В периода между 12 и 13 глава Неемия се завръща във Вавилон. Въпреки че не знаем колко дълго е отсъствал, когато се връща (вероятно около 430-425 г.пр.Хр.), народът е започнал да отстъпва от вярата. Въпреки че са сключили завет с Бога по следните точки: първо, да не сключват бракове с идолопоклонници; второ, да съблюдават съботата старателно; и трето, да се грижат за храма и за неговите служители чрез десятъци и дарения (Неемия, 10 гл.) – те са нарушили всичките си обещания.

Към времето, когато Неемия се завръща, посвещението им доста е охладняло. Хората са престанали да дават десятъци и дарения, започнали са да използват стаите в храма за други цели, престанали са да спазват съботата както трябва и дори са се върнали към сключване на бракове с околните народи. Най-лошото от всичко е, че точно водачите, които е оставил, са допринесли за влошените отношения с Бога. Не е изненада, че Неемия е съкрушен, когато открива колко много са се променили нещата. Обаче вместо да приеме този факт, той отново започва да работи за Божията слава, воден от своя богобоязлив характер.

Неемия, 13 гл. започва с притеснение за чужденците идолопоклонници, амонци и моавци, сред израилтяните (Неемия 13:1-3). Тези стихове не говорят за прогонване на хора от различен етнос или раса, които следват Бога, а по-скоро за отпращане на хората, които са от различна вяра – необърнати и идолопоклонници (Второзаконие 23:3-6).

Елиасив и Товия са известни фигури в книгата „Неемия“. Елиасив е първосвещеникът на народа и отговаря за храма. Товия е споменат като амонец и враг на Неемия, който яростно се съпротивлява на работата в Йерусалим. Съюзът между Елиасив и Товия подсказва, че става дума за роднинство чрез брак.

Въпреки че не са представени доказателства за такава връзка, знаем, че Товия носи еврейско име (което означава „Господ е благ“) и затова най-вероятно е от еврейски произход. Макар че не е споменато, се смята, че семейството на съпругата му, потомците на Арах, са били родственици със семейството на Елиасив. Освен това аронецът Санавалат, другият противник на Неемия, има дъщеря, която е женена за внука на Елиасив. Следователно интригантският кръг около Неемия е бил много силен, тъй като служители от най-висш ранг в страната са имали родствени връзки и са се съюзили срещу водачеството му.

По време на отсъствието на управителя първосвещеникът е дал на Товия една от стаите в храма, определена за десятъка, даренията и приносите. Той е получил разрешение постоянно да живее в храма, което го издига като един от водачите на народа. Враговете на Неемия най-накрая постигат това, което през цялото време са искали: да го изместят и те да решават всичко. За щастие, той няма намерение да седи безучастно.

Певците, вратарите и други храмови служители е трябвало да се върнат да работят на собствените си ниви, за да изхранват семействата си, защото Божието дело не е получило издръжка. Цялата система на десятъци и дарения, която е била установена с толкова усилия, сега е разбита. Неемия трябва да започне всичко от начало. Изхвърлянето на вещите от стаята разкрива отчаяние.

„Не само че храмът беше осквернен, но и даренията се използваха по неправилен начин. И това възпираше щедростта на хората. Те бяха изгубили своята ревност и плам и нямаха желание да плащат десятъците си. Съкровищниците на Господния дом оставаха почти празни; много от певците и другите наети за храмовата служба служители не получаваха достатъчно издръжка и бяха напуснали Божията работа, за да търсят прехрана другаде“ (Уайт, Е. Пророци и царе. С. 345).

Вълнуващо е да видим как цяла Юдея се събира като един човек и възстановява разрушеното. Хората застават на страната на Неемия срещу Товия и Елиасив, защото сигурно са осъзнали, че управителят върши всичко това заради самите тях. Освен това Неемия поверява постовете на храмови пазители на хора, които се считат за предани и надеждни. Те получават задачата да събират десятъците и даренията, да ги съхраняват, както си му е редът, и да ги разпределят на подходящите хора. Иначе казано, Неемия идва и отстранява подкупните водачи с един мощен замах.

Въпреки че назначава верни хора в администрацията на храма, поквареният първосвещеник Елиасив не изгубва поста си, понеже той се предава по Аароновото родословие. Влиянието му в храма сигурно е било ограничено от мерките на Неемия – назначаването на хора, които да поемат някои от отговорностите на първосвещеника – но той все пак запазва позицията си.

Реформите на Неемия за храмовите служби включват прилагането на системата от десятъци и дарения.

Без събирането на десятъци и дарения храмът не би могъл да функционира. Когато внасянето на десятъците спира, службите в храма замират и цялата система на поклонение е застрашена. Когато храмовите служители тръгват да си търсят други професии, за да изхранват семействата си, те не могат да се грижат за него. И заради това богослужението почти замира.

„Десятъчната система е прекрасна в своята простота. Нейната справедливост се разкрива чрез пропорционалното изискване към богати и бедни. Ние трябва да връщаме на Бога десятък пропорционално на даденото ни от Него.

Когато Той призовава да даваме десятък (Малахия 3:10), това не е призив да проявим благодарност или щедрост. Въпреки че в цялото ни отношение към Бога трябва да прозира благодарността, даваме десятък, защото Бог е заповядал така. Десятъкът принадлежи на Господа и Той изисква да Му го върнем“ (Адвентистите от седмия ден вярват. 2 изд. Boise, Idaho: Pacific Press ® Publishing Association, 2005, с. 304 – англ. изд.).

Както става с храма в Израил, така и нашата църква би се разпаднала без подкрепата на десятъците и даренията от членовете. Нашите църковни служби не биха функционирали без хора, на които им се плаща да превръщат времето си в качествено служене, планиране и управление на църквата за Бога. Качеството на поклонението също ще се влоши. Обаче най-важното е, че без десятъци и дарения не би могло да съществува мисиониране.

Освен това ние даваме десятъци, защото Бог е учредил тази система в Словото Си. Има случаи, когато не е нужно Той да обяснява защо е направил нещо. Очаква да Му се доверим, че управлява всичко. Трябва да разберем и да се осведомим как действа системата, но след това да я поверим в Неговите ръце.

Не е лесно да застанеш твърдо за Бога, когато си малцинство. Тъй като Бог е казал, че съботата трябва да бъде свят ден, в който никой не бива да върши никаква работа, Неемия възнамерява да направи всичко възможно тази заповед да се изпълнява в Йерусалим. Без съмнение той е чувствал като свой морален дълг да заеме твърда позиция, а след това да я отстоява.

Съботата е създадена като кулминация на творческата седмица, защото е специален ден, в който хората преживяват обновление и възраждане, като отделят време за Бога. Тогава не са заети с работата си или с други светски начинания.

Казва се, че „съботата пази Израил повече, отколкото Израил пази съботата“. Идеята е, че тя е била и си остава мощно средство за съхраняване на вярата у хората, които чрез Божията благодат се стремят да я спазват и да се наслаждават на физическите и духовните предимства, които тя ни предлага.

Тъй като е управител на Юдея, той възприема ролята си като човек, който налага законите. Тъй като законите в Юдея са основани на Божия закон, той става пазител на този закон, включително и на съботата. Може би, ако юдейските благородници се бяха възпротивили на покварата, внесена от първосвещеника, Неемия нямаше да се окаже в подобна ситуация. Обаче началниците и благородниците сигурно вече са негодували, че той ги е накарал да върнат пари на бедните по-рано; изглежда, затова не са се възпротивили на промените, внесени от Елиасив и Товия.

Неемия първо порицава благородните, а след това заповядва портите да се затворят и поставя слуги при вратите, за да ги пазят. Когато пазарът просто се премества отвътре навън, той предприема дори още по-драстични мерки и заплашва да арестува търговците на следващата събота. Управителят явно е бил човек, който държи на думата си, защото търговците не се появяват повече.

Ревността на Неемия за съботата е достойна за възхищение. Той толкова много държи на правилното освещаване на този ден, че дори обещава да „сложи ръка“ на чуждоземните търговци. С други думи, лично е щял да се намеси, ако пак хване в събота някой от тях в града или близо до портите. Като управител той носи официалната отговорност да следи дали заповедта ще бъде изпълнявана както трябва.

„Неемия безстрашно ги изобличи заради пренебрегнатите задължения. „Какво е това зло, което правите, като осквернявате съботния ден? – строго попита той. – Не постъпиха ли така бащите ви, така че нашият Бог докара всичкото това зло на нас и на този град? А пък вие умножавате гнева върху Израил, като осквернявате съботата“. След това издаде заповед, че „когато започна да мръква в йерусалимските порти преди съботата“, те трябваше да бъдат затворени и да не се отварят, докато не мине съботата; и тъй като имаше повече доверие в своите слуги, отколкото в тези, които йерусалимските магистрати бяха назначили, той ги постави до портите, за да следят за спазването на заповедите“ (Уайт, Е. Пророци и царе. С. 346).

Предупреждението на Неемия за оскверняването на съботата, заедно с други предупреждения относно нарушаването ѝ, явно са отзвучавали през вековете дори до времето на Исус. Знаем това, понеже евангелията многократно разказват как Исус спори с религиозните водачи за правилното ѝ освещаване.

Заради голямата си ревност за съботата и за да бъдат сигурни, че никой не я „осквернява“, тези религиозни водачи с тесногръдия си фанатизъм стигат дотам, че обвиняват в нарушаването ѝ Исус, „Господар[ят] на съботата“ (Лука 6:5). Какво извращение на доброто! Парадоксът е, че макар тези хора силно да се вълнуват от спазването на закона, забравят „по-важните неща“ на този закон: „правосъдието, милостта и верността“ (Матей 23:23).

„Когато той изложи пред тях Божиите заповеди и предупреждения, и страшните съдби, сполетели Израил в миналото точно заради този грях, тяхната съвест се пробуди и започна реформация, която отвърна Божия гняв и донесе Неговото одобрение и благословение.

Имаше някои хора на свята служба, които умоляваха да не се разделят със съпругите си езичнички, заявявайки, че не биха могли да го направят. Но не се допускаше никакво пристрастие; не се вземаше под внимание нито ранг, нито пост. Който от свещениците или началниците отказваше да прекъсне връзката си с идолопоклонниците, веднага се освобождаваше от службата за Господа. Внукът на първосвещеника, който се беше оженил за дъщерята на небезизвестния Санавалат, не само беше освободен от поста си, но и бързо бе пропъден от Израил. „Спомни си за тях, Боже мой – се моли Неемия – защото са осквернили свещенството и завета на свещенството и левитите“ (Уайт, Е. Пророци и царе. С. 673,674).

Домът не бил особено радостно място за Хейзъл Мойо. Баща й пиел, а родителите й, които живеели в малкото градче Гуанда в Зимбабве, постоянно се карали. Хейзъл копнеела да има щастливо семейство.

На 14-годишна възраст взела решение, което променило дома й завинаги. Започнала да ходи на църква. Видяла, че други деца ходят на неделна служба и също поискала да отиде там. Хванала за ръка деветгодишния си брат и тръгнала към църквата.

След като завършила гимназия, Хейзъл видяла във вестника обява за университета Солуси, адвентно учебно заведение, намиращо се на около два часа и половина с автобус от нейния дом. Когато хора от университета, набиращи студенти, посетили града й, тя се срещнала с тях, а баща й се съгласил да плаща за нейното образование.

В Солуси Хейзъл се записала в музикална група и започнала да задава много въпроси за съботата. Един от членовете на групата, млад женен пастор на име Илайт Нятанга, обявил пред другите. „Искам това момиче да бъде моя дъщеря. Всяка сряда ще постя и ще се моля да познае Бога.“

Пет други членове на групата харесали идеята и заедно с Хейзъл се присъединили.

Три месеца се молели и постили. После дошла молитвената седмица в университета и Хейзъл била кръстена.

Когато навършила 23 години, Илайт й подарил книгата на Елън Уайт „Вести към младите“. Хейзъл била впечатлена от съветите за щастливо семейство. Тя искала да има такова.

„Научих как да се държим с разгневен родител, как да се справяме с проблемите, които имаме с родителите, и как да им оказваме почит“, разказва тя.

Имала си любим текст: „Много деца твърдят, че познават истината, но не отдават на родителите си почитта и любовта, които им дължат; не проявяват любов към баща си и майка си и не ги почитат, като им правят отстъпки или не се стремят да облекчават техните тревоги“ (стр. 331).

Домът на Хейзъл започнал да се изпълва с радост, когато последвала съвета от книгата.

По време на ваканцията поканила родителите си да четат Библията и да се молят, преди да си легнат. Те се съгласили! На следващата сутрин майката пожелала Хейзъл отново да чете от Библията и да се моли. Скоро семейството започнало да провежда сутрешни и вечерни богослужения.

Сега радост се излъчва от дома и Хейзъл се моли семейството й да бъде кръстено.