Както обикновено, тъжна история: млад човек, в този случай 22-годишна жена, диагностицирана със смъртоносна болест. Тумор на мозъка. Дори и с чудесата на съвременната медицина нищо не можело да се направи, освен да се удължи агонията, докато дойде неизбежното. Но тази млада жена, „Санди“, не искала да умре.

И така, тя имала план. След като умре, главата ѝ щяла да бъде замразена в капсула с течен азот с надеждата да се запазят мозъчните ѝ клетки. И там тя щяла да чака петдесет, сто, хиляда години, докато в някакъв момент в бъдещето, когато технологията напреднела достатъчно, нейният мозък, съставен от невронни връзки, щял да бъде качен на компютър. И, да, Санди тогава щяла да продължи да „живее“, може би дори завинаги.

Тъжна история. Не само защото един млад човек ще умре, но и защото полага надеждите си на грешното място. Както повечето хора, Санди копнее за живот, иска да живее. Но избира път, който със сигурност няма да я отведе на правилното място.

Тази седмица, докато продължаваме да изучаваме „Второзаконие“, ще разгледаме избора на живота, възможността, която ни се дава да изберем живота, но да го изберем при условията, които Бог, Дарителят и Хранителят на живота, милостиво ни е предложил.

Никой от нас не е поискал да бъде тук, нали? Не сме избрали да съществуваме, както не можем да решим къде и кога да се родим и кои да бъдат родителите ни.

Същото се е случило и с Адам и Ева. Те не са избрали да бъдат създадени от Бога, както и едно листо, камък или планина не биха могли да го направят. Като човешки същества на нас ни се дава не само да съществуваме (камъкът също съществува) и не само да живеем (амебата също живее), но и сме свободни, разумни същества, направени по Божи образ.

Но ние също така не сме избрали да бъдем създадени като свободни разумни същества, направени по Божи образ. А това, което Бог ни предлага, е изборът да продължим да съществуваме; тоест да изберем да имаме живот, вечен живот в Него, и можем да го получим благодарение на Исус и на Неговата смърт на кръста.

„Сред райската градина растеше дървото на живота, чиито плодове имаха силата да продължават живота. Ако бе останал послушен на Бога, Адам щеше да се радва постоянно на свободен достъп до това дърво и щеше да живее вечно. Но след като съгреши, му бе забранено да яде от плодовете на дървото и той стана подвластен на смъртта. Божията присъда: „Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш“, посочва цялостното угасване на живота“ (Уайт, Е. Великата борба. С., Нов живот, 2018, с. 361).

И така, още от първите си редове Библията ни дава само две възможности: вечен живот, който отначало е трябвало да имаме, и вечна смърт, която в известен смисъл е просто връщане към нищото, от което сме произлезли в началото.

Също така е интересно как „дървото на живота“, за което Писанието казва, че дава безсмъртие, и за пръв път се появява в първата книга на Библията, се споменава отново в последната книга. Прочетете Откровение 2:7 и 22:2,14. Може би вестта тук е, че макар и в началото да е трябвало да имаме достъп до дървото на живота, поради греха сме го изгубили; тогава, в края, щом проблемът с греха най-накрая бъде разрешен напълно, изкупените – тези, които са избрали живота – ще получат достъп до дървото на живота, както е трябвало да бъде от самото начало.

В цялата Библия ни се представят два избора. Дават ни се две възможности.

Оказва се, че за нас, човешките същества, няма средно положение. Преди великата борба окончателно да приключи, ще бъдат унищожени грехът, Сатана, злото, неподчинението и бунтът. След това всеки един от нас поотделно или ще има живота, вечния живот, който Бог отначало е искал да ни даде, още преди Сътворението на света, или ще го постигне вечната смърт, която е „вечна погибел от присъствието на Господа и от славното явление на Неговата сила“ (2 Солунци 1:9). Библията не ни дава никакви други варианти.

Коя съдба ще бъде за нас? Този отговор, в крайна сметка, зависи от самите нас. Ние имаме възможност да изберем – живот или смърт.

Към края на книгата „Второзаконие“, след дълга беседа за това какво ще се случи на народа, ако не се покоряват на Господа и нарушат обещанието на завета, Второзаконие, 30 глава започва с обещание, че дори и да проявят непокорство и да бъдат наказани с изгнание, Бог въпреки това ще ги върне в земята им.

Разбира се, само ако се покаят и се отвърнат от своя лош път.

Господ е изключително ясен: Той, Яхве, им дава две възможности, общо взето, както е постъпил с Адам и Ева в Едем. Всъщност еврейските думи за „добро“ (tov) и „зло“ (ra’) във Второзаконие 30:15 са същите еврейски думи, използвани в „Битие“ за дървото за познаване на „добро“ (tov) и „зло“ (ra’). Тук, както и навсякъде в Библията, няма средно положение, няма неутрална позиция. Те или ще служат на Господа и ще имат живот, или ще изберат смъртта. Същото важи и за нас.

Живот, добро, благословение... в контраст с какво? Смърт, зло и проклятия? Всъщност с право бихме могли да кажем, че Бог действително им предлага само доброто, единствено живота и благословението. Но ако те се отвърнат от Него, тези лоши неща ще бъдат естествен резултат, понеже вече няма да разчитат на Неговата специална закрила.

Както и да го тълкуваме, на народа се дават две възможности. Също така много ясно е показано, че те имат свободна воля, свободен избор. Тези стихове, както и голяма част от Библията, Стар и Нов Завет, не могат да бъдат разбрани без свещения дар на свободната воля, свободния избор.

В действителност Бог им казва: Следователно изберете живота, изберете благословенията, изберете доброто със свободната воля, която съм ви дал, а не смъртта, злото и проклятията.

Правилният избор изглежда толкова очевиден, нали? И въпреки това, знаем какво последва. Великата борба е била толкова реална тогава, колкото е и сега, и ние трябва да се поучим от примера на Израил за това какво може да се случи, ако не се предадем напълно на Господа и не изберем живота и всичко онова, което носи със себе си този избор.

В началото на Второзаконие, 30 глава Господ казва какво ще се случи, ако народът се покае и се отвърне от своите зли пътища. Какви прекрасни обещания са им дадени!

Думите със сигурност са били утешителни за тях. Обаче идеята тук не е, че няма значение дали се отдалечават от Божиите заповеди. Господ не предлага на никого евтина благодат. Всъщност Неговата любов е трябвало да ги научи на това и по този начин, в отговор на нея, те също да Го обичат, показвайки любовта си, като останат покорни на Неговите думи.

Вижте каква привлекателна сила има този пасаж със своя красив език и непоклатима логика. Господ не изисква от тях нищо прекалено трудно. Божията заповед не е прекалено „тежка“ или „тайнствена“, така че да не могат да я разберат. Нито пък е нещо твърде недостижимо. Не е прекалено нагоре в небето, нито е отвъд моретата, така че да трябва някой да им го донесе. Всъщност Господ казва: „Но словото е много близо до тебе, в устата ти и в сърцето ти, за да го изпълняваш“ (Второзаконие 30:14). Това означава, че го знаеш достатъчно добре, за да можеш да го говориш, и то е в сърцето ти, така че знаеш да го изпълняваш. Затова няма никакво извинение за непослушанието. „Всички Негови повели включват в себе си и силата за изпълнението им“ (Уайт, Е. Притчи Христови. С., ЦАСД-РД, 1994, с. 203).

Всъщност апостол Павел цитира някои от тези стихове в контекста на спасението в Христос; тоест той ги използва като примери за оправдание чрез вяра (Римляни 10:6-10).

А след тези стихове във „Второзаконие“ на израилтяните е казано именно това: да изберат живота или смъртта, благословенията или проклятията. И ако с благодат и с вяра изберат живота, ще го получат.

И днес е същото, нали?

Поклонението е нещо изключително важно за връзката между Господа и Израил. Това, което като нация ги прави различни от заобикалящия ги свят, е поклонението пред истинския Бог, вместо на фалшивите божества и богини на езическия свят, които всъщност не са никакви богове. „Вижте сега, че Аз съм Този, Който съм, и освен Мене няма Бог“ (Второзаконие 32:39).

Преди хиляди години, както и днес, Божият народ съществува в култура и среда, които, в повечето случаи, имат стандарти, традиции и разбирания, противоречащи на тяхната вяра. Ето защо Божият народ винаги трябва да бъде нащрек, така че пътищата на света, неговите идоли и „богове“ да не станат обект и на неговото поклонение.

Нашият Бог е „ревнив Бог“ (Второзаконие 4:24; 5:9; 6:15) и само Той, като наш Творец и Изкупител, е достоен за поклонението ни. Тук също няма средно положение: или се покланяме на Господа, Който носи живот, добро и благословения, или се покланяме на други божества, които носят злини, проклятия и смърт.

Колкото и да се различават по контекст, въпросът е един и същ: Дали народът ще се покланя на истинския Бог и ще има живот, или ще се пречупи под натиска, независимо дали явен, или завоалиран, и ще спре да Му бъде верен и ще последва смърт? В края на краищата отговорът е в сърцето на всеки човек. Бог не принуждава древния Израил да Го следва; няма да принуди и нас. Както виждаме в Откровение, 13 глава, насилието е нещо, което звярът и неговият образ използват. За разлика от тях, Бог работи чрез любов.

Както тогава, така и сега, ни е предложен избор. Ключовата дума тук е избор. За разлика от едно определено разбиране за християнството, в което, даже преди хората да се родят, Бог предопределя някои да бъдат изгубени и дори да горят в ада завинаги, Писанието ни учи, че нашият свободен избор за живот или смърт, благословения или проклятия, добро или зло, определя коя тройка (живот, добро, благословения – или смърт, зло, проклятия) ще получим. И колко е хубаво да знаем, че дори някой да направи грешен избор, резултатът е смърт, вечна смърт, а не безкрайно мъчение във вечното огнено езеро.

„Защото заплатата на греха е смърт, а Божият дар е вечен живот в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римляни 6:23). Докато наследството на праведните е животът, смъртта е делът на нечестивите. Мойсей заявява на Израил: „Ето, днес аз поставих пред теб живота и доброто, смъртта и злото“ (Второзаконие 30:15). Смъртта, за която се говори в тези стихове, не е произнесената като присъда над Адам, защото цялото човечество понася наказанието за неговото престъпление. Това е „втората смърт,“ която е противопоставена на вечния живот“ (Уайт, Е. Великата борба. София: Нов живот, 2018, с. 368).

Имах нужда от насърчение и Бог ми го даде по най-неочаквания начин.

През последните две години ходех веднъж седмично в обществената библиотека в Далас, щата Тексас, за да работя над докторската си дисертация. Един бездомен мъж, който често чете в предверието на библиотеката, винаги ми иска пари. Не му давам пари, но често нося храна и я споделям с него. Въпреки усилията ми да бъде любезен и да разговарям с него, той винаги ми се гневи. Може би защото не му давам пари.

Веднъж ме видя на стълбището на библиотеката и се ядоса.

„Какво става, Джералд?“, попитах аз.

Каза ми, че има нужда от Бога.

Не бях сигурен доколко е искрен, но поговорихме за малко за спасителния план и аз го попитах дали иска да приеме Исус в Живота си като Господ и Спасител.

„Да!“ възкликна той.

Започнах да се моля да приеме Исус.

След онзи ден не го видях цели шест месеца.

Малко преди Деня на благодарността в края на ноември влязох в библиотеката и веднага забелязах моя бездомен приятел.

Почаках да поиска пари, но той не го направи.

Вместо това се усмихна с най-широката усмивка, която съм виждал на лицето му. Започна да ми разказва как Бог е действал в сърцето му през последната половин година.

Каза, че се е присъединил към църква и ходи на молитвени събрания всяка седмица.

Цитираше библейските стихове, които бе научил наизуст през последните шест месеца. Дори ми показа Библията си.

Преливах от радост! Помолихме се заедно и той завърши с най-прекрасната молитва за мене.

Докато се сбогувахме, извадих пари от джоба си и казах: „Джералд, щастлив Ден на благодарността!“