Трепетликите са красиви дървета, достигащи 15-30 метра височина. Те виреят в студен климат с прохладно лято. Дървесината им се използва за производство на мебели, а също и за направата на кибрит и хартия. Елените и други животни често се хранят с млади трепетлики по време на тежки зими, тъй като кората им съдържа много хранителни вещества. Трепетликите се нуждаят от много слънчева светлина и растат през цялото време – дори през зимата, което ги прави важни зимни източници на храна за различни животни.

Но трепетликите са най-известни с факта, че имат една от най-големите коренови системи в растителния свят. Корените им се простират в подземни израстъци и образуват колония, която може да се разпространи сравнително бързо, покривайки голяма площ. Отделни трепетлики могат да живеят до 150 години, но по-големият организъм под земята може да живее хиляди години.

В урока през тази седмица се опитваме да открием някои корени на нашето безпокойство. Има много неща, които биха могли да ни попречат да намерим истински мир в Исус. Някои от тях са очевидни и не изискват специално вглеждане. Други може да са по-малко отчетливи за нас и както е при огромния невидим под земята организъм на трепетликата, невинаги можем да осъзнаем нагласите и постъпките, които ни отделят от нашия Спасител.

Малцина са хората, които се наслаждават на конфликти. Копнеем за хармония и мир. Дори в своите църкви и институции провеждаме семинари по миротворство и разрешаване на конфликти.

Свидетелството на Исус в Матей 10:34-39 сякаш е шокиращо изпълнено с противоречие. Спасителят, Който е дошъл като безпомощно бебе, вместо като могъщ цар, заобиколен от елитни телохранители, проповядва любов както към ближните, така и към враговете, а сега казва на последователите Си, че носи разделение и борба. Неговите ученици и публиката Му може би са се питали, също като нас: Как е възможно?

Матей 10:35-39 всъщност говори за убежденията и лоялността. Цитирайки Михей 7:6, Исус предизвиква публиката Си да направи избор за вечността. Синът трябва да обича и почита родителите си. Това е юридическото изискване на закона, получен от Мойсей на планината. То е част от изисквания от Бога режим на функциониране; и въпреки това, ако тази любов би препънала ангажираността на слушателя към Исус, ще е необходимо да се вземе трудно решение. Бащата и майката трябва да обичат и да се грижат за децата си. И все пак, ако тази любов би взела превес над ангажираността на родителите към Исус, ще е необходимо вземането на трудно решение. Първите неща на първо място – напомня ни Исус в този пасаж.

Спасителят изразява този избор чрез формулиране на три изречения, като всяко използва термина достоен. Достойнството не се основава на високи морални стандарти или даже на победа над греха. Достойнството се основава на отношенията с Исус. Ние сме достойни, когато Го избираме над всичко останало – включително майка, баща или деца. Избираме страданието на кръста и следваме Исус.

„Нямам по-голямо желание от това да видя нашите младежи пропити от онзи дух на чиста религия, който ще ги накара да вземат кръста и да последват Исус. Вървете напред, млади ученици на Христос, ръководени от принцип, облечени в дреха на чистота и праведност. Вашият Спасител ще ви води да заемете позиции, които подхождат най-добре на вашите таланти, и ще ви постави там, където можете да бъдете най-полезни“ (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 5, стр. 86 – бълг. изд.).

Както в случая с трепетликата и нейната по-голяма подземна система, егоизмът е част от огромната подземна система, наречена „грях“, пречеща ни да намерим истински покой в Исус. От всички изражения на греха в нашия живот егоизмът, изглежда, е най-лесният за проявяване, нали? За повечето от нас той е естествен като дишането.

Тази притча е записана единствено в „Евангелието от Лука“ и е разказана в отговор на анонимен въпрос от публиката. Запитан по въпроса за наследството, Исус отговаря, като отхвърля ролята на арбитър между братята. Вместо това Той избира да посочи по-големия основен проблем, а именно егоизма. Копае по-надълбоко, за да покаже кореновата маса под нашите индивидуални действия.

Като се фокусира единствено върху собствените си нужди и амбиции, анонимният богаташ от притчата на Исус забравя да вземе предвид невидимите небесни реалности. По-голямо, по-добро и повече не са основополагащите принципи на Божието царство. Павел ни предлага поглед върху това какво е водело Исус, когато е решил да стане наш заместник.

Филипяни 2:5-8 описва плана на безкористността, смирението и любовта. Ако любовта към Бога и хората не ръководи нашите решения и приоритети, ще продължим да изграждаме повече житници за себе си тук и да събираме по-малко съкровища за небето (Матей 6:20).

Изучаването на последната седмица от Исусовия живот на земята преди Неговото разпятие винаги е източник на насърчение и вдъхновение. То ни разкрива и моментна снимка на това как безпокойството и амбициите подтикват хората да вършат и казват необмислени неща.

Рядко обсъждаме с другите кой е най-великият в нашата църква, в семейството ни или на работното място. Може би сме мислили много по този въпрос, но всъщност кой открито говори за това?

Тук не е първият път, когато въпросът е повдигнат в общността на Исусовите последователи. Матей 18:1 разкрива, че учениците са поставили въпроса пред Исус и са го формулирали по-абстрактно: „Кой е по-голям в небесното царство?“. Отговорът на Исус включва обективен урок. След като извиква едно дете, Той го поставя в центъра на групата. Очите са широко отворени; веждите са повдигнати. Действието на Исус изисква обяснение и в Матей 18:3 Учителят предлага такова: „Истина ви казвам, ако не се обърнете и не станете като дечицата, няма да влезете в небесното царство”.

Обръщането е основополагащо за намиране на истински покой в Исус. Ние признаваме, че се нуждаем от външна помощ. Изведнъж осъзнаваме, че не можем да разчитаме на себе си, а трябва да се осланяме на Него. Преживяваме преобразяване на своите ценности и амбиции. Исус казва на учениците Си: Доверете Ми се и разчитайте на Мен като това дете. Истинското величие е да се откажете от правата си и да възприемете ценностите на царството.

За съжаление, изглежда, учениците все още не са научили този урок по времето, когато Исус яде последната вечеря с тях. Тяхното безпокойство и борба съсипват момента на съвършено общение, който никога повече няма да се повтори.

И всичко това, дори след години, прекарани с Исус, служене с Него, слушане и учене при нозете Му? Какъв тъжен пример колко покварено си остава човешкото сърце! Все пак, от по-положителната страна, помислете за вечно съществуващата реалност на Господната благодат, защото въпреки този покъртителен разговор между Неговите последователи, Исус не ги отхвърля.

Лицемерът е човек, който се преструва, иска да изглежда такъв, какъвто не е. Терминът се употребява седем пъти в Матей, 23 гл. в беседата, в която Исус публично посрамва книжниците и фарисеите – самото ядро на еврейското религиозно лидерство (Матей 23:13,14,15,23,25,27,29). Евангелията ни разкриват, че Исус предлага благодат и опрощение на прелюбодейци, бирници, блудници и дори убийци, но не проявява почти никакво състрадание към лицемерите (вж. множество допълнителни препратки в Матей 6:2,5,16; Матей 7:5; Матей 15:7-9; Матей 22:18).

Исус свързва четирите характеристики с книжниците и фарисеите. В контекста на юдаизма през I век сл.Хр. фарисеите представляват консервативното религиозно право. Те се интересуват от писмения и устния закон и изтъкват ритуалната чистота. От другата страна на спектъра са садукеите – група от предимно заможни водачи, често свързвани с елитната свещеническа класа. Те са силно елинизирани (т.е. говорят гръцки и се чувстват уютно в гръцката философия) и не вярват в съда или в живота след смъртта. Бихме могли да ги опишем като либерали. И двете групи са виновни в лицемерие.

Според Исус ние сме лицемери, ако не изпълняваме това, което говорим, когато утежняваме религията за другите, без да прилагаме същите стандарти спрямо себе си; когато искаме другите да аплодират религиозния ни плам и когато се нуждаем от почести и признание, принадлежащи единствено на Небесния ни Отец.

Колкото и да са остри и точни Неговите думи, ангажираността на Исус с онези, които Той нарича лицемери, все пак е изпълнена с любов и загриженост дори и към тези лицемери.

„Божествена милост се изписа на лицето на Божия Син, когато задържа поглед върху храма и след това го насочи към слушателите Си. С глас, задавян от сърдечна мъка и горчиви сълзи, Той извика: „Йерусалиме, Йерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошката прибира пилците си под крилата, но не искахте!” (Уайт, Е. Копнежът на вековете. Изд. „Нов живот“, София, стр. 380,381).

Преодоляването на безпокойството винаги започва с Исус. Той е пътят, истината и животът. Той знае правилната посока, докато се лутаме безцелно в пустинята на нашия наситен с медии свят. Като самия божествен Законодател Той е олицетворение на истината, а Неговият Дух ще ни насочва към цялата истина (Йоан 16:13). Когато сме наранени, уморени, изтощени, болни и обезсърчени, Той е Животът – не просто кой да е живот. Всъщност Той ни обещава изобилен живот (Йоан 10:10). Това включва нашия вечен дом и вечен живот, но води и до различно качество на живота тук и сега. Създателят със сигурност е в състояние да дава изобилно и без мярка дори и днес.

„Да се не смущават сърцата ви“ е покана за живот в очакване. Когато се чувстваме потиснати, Той е в състояние да ни издигне на по-високо равнище. Когато се борим с мрака и греха, Той е Този, който не само е започнал, но и ще завърши доброто Си дело в нас (Филипяни 1:6).

Колкото и зле да се развиват нещата тук (и да, те могат да станат наистина лоши) погледнете обещанието, което ни е дадено в Исус. Той подготвя „място“ за нас, място, където нашата болка, безпокойство и страдание ще бъдат прогонени завинаги. Това е надеждата, дадена ни в Исус Христос, и тя се предлага на всички нас, без значение кои сме, независимо от произхода ни, без значение колко ужасен е бил или сега е животът ни.

Но ключът е все пак да отидем при Бога в своята слабост, в своята нараненост, в съсипаната ни същност и в общото ни паднало състояние, знаейки, че Той ни приема въпреки тези неща. Точно това е смисълът на благодатта и именно затова трябва да вярваме, че ни е дадена, ако я потърсим с вяра.

„Не може да има израстване и плодородие в живот, който е съсредоточен в себе си. Ако сте приели Христос като личен Спасител, нужно е да забравите за себе си и да се опитате да помагате на други. Говорете за любовта на Исус, разказвайте за Неговата благост. Изпълнявайте всеки поверен ви дълг. Поемайте бремето на хората върху сърцето си и с всички сили, на които сте способни, търсете да спасите погиналото. Когато получите Духа на Христос – Духа на несебелюбивата любов и работа за другите, ще израснете и ще принасяте плод. Качествата на Духа ще процъфтяват във вашия характер. Вярата ви ще нарасне, убеждението ви ще се задълбочава, любовта ви ще стане съвършена. Все повече ще отразявате подобието на Христос във всичко, което е чисто, благородно и красиво“ (Уайт, Е. Притчи Христови. Изд. „Ел Уай“, София, 2013, стр. 37).

При разрешаване на спорове между църковните членове, „между засегнатите страни се завързват дълги разговори с часове и се прахосва не само тяхното време, но и Божиите служители биват принуждавани да ги изслушват. Ако се отстраняха гордостта и себелюбието, най-големите трудности биха изчезнали за пет минути“ (Уайт, Е. Ранни писания. Изд. „Нов живот“, София, 2015, стр. 132).

Сандиле Кумало започнал да се моли в най-големия южноафрикански град Йоханесбург поради локдауна, причинен от Ковид-19. Националният локдаун бил сред най-строгите в света и разтърсил трите църкви, в които Сандиле служи като пастор в града с население от 5.5 милиона души. Били затворени паркове и имало забрана да се тича за спорт, да се разхождат кучетата и дори да се продават цигари и алкохол.

Подобно на много други пастори Сандиле пренесъл своето служене онлайн и започнал да излъчва проповедите си за своите три църкви – Йоханесбург централна, Йоханесбурк СБД и Йоханесбург вътрешен район. Понякога получавал насърчителни съобщения от хората, които се вдъхновявали от неговите проповеди. Имал желание обаче да направи нещо повече. Усърдно се молел Бог да му изпрати невярващ, който да срещне Исус по време на пандемията. Останал учуден от онова, което се случило.

Един ден Сандиле получил съобщение по Уотсъп от непознат номер. Човекът се представил като Хилтън, а на изпратената от него снимка се виждала Библия, която той бил намерил в такси миниван, докато пътувал за работа. Такситата миниван, които превозват голям брой пътници, са обичайна гледка в Йоханесбург.

„Намерих Вашата Библията в таксито“, написал Хилтън.

Той обяснил, че когато я отворил, намерил името на Сандиле и телефонния му номер от вътрешната страна на корицата и затова решил да му пише.

Сандиле разгледал внимателно снимката. Той притежавал няколко библии, но не можел да познае тази. Тя изглеждала нова, а по кафеникавата кожена корица си личало, че не е евтина. Освен това Сандиле не се бил качвал на миниван такси от години. Попитал съпругата си и други членове на семейството, но всички потвърдили, че той никога не е притежавал такава Библия.

Хилтън не се обезпокоил от това, че Сандиле не разпознал Библията. Той имал по-голямо желане да разбере какво пише в нея. Никога не бил чел Библия и искал да започне да я изучава. Попитал Сандиле дали би желал да му помогне. Пожелал да получи библейски уроци.

В този момент Саниле разбрал, че Бог е чул молитвите му за невярващ, който желае да се срещне с Исус по време на пандемията. Бог бил отговорил по чуден начин. „Благодаря на Бог за тази уникална възможност за служене – казва Сандиле. – Надявам се, че срещите ни ще помогнат на Хилтън да приеме Исус Христос за свой личен Спасител.