Какво има предвид Библията, когато говори за „завет“? Най-лесното обяснение е, че това е установяване на юридически отношения между Бога и Неговия народ. Именно Бог казва: „Вие сте Мой народ и Аз съм вашият Бог“. Освен това намираме писани завети и у други народи от древния свят, често между владетели и техните васали.

Тези завети се сключват, защото и двете страни имат изгода от тях. Владетелят се грижи за народа, а народът плаща данък. Но с Бога заветът е различен. Той всъщност не получава нищо, обаче обещава да бъде верен дори когато хората са неверни. Всъщност благословенията и проклятията на завета правят възможно израилтяните да разберат, че са го нарушили – след като започнат да ги сполитат лоши неща.

Тази седмица ще разгледаме завета, който израилтяните подновяват с Бога в Неемия, 10 глава, а също и ще споделим обща информация за историята и значението на сключването на завет в Библията.

Въпреки че само водачите подписват документа, текстът изрично споменава „останалите от народа“ (Неемия 10:28,29). Кое е толкова важно в завета, че всички те пожелават да участват в договора с Бога? За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем към самото начало и да разберем библейската идея за завета.

Заветът е важен, тъй като е част от Божия план за отношенията Му с грешното човечество и разкрива Божия копнеж по връзка с човеците. Дава възможност и на хората да покажат желанието си за посвещение на Бога.

Библейската история за Сътворението от Битие, 1 и 2 глава разкрива не само сътворението на първите хора, но и връзката между тях и Бога, както и отношенията им един с друг. Обаче грехът нахлува и разрушава всички тези връзки. Той е антитеза на сътворението и довежда до антисътворение (смърт).

Родословието на Адам се разделя на две линии, тъй като Каин избира злото (Битие 4:8-19), а Сит приема Бога (Битие 5:3-24). Родословието на Каин достига връхната си точка в Ламех (Битие 4:17-19), седмия от Адам, въвел многоженството. Насилието и отмъстителността на Каиновата линия са съпоставени с верните потомци на Сит. Неговите потомци също са описани, но седмият е Енох, който „живееше според Божиите заповеди“ (Битие 5:24) и бе взет на небето.

За съжаление, светът възприема повече злото, отколкото Бога, и идва момент, когато верните остават съвсем малко. Не след дълго може да не остане и нито едно семейство, чрез което Бог да изпълни Словото Си да изпрати обещания Потомък, Който да спаси човечеството. В този момент Той се намесва чрез Потопа. Обаче Потопът е още едно антисътворение, анулиране и унищожаване на живота, но всъщност Бог унищожава само това, което хората вече са разрушили (Битие 6:11-13).

След Потопа Бог започва всичко от начало – сега с Ной и с народа, който възниква след него. С тях също иска да изгради взаимоотношения, а централно място в тази връзка има концепцията за завета. Библията разкрива седем основни завета, които Бог е сключвал с хората:

1-ви завет: Адам (Битие, 1-3 гл.);

2-ри завет: Ной (Битие 6-9 гл.);

3-ти завет: Авраам (Битие 12:1-3);

4-ти завет: Мойсей и Израилевият народ (известен като Синайски или Мойсеев завет; Изход, 19-24 гл.);

5-ти завет: Финеес (Числа 25:10-13);

6-ти завет: Давид (2 Царе 7:5-16);

7-ми завет: Новият завет (Йеремия 31:31-34).

Библията употребява фразата „вечен завет“ шестнадесет пъти. От тях тринадесет се отнасят до заветите с Авраам, Израил при Синай и Давид. Всеки от заветите, споменати по-горе, макар и неповторим, носи отпечатъка на „вечния завет“. Точно както вечният завет първо е обявен в Битие 3:15, но после постепенно бива разкриван в цялата Библия, същото важи и за вечния завет. Всеки следващ завет пояснява и задълбочава познанието за вечния завет на любовта, разкрит най-пълно в спасителния план. „Новият и старият завет“, както често ги разграничаваме, съдържат същите елементи.

1. Освещение: „Ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им“ (Йеремия 31:33; Евреи 8:10).

2. Примирение: „Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мой народ“ (Йеремия 31:33; Евреи 8:10).

3. Мисия: „И няма вече да учат всеки ближния си и всеки брат си и да казват: Познайте Господа; защото те всички ще Ме познават – от най-малкия до най-големия между тях“ (Йеремия 31:34; Евреи 8:11).

4. Оправдание: „Ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече“ (Йеремия 31:34; Евреи 8:12).

Библейските изследователи са забелязали, че има типична структура на библейските завети. Това проличава дори при заветите на древните хети. Бог общува с хората по начин, който те лесно да могат да разберат в своята култура.

Заветите, типични за времето на древния Израил, съдържат следните части: встъпление (кой е Бог); исторически пролог (изложение на предишните отношения); постановления или закони; благословения и проклятия; свидетели, специални клаузи или белег на завета. Следователно не е изненадващо, че Бог използва нещо подобно в отношенията Си със Своя народ в древността. Той използва нещо познато за тях.

Например цялата книга „Второзаконие“ е написана под формата на завет, понеже Мойсей кани Божия народ да влезе в нова заветна връзка със своя Бог. Тя изразява завета по следния начин: (1) встъпление (Второзаконие 1:1-5); (2) исторически пролог (Второзаконие 1:6-4:43); (3) постановления или закони (Второзаконие 4:44-26:19); (4) благословения и проклятия (Второзаконие, 27-30 гл.); (5) свидетели (Второзаконие 30:19); и накрая – (6) специални клаузи (Второзаконие 31:9-13).

Същото важи и за подновяването на завета от Исус Навин. Първо, в предисловието Бог е представен като „Господ, Израилевият Бог“ (Исус Навин 24:2). Следва дълъг исторически пролог, където Исус Навин напомня на народа какво е сторил Бог за тях в миналото (24:2-13). След тази история са изброени постановленията и законите (24:14,15,23), споменати са благословенията и проклятията (24:19,20), определени са свидетелите (24:22,27) и са включени специалните клаузи (24:25,26). Тук също се прилага основният модел на завета, за да се осъществи общуването с Израил и да им се покаже не само Божието ръководство в миналото, но и какво се изисква от тях, за да потвърдят своя дял от завета.

Народът дава обет за следното:

1. Никакви смесени бракове (без бракове с хора, които могат да ги подведат към идолопоклонство).

2. Истинско спазване на съботата (никакво разсейване чрез бизнес дела).

3. Заличаване на дълговете и спазване на съботната година, за да се грижат за бедните и да им дадат свобода.

4. Финансова подкрепа за храма, службите и служителите му: като донасят първите плодове, първородните и десятъка, а по този начин осигуряват дълготрайност на истинското поклонение.

Първите три обещания са свързани с отношенията към другите (брак и заличаване на дългове) и Бога (съботата), докато последното (Неемия 10:32-39) е свързано с храмовите служби.

Целта на общността е да покаже, че се посвещава на завета и затова ще предприеме практични стъпки към изграждане на взаимоотношения с Бога и с другите. Въпреки че невинаги са спазвали завета съвършено в миналото, те разбират, че правилните навици и обичаи ще повлияят върху бъдещето. Ако народът на Израил иска да тръгне по правия път, трябва да установи обичаи и традиции, които ще улеснят постигането на целта. Ако искат да имат близост с Бога, тогава подчертаването на съботата и грижата за храма са важни стъпки в тази посока.

За съжаление, те не спазват обетите си много добре, както личи от последните глави от „Неемия“. Но макар не всички да ги спазват, все пак много от хората го правят. С Божията помощ и без да изпускаме Исус от поглед, ние можем да си изградим правилните навици и да се държим в правия път.

Израилтяните дават обет да се грижат за храма. Въпреки че са малка група, финансово експлоатирана от владетелите, те решават, че е необходимо да дават от малкото, което притежават, за да може в храма да има изобилие, а не само да съществува. Затова решават да даряват една трета от сикъла за храмовата служба всяка година, а не само при преброяването на населението, както изисква законът. Народът осъзнава нуждата да отиде отвъд изискванията. Освен това разпределят отговорността за доставка на дървата за олтара между конкретни семейства, тъй като разбират, че без организация службите няма да продължат дълго.

Първите плодове, първородните от добитъка и десятъците и даренията са аспекти от храмовата служба, осигуряващи служенето на свещениците и левитите. Една десета от всичко трябва да отиде за левитите. Освен това първородните се откупват с пари, които се добавят към сумата за левитите. Обаче една десета от десятъка за левитите отива за свещениците.

Храмът е сърцето на израилевия народ. Той заема толкова централно място в тяхната вяра, че най-голямата им трагедия е, когато Навуходоносор го разрушава и отнася свещените му предмети.

Когато храмът се управлява както трябва, той зарежда духовно народа, тъй като насочва хората към окончателното разрешаване на проблема с греха – смъртта на Агнето. Когато Исус умира на кръста, решението е налице (Римляни 5:5-10). Освен това чрез годишната служба в Деня на умилостивението хората научават, че Бог има план да ги освободи от злото и греха и да донесе добро. С други думи, храмът е сцената, разкриваща на хората целия спасителен план. Уроците от храмовите служби са изключително важни и необходими, за да видим по-голямата картина на Божия характер и плана на спасението.

„Службата в земното светилище се провеждаше в две фази: свещениците служеха ежедневно в Светая, докато веднъж в годината първосвещеникът извършваше едно специално дело на умилостивение в Светая Светих за очистване на светилището. Ден след ден покаяният грешник донасяше жертвата си при вратата на скинията и полагайки ръце върху главата ѝ, изповядваше греховете си, като по този начин символично ги пренасяше от себе си върху невинното жертвено животно. След това го заколваше. „Без проливане на кръв“ – казва апостолът, няма прошка на греха. „Животът на плътта е в кръвта“ (Левит 17:11). Нарушеният Божи закон изисква живота на престъпника. Кръвта, символизираща загубения живот на грешника, чиято вина понасяше жертвата, се пренасяше от свещеника в Светая и се поръсваше пред завесата, зад която се намираше ковчегът със закона, който грешникът беше нарушил. С тази церемония грехът чрез кръвта се прехвърляше символично върху светилището. В някои случаи кръвта не се внасяше в Светая, но месото трябваше да се изяде от свещеника, както заповядва Мойсей на синовете на Аарон с думите: „За да отнемате беззаконието на обществото“ (Левит 10:17). И двата ритуала по сходен начин символизират прехвърлянето на греха от покаяния грешник към светилището“ (Уайт, Е. Великата борба. София: Нов живот, с. 260).

Ман Бахадур Рай и семейството му вярвали, че шест духове обитават дома им в село в Непал в близост до границата с Китай.

В дома имало поставени шест глинени гърнета, в които да живеят духовете. Всеки път, когато приготвяла храна, майката поставяла част от нея във всяко гърне, за да нахрани духовете. Страхувала се, че ако дори един дух бъде забравен, цялото семейство ще страда от лошо храносмилане или дори нещо още по-лошо.

Родителите имали голямо влияние в селото като местни духовни ръководители. Те мразели християнството и вярата в невидим Бог. Предпочитали видимите си богове от метал или дърво.

Една вечер 18-годишният Ман вървял към дома си след работа и чул мъжки глас да му говори за девица, която родила дете. Зачудил се кой изрича нещо толкова нелогично. Последвал гласа към една къща и видял, че човек чете от черна книга.

След като се запознали Ман се впуснал в лют спор за това учение. Човекът, който бил адвентен пастор, дошъл на посещение, просто се усмихнал и поканил младежа да дойде отново следващата вечер.

Срещали се цяла седмица, докато накрая Ман взел Библия с намерението да докаже, че тя греши. Колкото повече четял, толкова повече се убеждавал, че Исус е живият Бог. Накрая отдал сърцето си на Исус.

Бащата се разгневил, когато Ман съобщил, че е станал християнин. Набил жестоко младежа и го изпъдил от селото.

Майката плакала цяла нощ. На сутринта помолила приятел да намери сина й и да му даде едно агне.

Ман приел агнето с радост и след като се помолил, почувствал, че трябва да го продаде и с парите да купи волейболна топка и мрежа. Намерил парче неизползвана земя между пет села, опънал волейболната мрежа и започнал да играе.

След малко от там минали няколко младежи, които го попитали дали може да се присъединят към него. „Разбира се – казал Ман, - но ще трябва да научите наизуст един библейски стих.

Младите хора с удоволствие запаметили стих и започнали да играят. Други младежи също се спрели, научили стих и се включили в играта. След края на мача, помолили да има нова игра.

„Добре – отговорил Ман. – Но първо трябва да научите песен за моя Бог.“ Не след дълго младежите вече знаели цели глави от Библията и много християнски песни.

Ман чул, че ще проведа библейско училище и дойде да сподели историята си още първия ден. Запозна ме с трима младежи, които стояха до него. „Това е резултатът от моя волейболен евангелизъм. Тези хора са приели Исус и също искат да станат библейски работници.“

Ман, на снимката, от когото се отказа цялото му семейство, не е теолог. Той е работник на предната линия, създаващ семейство, което ще живее вечно в Божието царство.