Усещали ли сте някога, че сте във вихъра на голяма битка, нещо като борбата между доброто и злото? Мнозина, дори светски хора, са усещали тази реалност. И ние се чувстваме така, хм, ами защото е вярно. Намираме се в разгара на великата битка между доброто и злото, между Христос (добрия) и Сатана (лошия).

В такъв случай животът наистина се разиграва на две нива. Великата борба между Христос и Сатана се води в глобален мащаб – всъщност дори на космическо ниво, тъй като небето е мястото, където е започнала за първи път (Откровение 12:7). И все пак, в объркващите ни събития, лесно можем да изгубим общата картина на Божия спасителен плана за този свят. Войните, политическите вълнения и природните катаклизми са в състояние да ни държат в безпомощен ужас. Но Божието пророческо водителство може да ни помогне да държим пред очите си голямата картина и да знаем къде отиваме и как да стигнем дотам.

Великата борба се разиграва и на много по-лично ниво. Всички ние поотделно се сблъскваме с предизвикателствата на вярата в ежедневието и ако не доживеем до Второто пришествие на Исус, ще се сблъскаме и със смъртта. Тази седмица ще разгледаме как да си починем в Исус пред лицето на глобалните вълнения и своето лично неизвестно бъдеще, поне в краткосрочен план. В дългосрочен план нещата наистина изглеждат многообещаващи!

Най-възрастният оцелял ученик, който реално е бил с Исус, седи на един скалист затворнически остров, далеч от всичко, което му е близко и скъпо. Какво ли се е случвало в съзнанието на Йоан, когато се е оказал заточен на този пуст остров? Как ли се е озовал тук, в това положение? В края на краищата той е видял Исус да се възнася и двамата ангели да стоят там, казвайки: „Галилеяни, защо стоите и гледате към небето? Този Исус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде така, както Го видяхте да отива на небето” (Деяния 1:11).

Но това се е случило преди много години, а Исус още не се е върнал. Междувременно останалите апостоли, присъствали тогава, вече са починали, повечето от тях мъченически заради свидетелството си за Исус. Младата църква е претърпяла смяна на поколенията и сега е изправена пред смазващо преследване отвън и странни еретични движения отвътре. Йоан сигурно се е чувствал самотен, уморен и неспокоен. И тогава, съвсем неочаквано, му е дадено видение.

Исус казва на последователите Си: „И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20) – думи, които несъмнено трябва да са насърчили Йоан, когато се е изправил пред самотното си изгнание. Със сигурност това видение, това „откровение“ на Исус трябва да е било голямо утешение за Него, знаейки, че Исус, „Алфата и Омегата, Първият и Последният“, сега се разкрива по един специален начин пред заточения апостол.

И онова, което идва след стихове, са видения за бъдещето на света. Пред апостола ще бъде представена удивителна панорама на историята, основно това, което за нас е историята на християнската църква, но за него е нейното бъдеще. И все пак, сред предстоящите трудности и изпитания, на Йоан е показано как ще приключи всичко. „И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя бяха преминали; и море нямаше вече. Видях и святия град, новия Йерусалим, да слиза от небето от Бога, приготвен като невеста, украсена за мъжа си“ (Откровение 21:1,2).

Голямото апокалиптично видение, записано от Йоан в „Откровение“, помага на пророка да си почине уверено в Божиите разпоредби и обещания.

На Елеонския хълм Исус рисува история с едри щрихи, докато отговаря на въпросите на учениците: „Кажи ни кога ще бъде това? И какво ще бъде знамението на Твоето пришествие и за свършека на века?“ (Матей 24:3).

Известната Исусова проповед, записана в Матей, 24 глава, обхваща непрекъснатата, историческа времева нишка от Неговите дни до Второто пришествие и след това.

Исус иска да даде на Своя народ през вековете груба скица на божествения график за пророчествата на последното време, за да могат живеещите в края на времето да бъдат подготвени за върховното събитие. Той иска да можем да си починем уверено в Неговата любов дори когато всичко наоколо се разпада.

Адвентистите добре знаят описанието на Даниил за онова „време на страдание, каквото никога не е имало, откакто народ съществува до онова време“ (Даниил 12:1). Исус иска да сме подготвени за това събитие, което предхожда Второто Му пришествие.

Идването на Исус ще бъде буквално събитие в края на времето. Като се има предвид какво място е отделено в пророчеството за Неговото завръщане и дори в проповедите на Исус, това ще е нещо голямо.

Последния път, когато имаше световно кулминационно събитие, само осем души по целия свят бяха готови за него. Исус сравнява неочакваността на Второто пришествие с това събитие – Потопа (Матей 24:37-39). Но въпреки че никой не знае деня или часа на Второто пришествие (Матей 24:36), Бог ни е дал пророчески ориентир, който можем да наблюдаваме в развитие в заобикалящия ни свят.

В този космически конфликт сме повече от просто наблюдатели. Трябва да бъдем активни участници в разпространението на евангелието до краищата на земята, което означава, че и ние ще бъдем изправени пред гонения.

Голямата пророческа картина на историята не ни позволява просто да седим и да не правим нищо, докато събитията се разгръщат – събития, които наистина не можем да владеем. Така често нагласата може да е: „Е, последните събития ще се случат, както е предсказано, следователно какво бихме могли да направим по този въпрос, освен просто да се съобразяваме с тях? В крайна сметка какво мога да сторя сам?“.

Но християните не бива да се отнасят така към света, който ги заобикаля, и особено към последните събития. Откровение, 14 глава ни казва, че нашата цел в това време от историята е да разкажем на другите за Божия съд и да им помогнем да се подготвят за Второто пришествие на Исус Христос.

Като адвентисти ние вярваме, че „настоящата истина“ (2 Петър 1:12) е записана специално в тези стихове, които наричаме „Тройната ангелска вест“. Тук ще открием същността на това, което представлява нашето призвание в този момент от земната история.

Забележете, всичко започва с „вечното благовестие“ – прекрасната вест за Христовата смърт и възкресение, върху която почива единствената ни надежда за спасение. Съществува и вестта, че „настана часът, когато Той ще съди“ (Откровение 14:6) – мощен пътепоказател, сочещ към края на времето. Има и призив да се покланяме на Този, „Който е направил небето и земята“, в контраст със страховитото предупреждение към онези, които, оставайки във Вавилон, се покланят на „звяра и неговия образ“. Накрая виждаме описание на Божия народ на последното време: „Тук е нужно търпението на светиите, на тези, които пазят Божиите заповеди и вярата в Исус”.

Никакъв отдих, денем или нощем, за тези, които се покланят на звяра и на неговия образ? Въпреки че съществуват различни разбирания какво точно означава това, всички биха се съгласили, че тези хора не преживяват вида почивка, който Бог предлага на Своите верни.

От много векове насам християните очакват завръщането на Христос. Това наистина е кулминацията на всички наши надежди – и не само на нашите, но и на надеждите на всички Божии верни през цялата история.

В много отношения тези стихове нямат смисъл, ако общата и най-разпространена версия за смъртта беше вярна. За какво говори този пасаж – тези хора „не са получили обещанията“? Те са мъртви, предполагаемо сега на небето с Исус, радвайки се на голямата си награда. Например, когато почина Били Греъм, отново и отново чувахме как е в рая с Исус.

В този възглед също има ирония, тъй като често, когато някой умре, чуваме: „Да почива в мир“. Но какво се случва? Почиват ли тези хора в мир, или са горе в небето; правят ли каквото трябва (като например да гледат всички „забавления“ тук, долу)?

Всъщност възгледът за „почиването в мир“, разбира се, е истината за случващото се след смъртта, нали? Мъртвите наистина си почиват. „За християнина смъртта е само сън, момент на мълчание и тъмнина. Животът е скрит с Христос в Бога и „когато Христос, нашият живот, се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава“ (Колосяни 3:4)” (Уайт, Е. Копнежът на вековете. Изд. „Нов живот“, София, стр. 491).

Исус сравнява състоянието на човека между смъртта и утрото на възкресението с безсъзнателен сън (Йоан 11:11,Йоан 11:11), но също така подчертава, че както спасените, така и изгубените ще получат наградата си след възкресението (Йоан 5:28,29). Той подчертава необходимостта да сме готови за смъртта, когато и да настъпи тя.

Едно от най-използваните приложения на нашите смартфони е Google Maps. Повечето от нас не могат да си спомнят какво сме правили преди GPS-базирани карти да съществуват в телефоните ни. Може би ще е изнервящо, ако тръгнем към място, на което никога досега не сме били, но с Google Maps в телефона можем уверено да излезем и да намерим пътя си във всеки чужд град. Възможно ли е подобна увереност да е илюстрация на типа почивка, която Бог иска да ни даде със Своето пророческо разписание?

Но понякога може да въведем грешен адрес в своите приложения или просто да решим да не следваме указанията, тъй като сме решили, че знаем по-пряк път. И в двата случая вероятно ще се озовем някъде, където не сме искали да бъдем – и определено няма да сме в спокойно разположение на духа.

В този пасаж Павел не казва да се радвате винаги на всички изпитания, с които ще се сблъскате. Вместо това заявява: „Радвайте се винаги в Господа“. Независимо от настоящото ни положение, независимо от изпитанията, пред които сме изправени, ако размишляваме за Бога, за Неговата доброта, за Неговата любов и жертва на кръста за нас, можем да се радваме в Него и да получим покой за своите уморени души.

Просто самият тон на текстовете предполага почивка, мир и съвършена надежда за нещо отвъд този свят.

Представете си и типа почивка за душите ни, който бихме имали, ако наистина бихме могли „да не се безпокоим за нищо“. Това едва ли изглежда реалистично за някого на този свят (дори Павел има много тревоги), но съзнанието, че любящият Бог в най-висша степен владее положението и ще ни спаси в Своето царство, със сигурност може да ни помогне да поставим нещата, от които се тревожим, в правилна перспектива.

„Господ е близо“? Иначе казано, Той винаги е близо до нас и щом затворим очи и починем в съня на смъртта, следващото нещо, което ще осъзнаем, е завръщането на Христос.

Несъмнено, животът е пълен с напрежение, изпитания и борби. Никой от нас няма да им се изплъзне; със сигурност и апостол Павел не е успял (вж. 2 Коринтяни, 11 гл.). Независимо от това, той се опитва да ни каже, че даже сред всичко, което понасяме сега, можем да се радваме на това, което ни е дадено в Христос, и наистина можем да намерим покой за душите си даже днес.

„Всички желаем непосредствени и преки отговори на своите молитви и сме изкушавани да се обезкуражим, когато отговорът се отложи или дойде в неочаквана форма. Но Бог е твърде мъдър и добър, за да отговаря на нашите молитви винаги във времето и по начина, желан от нас. Той ще извърши нещо повече и по-добро за нас, отколкото изпълняването на всичките ни желания. И понеже можем да се доверим на Неговата мъдрост и любов, не бива да настояваме Той да отстъпи пред нашата воля, но да се стремим да вникнем в Неговото намерение и да го изпълним. Нашите желания и интереси трябва да се слеят с Неговата воля” (Уайт, Е. Служители на евангелието. Изд. „Ел Уай“, София, 2001 г., стр. 188).

„Още малко само и Исус ще дойде да спаси децата Си и да им даде безсмъртие (...) Гробовете ще се отворят и мъртвите ще излязат в слава с викове: „О, смърт, къде ти е жилото? О, ад, къде ти е победата?“ Нашите обичани, които са заспали в Исус, ще излязат, облечени в безсмъртие“ (Уайт, Е. Съвети върху настойничеството. Изд. „Ел Уай“, София, 2004 г., стр. 235).

Представете си едно седемгодишно дете, което бяха, за да спаси живота си в джунглата. Такъв бил животът на Джими Шуе в държавата Мианмар в Югоизточна Азия.

В младия Джими се породило чувство на негодуване към властите поради всичко преживяно. Имало момент, когато загубен в джунглата, той си помислил, че ще умре. Решил, че ако оцелее, ще хване оръжието и ще си отмъсти.

След двегодишна раздяла Джими открил баща си в бежански лагер в Тайланд. Бащата обаче не се съгласил с плана на Джими и заявил, че няма да му помага да се бие. Вместо това го насърчил да стане пастор.

За Джими не било лесно да се освободи от гнева и силното негодуване. Той обаче видял мира и радостта, които баща му изпитвал, когато посещавали адвентната църква в бежанския лагер. Той прочел за конфликта между Христос и Сатана в Библията. Осъзнал, че баща му е прав и решил да прости.

Джими стана пастор и след време се преселил в Съединените щати. Скоро открил, че много адвентни семейства, които познавал от бежанските лагери в Тайланд, сега са разпръснати из цяла Северна Америка. Те се опитвали да намерят църкви, но не знаели английски достатъчно добре, за да разбират вестта или да участват в богослуженията. Мнозина били обезсърчени. Джими копнеел да ги насърчи в тяхната вяра. Искал да им помогне да организират малки групи, така че да могат да се покланят на Бога на собствения си език.

С много молитви Джими основал три църкви. Но тъй като работел на пълен работен ден, за да издържа семейството си, нямал време или средства, за да пътува и да помага на повечето от двете хиляди бежанци адвентисти от областта Карен, разпръснати из целия континент.

„Бог обаче познаваше сърцето ми и знаеши от какво се нуждая – казва Джими, сега пастор в Конференцията Каролина и консултант по църковно развитие към Службата за бежанците и имигрантите на Северноамериканската дивизия. – Бог ни е водил през цялото време и винаги е имал план.“

Чрез даренията от тринадесета събота през 2011 г. били събрани средства за мисионска работа сред бежанците в Северна Америка. Тези средства позволили на Джими да посещава семейства на бежанци разпръснати из Съединените щати и Канада, да им помага да организират църкви на своя език и да служат на своите общности. Благодарение на тази дейност 55 църкви на хора от областта Карен са основани из целия континент през изминалото десетилетие.

Всичко това е станало възможно, тъй като църковните членове направили дарения, а Джими и други като него позволили на Бог да замени негодуването им с любов.