдят неправедните, като сравняват живота им с книгата на закона – Библията, и решават всеки случай според делата, извършени в тялото. Тогава наказанието, което нечестивите трябва да понесат, се определя според извършените от тях деяния; и се отбелязва срещу имената им в книгата на смъртта.

Също така и Сатана, и ангелите му ще бъдат съдени от Христос и Неговия народ. Павел казва: „Не знаете ли, че ние ще съдим ангели?” (1 Коринтяни 6:3). А Юда обяснява, че онези „ангели, които не опазиха своето достойнство, но напуснаха собственото си жилище, Той ги държи под мрак във вечни връзки за съда на великия ден” (Юда 6)” (Уайт, Е. Великата борба, стр. 660,661 – англ. изд.)

Ноу била богата жена, която ръководела повече от 100 работници в семейната кафеена плантация в Лаос. Разболяла се от тайнствена болест.

Лекарят й не можел да даде диагноза.

Ноу посетила много лекари в целия Южен Лаос, но никой не могъл да помогне.

Здравето й се влошавало все повече, докато накрая вече не можела да ходи и трябвало постоянно да е на легло. Нещо повече, почти загубила разсъдъка си. Понякога не можела да разпознае хората в собственото си семейство.

Всичките й работници напуснали, тъй като не плащала заплатите им. Хората от селото смятали, че няма да оживее.

Точно тогава пристигнала посетителка от столицата Виентян. Също като Ноу тя не била християнка, но нейният син и дъщеря били адвентисти от седмия ден. Започнала да й разказва за Исус.

„Може би Исус има сила да те спаси“, казала тях.

С помощта на съпруга си Ноу намерила телефонния номер на адвентен пастор от юга и му се обадила с молба за помощ.

Пасторът дошъл в селото на Ноу и се помолил заедно с нея.

Тя била насърчена от молитвата и решила да се премести временно във Виентян. Искала да се срещне с членове на адвентната църква и да ги опознае.

След като пристигнала, не можела да става от леглото и трябвало да полага усилия, за да разсъждава трезво. Църковните членове се събирали и редовно се молели с нея. Постепенно здравето й се подобрило. Започнала да се изправя, да стои и да ходи.

Пет месеца след началото на болестта Ноу се завърнала в родното си село в съвършено здраве.

Селяните били удивени от видяното. Очаквали да умре, а тя била жива и напълно излекувана. Учудени, те я попитали какво се случило.

„Исус ме спаси от смъртта“, отговорила Ноу.

Сега много от селяните искат да научат нещо повече за Исус, силният лекар, който може да лекува тези, които го помолят.