Единствено чрез Писанието – sola Scriptura

Протестантският принцип „само Писанието“ (sola Scriptura) издига Писанието като единствен стандарт, решаващ принцип и авторитет за протестантската Реформация, бунта ѝ срещу Рим и заблудите, които той поучава от векове. В противовес на едно алегорично тълкуване на Писанието, където в библейския текст се влагат много различни значения, протестантските реформатори подчертават значението на граматико-историческото тълкуване на Библията, което възприема сериозно граматиката и литературното значение на библейския текст.

Тази седмица ще разгледаме sola Scriptura в по-големи подробности. Ще научим, че такова становище съдържа в себе си някои фундаментални принципи на библейско тълкуване, които са крайно необходими за правилното разбиране на Божието Слово. Като протестанти трябва да утвърждаваме Библията като върховен авторитет за доктрините.

От самото начало адвентистите от седмия ден считат себе си за народ на Книгата, т.е. християни, вярващи в Библията. За да утвърждаваме библейския принцип sola Scriptura (единствено/само чрез Писанието), ние признаваме неповторимия авторитет на тази книга. Само Писанието е ръководният стандарт за нашата теология и върховният авторитет за живота и доктрините. Другите източници, като религиозна опитност, човешки разум или традиция, са второстепенни спрямо Библията. Всъщност принципът sola Scriptura е имал за цел да запази авторитета на Писанието от зависимост от църквата и от нейното тълкувание. Той изключва възможността стандартът за тълкуването ѝ да идва отвън.

Да не излизаме извън смисъла на написаното не означава, че не можем да търсим прозрения от други сфери на изучаване, като например библейската археология или история. Те биха могли да хвърлят светлина върху някои аспекти или върху обстановката, в която са написани библейските пасажи, и това би могло да ни помогне да ги разберем по-добре. Не се изключва също и помощта на други материали за тълкуване, като речници на древни езици, други речници, конкорданси и различни книги и коментари. Обаче, за да се тълкува правилно Библията, текстът от Писанието трябва да заема първостепенно място между всички други детайли, научни и помощни средства. Останалите гледни точки трябва да бъдат внимателно преценявани от гледна точка на Библията като цяло.

Това, което категорично утвърждаваме, когато използваме принципа sola Scriptura, е, че ако възникне противоречие в тълкуването на нашата вяра, тогава единствено Писанието носи авторитет, който превъзхожда и преценява всеки друг източник или църковна традиция. Не бива да разширяваме или опровергаваме това, което е написано в Библията. Истинското християнство и убедителното проповядване на евангелието разчитат на твърдата вяра в авторитета на Писанието.

„Единствено Писанието е истинският повелител и господар на всички писания и доктрини на земята“ (Martin Luther, Luther’s Works, vol. 32: Career of the Reformer II, ed. Jaroslav Jan Pelikan, Hilton C. Oswald, and Helmut T. Lehmann, vol. 32 [Philadelphia: Fortress Press, 1999], pp. 11, 12).

Самата Библията твърди, че „цялото писание е боговдъхновено“ (2 Тимотей 3:16) и че „никое пророчество в Писанието не е собствено обяснение на пророка на Божията воля“, а още, че пророците „са говорили от Бога, движени от Светия Дух“ (2 Петър 1:20,21). Тъй като Бог е върховният Автор на Библията, можем да заключим, че в различните ѝ части ще цари фундаментално единство и хармония по отношение на ключовите ѝ учения.

Писанието може да тълкува самò себе си единствено въз основа на вътрешното си единство, което произтича от неговото боговдъхновение. Ако няма всеобхватна хармония в ученията му, не бихме могли да достигнем до единство на доктрината по който и да било въпрос. Без хармонията в Библията църквата не би разполагала с никакво средство да разграничи истината от заблудата и да отхвърли ересите. Не би имала никаква основа за прилагане на дисциплинарни мерки или за поправяне на отклоненията от Божията истина. Писанието би изгубило силата си да убеждава и освобождава.

Обаче Исус и библейските автори приемат за даденост вътрешната непротиворечивост на Писанието, произтичаща от божествения му произход. Забелязваме това от обичайната им практика да цитират няколко старозаветни книги, сякаш имат равностойна тежест (Римляни 3:10-18; тук Павел използва библейски цитати от „Еклисиаст“ [7:20], „Псалми“ [14:2,3; 5:9; 10:7] и „Исая“ [59:7,8]).

Библейските автори смятат, че Писанието е неделима, съгласувана цялост, в която допълнително са разработени основните теми. Няма никакво противоречие между Стария и Новия Завет. Новият Завет не съдържа ново евангелие или нова религия. Старият Завет се разгръща в Новия, а Новият Завет надгражда върху Стария. В този смисъл двата завета имат реципрочна връзка, в която хвърлят светлина един върху друг.

Единството на Писанието още внушава, че трябва да се придържаме към цялата Библия (tota Scriptura), когато изучаваме някоя библейска тема, а не да изграждаме доктрината си върху отделни стихове.

Всяко позоваване на Библията се обезсмисля, ако библейският текст има неясен смисъл.

Библейското свидетелство е недвусмислено: Библията е достатъчно ясна в ученията си. Тя е толкова ясна, че може да бъде разбрана както от възрастните, така и от децата, особено по отношение на основните си учения. И въпреки това разполагаме с безкрайни възможности да задълбочаваме знанията и разбирането си за нея. Не ни е необходимо официално църковно учение, което да ни тълкува значението на библейския текст. Основните учения на Библията могат да бъдат разбрани от всички вярващи. Тя утвърждава свещенството на всички вярващи и не ограничава тълкуването до малцина избрани, например до духовенството. Затова в Библията сме подтиквани лично да изучаваме Писанието, тъй като можем да разберем Божията вест спрямо нас.

Едно издание уместно посочва, че „примерът на библейските автори постоянно показва, че Писанието трябва да бъде възприемано в неговия ясен, буквален смисъл, докато не се появи определен символ. (…) Изобщо не бива да махаме „черупката“ на буквалния смисъл, за да достигнем до „ядката“ на някакво мистично, скрито, алегорично значение, което само посветените могат да открият“ (Handbook of Seventh-day Adventist Theology [Hagerstown, MD: Review and Herald Publishing Association, 2000], p. 65). По-скоро на библейския език, смисъл и думи е присъща яснотата, понеже библейските автори са възнамерявали да предадат определена истина, а не някакви субективни, хаотични, многобройни значения на библейския текст.

Никое от тези становища не внушава, че понякога няма да попаднем на стихове или идеи, които не разбираме и не схващаме напълно. Все пак това е Божието Слово, а ние сме само грешни хора. Въпреки това Словото е достатъчно ясно за нещата, които наистина трябва да знаем и да разбираме, особено по въпроса за спасението.

Библията може да тълкува сама себе си само защото притежава вътрешна непротиворечивост. Без такава хармония тя не би могла да бъде светлината, която разкрива собственото си значение, където една част от Писанието тълкува други части и така става ключ за разбиране на свързани пасажи.

Красивото в метода Писанието да тълкува Писанието се състои в това, че Библията хвърля допълнителна светлина върху собственото си значение. По този начин ние не свързваме безразборно различни пасажи, за да докажем своето становище. Напротив, внимателно обмисляме контекста на всеки пасаж. Освен непосредствения контекст преди и след текста, който изучаваме, трябва да имаме предвид и контекста на книгата, в която е записан той. Освен това, след като според Павел в Писанието „всичко, което е било писано отпреди, е било писано за наше поучение“ (Римляни 15:4), трябва да изучаваме всичко, което говори Библията по дадена тема.

„Библията обяснява сама себе си. Трябва да се сравнява стих със стих. Човекът, който я изучава, трябва да се научи да гледа на Словото като цяло и да разбира връзката между отделните му части. Трябва да придобива познание за грандиозната му централна тема, за Божия първоначален план за света, за възникването на великата борба и за делото на изкуплението“ (Уайт, Е. Възпитание. С., Нов живот, 1996, с. 176).

Когато сравняваме една част от Писанието с друга, е важно да изучаваме Библията подробно. Ако е възможно, трябва да правим това на оригиналните ѝ езици или най-малкото с подходящ библейски превод, който предава точно смисъла на оригиналния еврейски или гръцки език. Макар че познаването на оригиналните езици не е необходимо, за да разбираме добре Библията, то определено може да ни помогне. Ако не ги знаем, вярното изучаване на Словото с молитва, със смирено и покорно сърце, със сигурност ще даде добри плодове.

Когато говорим за sola Scriptura (само Писанието), адвентистите от седмия ден неизбежно се сблъскват с въпроса какво да правят с Елън Уайт, която също е била вдъхновена от Бога и е служила като Божи вестител за Неговия народ на остатъка. Каква е връзката на нейните писания с Библията?

Дори повърхностен прочит на произведенията на Елън Уайт показва ясно, че за нея Библията е основа и център на всичките ѝ мисли и теология. Всъщност тя многократно потвърждава, че Писанието е най-висшият авторитет и върховната норма и стандарт за всички доктрини, вяра и живот (Великата борба. Нов живот, с. 371). Освен това категорично подкрепя и издига великия протестантски принцип sola Scriptura (Пак там, с. 10).

По собствените ѝ думи нейните произведения в сравнение с Писанието са „по-малка светлина, която да насочва мъже и жени към по-голямата светлина“, Библията (The Advent Review and Sabbath Herald, January 20, 1903). Те не са „пряк път“ или заместител на задълбоченото изучаване на Библията. Всъщност тя коментира: „Вие не познавате Писанието. Ако бяхте изучавали Божието Слово с желание да достигнете библейския стандарт и да постигнете християнско съвършенство, нямаше да имате нужда от Свидетелствата. Но тъй като сте проявили небрежност и не сте се запознали с Божията вдъхновена Книга, Бог е решил да ви достигне с прости, директни свидетелства“ (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 2. С., Нов живот, 2012, с. 493).

Трябва високо да ценим нейните произведения като такива свидетелства. Те имат същото боговдъхновение като библейските текстове, но изпълняват по-различна функция от Библията. Произведенията ѝ не са добавка към Писанието, а са подчинени на него. Нейното намерение никога не е било да го заместват. Елън Уайт винаги е въздигала Библията като единствения стандарт за вяра и живот.

„Човекът, който изучава Библията, трябва да бъде наставен да я възприема с настройката на ученик. Трябва да изследваме нейните пасажи не за да доказваме или подкрепяме собствените си мнения, но за да разберем какво казва Бог. Истинско познание на Библията може да се получи единствено чрез съдействието на онзи Дух, чрез Когото е дадено Словото. А за да получим това познание, трябва да живеем чрез него. Трябва да се покоряваме на всичко, което заповядва Божието Слово. (…) Изучаването на Библията изисква най-старателните ни усилия и упорита мисъл. Както миньорът копае за златното съкровище в земята, така ревностно и постоянно трябва да търсим ние съкровището в Божието Слово“ (Уайт, Е. Възпитание. С., Нов живот, 1996, с. 174,175).

„Когато направите Библията своя храна и питие, когато направите принципите ѝ елементи от своя характер, ще знаете по-добре как да получавате съвети от Бога. Възвеличавам днес пред вас скъпоценното Слово. Не повтаряйте моите думи и не казвайте „сестра Уайт каза това“ и „сестра Уайт каза онова“. Откривайте какво казва Господ, Израилевият Бог, а след това изпълнявайте това, което заповядва“ (Уайт, Е. Избрани вести. Т. 3. С., Ел Уай, 2013, с. 29).

Израснах в Кипър, който е християнска страна. Семейството ми обаче бе християнско само на думи.

На 12-годишна възраст се разболях и лекарите не можеха да ми помогнат. Започнах да търся Бога. Посещавах различни църкви с надеждата, че ще намеря изцерение. Покланях се на образи, палех свещи и си мислех, че действията ми ще убедят Бог да ми помогне. Не се получаваше.

След много години, когато бях на 30, намерих листовка под вратата ми, в която се рекламираше поредица лекции върху археология и религия в обществена зала. Имаше списък с темите за всяка вечер. Въпреки че тогава не го знаех, събранията бяха организирани от Църквата на адвентистите от седмия ден.

Не проявих интерес, но тема в средата на списъка привлече вниманието ми. „Антихристът и числото 666.“ Реших да отида точно на тази тема.

Динамичната лекция ме заинтригува и реших да посетя останалите теми. Накрая организаторите поканиха всички присъстващи на богослужение в адвентната църква.

Започнах да ходя там редовно и след време се убедих в истинността на адвентната вест, но се колебаех за кръщението. Никозия е сравнително малък град и хората се познават. Чудех се как приятелите и семейството ми ще реагират, когато разберат, че съм изоставил църквата на своето детство, за да стана адвентист.

Цели 10 години размишлявах дали е толкова важно да съм кръстен. Това ще ме направи ли по-добър човек? Готов ли съм да последвам тази църква и нейния начин на живот?

Пасторът бе изключително търпелив. С времето станахме добри приятели. След известно внимателно насърчение бях кръстен.

Никога не съжалих за решението си.

Минаха още няколко години след онзи прекрасен ден. Сега съм на 55 и съм активен в нашето малко църковно семейство. Преподавам в съботното училище и работех с няколко пастори за създаването на уебсайт, с който да достигнем хората в Кипър.

Исус идва скоро и тогава най-накрая ще бъда излекуван от моето продължително заболяване. Има нещо още по-важно. Ние искаме хората в Кипър и по целия свят да разберат вестта и да се подготвят.