Има две думи, които се повтарят в цялата Библия: помни и забравяй. И двете се отнасят за нещо човешко, нещо, което се случва в нашите умове. И двете са глаголи и са антоними: да помниш означава да не забравяш, а да забравяш означава да не помниш.

Бог често казва на Своя народ да помнят това, които Той е направил за тях; да помнят Неговата милост и доброта спрямо тях. В голяма част от Стария Завет пророците говорят на народа, юдейския народ, да не забравят какво е сторил за тях Господ. Най-важното е да не забравят Неговия призив към тях и какъв народ следва да бъдат в отговор на този призив. „Ще спомена делата Господни; защото ще си спомня чудесата, извършени от Тебе в древността“ (Псалми 77:11).

Това много по-различно ли е за нас днес, на организационно ниво, а още повече, за всеки един поотделно? Колко лесно е да забравим какво е направил Бог за нас!?

Тази седмица ще разгледаме този важен принцип: да помним и да не забравяме Божията намеса в нашия живот, както ни съветва и книгата „Второзаконие“.

Първият път, когато думата „помни“ се споменава в Библията, е в Битие, 9 глава, когато след световния потоп Господ казва на Ной, че Той ще постави дъгата в небето като знак на Неговия завет с цялата земя, че никога повече няма да опустоши земята с потоп.

Разбира се, Бог не се нуждае от дъгата, за да запомни Своето обещание и завет. Той просто говори на език, който човеците биха могли да разберат. По-скоро дъгата е за нас, хората, за да помним Божието обещание и завет повече да не унищожава света чрез вода. С други думи, целта на дъгата е да помогне на хората да запомнят този специален завет, който Бог е сключил с тях. Всеки път, когато тя се появява на небето, Божият народ ще си спомня не само Неговия съд над света заради греха, но и Неговата любов към света и обещанието Му никога повече да не го унищожава чрез потоп.

Ето че тук виждаме колко важен е възгледът за запомнянето: да помним Божиите обещания, Неговите предупреждения и действия в света.

Дъгата в небето става още по-важна днес, когато въз основа на природните закони много учени отхвърлят разбирането, че някога е имало световен потоп. Колко интересно е тогава написаното от Елън Уайт, че преди да дойде Потопът, много хора са били на същото мнение за това, че логиката на природните закони изключва възможността някога да се случи световен потоп. Тя пише как мъдрите мъже са твърдели, че природните „закони са така твърдо установени, та дори самият Бог не би могъл да ги промени“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 53). И така, преди Потопа хората са твърдели, въз основа на природните закони, че подобно нещо не може да им се случи; след Потопа хората твърдят, пак въз основа на природните закони, че него никога не го е имало.

Обаче Бог в Своето Слово ни казва за Потопа и дава на света знак за Своето обещание никога повече да не причинява подобно бедствие. И така, ако помним какво означава дъгата, можем да имаме увереността, че Божието Слово е истинно, изписано върху небето в тези красиви цветове. И ако можем да се доверим на Неговото Слово за това обещание, защо да не се доверим на Словото Му и за всичко друго, което Той ни казва?

Във Второзаконие, 4 глава прочетохме чудните съвети, които Господ дава на Своя народ чрез Мойсей, за техните привилегии като Божи избран народ. Той ги е освободил от Египет „чрез изпитания, знамения и чудеса, и чрез бой, чрез силна ръка, чрез издигната мишца и чрез дела, всяващи ужас, според всичко, което Господ, вашият Бог, е сторил за вас в Египет пред очите ви“ (Второзаконие 4:34). С други думи, Бог не само е направил нещо велико за вас, Той го е направил по такъв начин, че вие да го помните и никога да не забравяте какви чудесни дела е извършил за вас.

Мойсей припомня на народа цялата история, чак до Сътворението, и ги пита риторично дали някога в историята някой е правил нещо подобно, каквото Бог е сторил за тях. Всъщност той им казва да се запитат, тоест да се вгледат в себе си и да видят дали някога се е случвало нещо като тяхната опитност. Чрез няколко въпроса Мойсей се опитва да ги накара да осъзнаят за себе си какво е извършил Господ за тях и следователно колко благодарни и признателни трябва да бъдат за величественото Му дело в техния живот.

Централно място в тези действия е освобождението от Египет, а след това, може би даже още по-впечатляващи са Неговите думи към тях на Синай, където са можели да чуят „думите Му изсред огъня“.

Бог не е направил всичко това безцелно. Той е освободил народа Си, спазвайки Своя дял от завета, който е сключил с тях. Те са свободни от Египет, на път са да влязат в Обетованата земя. Бог е изпълнил Своята част; сега те са призовани да изпълнят тяхната, а тя е просто да бъдат послушни.

Има два глагола, които правят впечатление в началото и на двата стиха: „внимавай“ и „забравиш“. Господ им казва: внимавай, за да не забравиш. А именно, не забравяй какво Господ е направил за теб, нито завета, който е сключил с теб.

Глаголът „внимавай“, smr, се споменава многократно в Стария Завет и означава „да пазиш“, „да бдиш“, „да запазиш“ или „да охраняваш“. Интересно е, че първият път, когато той се споменава в Писанието, е преди грехопадението, когато Господ казва на Адам да „пази“ градината, която му е поверил (Битие 2:15).

Сега обаче Господ заявява на народа, на всеки един човек поотделно (глаголът е в единствено число), да пази себе си, да не забрави. Това не означава да „забравиш“ в смисъла на загуба на паметта (макар че с времето и с появата на нови поколения това може да се случи), а по-скоро да не бъдат небрежни към задълженията на завета. То означава, че трябва да внимават кои са и какъв е животът им пред Бога, пред останалите юдеи, пред чужденците в редиците им и пред заобикалящите ги народи.

Не е случайност, че веднага след като Мойсей им казва да не забравят, да не оставят тези неща да „се изгубят“ от сърцата им, той ги наставлява да научат следващото поколение и поколението след това на същите неща. Не само децата им трябва да ги чуят, но може би е още по-важно, когато разказват отново и отново историите за това какво Бог е извършил за тях, самите те да не забравят стореното. Какъв по-добър начин да се съхрани знанието за чудесата, които Господ е извършил за Своя избран народ?

Един бивш църковен водач, който беше работил в Генералната конференция на адвентистите от седмия ден в продължение на 34 години, ни разказа една история за това как веднъж преди много години той и съпругата му пристигнали на някакво летище и разбрали, че са изгубили част от багажа си. Той каза: „Още там, до лентата за багажа, пред всички, паднахме на колене и се помолихме, просейки от Бога да ни върне изгубения багаж“. След това сподели, че много години по-късно се случило същото нещо: те пристигнали на летището, но част от багажа им липсвал. И ни разказа какво станало после. Казал на съпругата си: „Не се притеснявай, застраховката ще го покрие“.

Вижте какво би им донесла верността към Бога. Не само ще имат прекрасна, плодородна земя, „земя, където няма да ядеш хляб оскъдно и в която няма да си в нужда от нищо“ (Второзаконие 8:9), но също така ще бъдат извънредно много благословени в нея: стада и злато, и сребро, и красиви къщи. Тоест ще им бъдат осигурени всички материални удобства, които този живот предлага.

Но после, какво? Ще се изправят пред опасността, която винаги съпътства богатството и физическото благосъстояние – да забравят, че само Господ „е, Който ти дава сила да придобиеш богатство“ (Второзаконие 8:18).

Може би не в самото начало, но след като изминат години и получат всички материални удобства, от които се нуждаят, те ще забравят своето минало, как Господ ги е водил през „онази голяма и страшна пустиня“ (Второзаконие 1:19) и наистина ще си мислят, че тяхната собствена интелигентност и таланти са им помогнали да преуспеят.

Именно за това ги предупреждава Господ (и за съжаление, особено ако четем по-късните пророци, предупреждението за тях се изпълнява съвсем точно).

Затова, сред това благоденствие, Мойсей им казва да помнят, че единствено Господ е направил извършеното за тях и не бива да се заблуждават поради материалните благословения, които им е дал. Векове по-късно самият Исус предупреждава в притчата за сеяча относно „примамката на богатството“ (Марк 4:19).

Както виждаме в целия Стар Завет, Господ постоянно връща мислите на хората обратно към Изхода – чудното избавление от Египет, което е извършил за тях. До ден днешен, хиляди години по-късно, правоверните евреи съблюдават празника Пасха – спомен за това, което Бог е извършил за тях. „Когато влезете в земята, която Господ ще ви даде според обещанието Си, ще пазите този обред. А когато децата ви попитат: Какво искате да кажете с този обряд?, ще отговорите: Това е пасхално жертвоприношение за минаването на Господа, Който отмина къщите на израилтяните в Египет, когато поразяваше египтяните, а избави нашите къщи. Тогава народът се наведе и се поклони“ (Изход 12:25-27).

За църквата днес Пасхата е символ на избавлението, което ни е предложено в Христос: „защото и Христос, нашата Пасха, беше заклан за нас“ (1 Коринтяни 5:7).

Павел иска тези хора да не забравят какво е сторил Бог за тях в Христос, от какво ги е спасил и какви са сега, благодарение на Божията милост спрямо тях. Както и при израилтяните, в тях няма нищо, което да ги препоръча пред Бога. Въпреки това, само чрез дадената им Божия благодат, макар че са „чужденци към заветите на обещанието“, в Христос те стават такива, каквито са днес.

Независимо дали сме юдеи в пустинята, християни от Ефес или адвентисти от седмия ден някъде по света, за нас е изключително важно винаги да помним и да не забравяме какво Бог е извършил за нас в Христос. Тогава нищо чудно, че са ни дадени следните думи: „Добре би било да прекарваме всеки ден по един час в размисъл върху живота на Христос. Трябва да го разглеждаме стъпка по стъпка и да оставяме въображението си да вниква във всяка сцена, особено в сцените от последните дни на Неговия живот. Като разсъждаваме върху голямата Му жертва за нас, доверието ни в Него ще става все по-постоянно, любовта ни ще укрепва и ще бъдем по-дълбоко повлияни от Неговия Дух“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С., Нов живот, 2005, с. 41).

„Какво велико Божие снизхождение и съчувствие към грешащите същества – да постави красивата дъга в облаците като знак на Своя завет с човеците! Господ заявява, че когато погледне дъгата, ще си спомня завета Си. Това не означава, че Той забравя някога; но ни говори на наш език, за да можем да Го разберем най-добре. Божието намерение бе чадата на по-късните поколения да питат родителите си за смисъла на славната дъга, опасваща небесата, а родителите им да повтарят историята за Потопа и да им казват, че Всевишния я е оставил в облаците като уверение, че водите никога няма отново да потопят земята. Така от поколение на поколение тя щеше да свидетелства за Божията любов към човека и да укрепва доверието му в Бога“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. София: Нов живот, 2019, с. 60).

От самото начало на християнството винаги е имало църква, която се е наслаждавала на богатство и материални блага, както църквите в някои страни по света днес. Въпросът е: На кака цена? Това охолство със сигурност влияе върху нашата духовност – и не за добро. А може ли да бъде обратното? Кога богатството и материалните удобства са подхранвали християнски ценности като себеотрицание и саможертва? В повечето случаи става противоположното: колкото повече имат хората, толкова по-самодоволни стават и толкова по-малко разчитат на Бога. Богатството и благоденствието, колкото и да са приятни, идват с много опасни духовни капани.

Имигрантката от Бразилия, Сандра Сато, потеглила с автомобила си право към адвентната църква в Какегава, Япония, за да благодари на Бога за току-що получената шофьорска книжка.

Тя била обещала на Бога, че ако получи книжка, първото място, което ще посети с колата си, ще бъде църквата.

Същата вечер Сандра радостно съобщила на членовете на църквата в християнския център Токай, че Бог е отговорил на молитвата й да получи шофьорска книжка.

„Освен това, аз съм готова за кръщение“, съобщила тя.

Църковните членове били изненадани. Никога преди не били виждали Сандра.

Останали удивени, когато Сандра се обръщала към някои от тях по име.

„Познавам мнозина от вас. Гледах на живо предаванията от църквата по социалните медии.“

След това разказала своята история. Сандра и съпругът й, бивш адвентист, работили заедно с хиляди други имигранти от Бразилия в заводи в централната част на Япония.

Когато разговаряли за религия, съпругът й заявил, че ако някога желае да се покланя на Бога, той би приел единствено поклонението й в адвентната църква. Тя обаче членувала в друга християнска деноминация. Заинтригувана от вярата на своя съпруг, Сандра започнала да гледа предаванията от църквата в християнския център Токай. С помощта на съпруга си тя завършила библейския курс на бразилския Хоуп Чанъл. Тогава обещала на Бога, че ще започне да посещава църквата, ако получиш шофьорска книжка.

След като изследвала Библията заедно с пастора, Сандра била кръстена. Нито един член на семейството й не присъствал на кръщението, дори и нейният съпруг. Нейната вяра обаче остава силна.

По нейна инициатива била създадена малка група за изучаване на Библията в друг град, където имало хора, които искали да научат нещо повече за Христос. Божието слово се разпространява в Япония.