След повече от две години Павел и Варнава се връщат в Антиохия Сирийска. Тъй като цялата църква там участва в изпращането им като мисионери, съвсем нормално е да дадат отчет пред нея. Но главното в този доклад не е извършеното от тях, а онова, което сам Бог е извършил чрез служенето им.

Предметът на отчета, разбира се, е успехът на мисията сред езичниците, въпреки че мнозина евреи също приемат вярата. Но още от случая с Корнилий обръщането на необрязаните езичници се превръща в спорен въпрос (Деяния 11:1-18). Сега обаче, когато големи множества от тях са приети в църквата, ситуацията става особено усложнена. Мнозина от вярващите в Йерусалим не са доволни. За тях езичниците първо трябва да се обрежат, т.е. да станат еврейски прозелити, за да бъдат част от Божия народ и да започнат общение с тях.

Още от самото начало църквата в Антиохия се състои както от (елинистични) евреи, така и от необрязани езичници (Деяния 11:19-21; Галатяни 2:11-13), които явно живеят в мирно общение помежду си. Но това общение е разклатено от пристигането на група вярващи от Йерусалим.

Традиционно наричани юдаисти, тези хора от Юдея може би са същите, които стих 5 посочва като „повярвалите между фарисейската секта”. Присъствието на фарисеи в църквата не би следвало да ни изненадва, тъй като самият Павел е бил фарисей преди обръщането си (Филипяни 3:5). Тази група, изглежда, отива в Антиохия по своя собствена инициатива (Деяния 15:24), въпреки че друг епизод, който също се случва в Антиохия малко по-късно, показва, че повечето евреи, включително апостолите, не се чувстват много комфортно в присъствието на необрязаните езичници в църквата (Галатяни 2:11-13).

В писмото си към галатяните Павел не говори положително за юдаистите, определя ги като размирници (Галатяни 1:7; 5:10) и „лъжебратя“ (Галатяни 2:4), чийто истински мотив е да се подкопае духовната свобода на евангелието, а езичниците да бъдат доведени до робството на законничеството.

Тяхната гледна точка е съвсем елементарна: ако езичниците не се обрежат и не спазват всички останали еврейски церемониални закони, не могат да се спасят. Спасението – убедени са те – може да се постигне само в рамките на Божията заветна общност и според Стария Завет няма друг начин да станеш част от Божия избран народ освен чрез обрязване (Битие 17:9-14; Изход 12:48). Накратко, езичниците могат да бъдат спасени само ако първо станат еврейски прозелити.

Разбира се, невъзможно е за Павел и Варнава да се съгласят с подобни изисквания, противоречащи на самата същност на евангелието. Но агресивният подход на юдейските посетители предизвиква разгорещен спор. Думата в Деяния 15:2 (stasis) предава усещането за „конфликт“ или „разногласие“. И все пак въпросът е твърде важен, за да бъде разрешен само на местно ниво. Единството на църквата е заложено на карта. Затова братята от Антиохия решават да изпратят няколко делегати в Йерусалим, включително Павел и Варнава, за да намерят решение.

Един от големите проблеми в този конфликт е обрязването. То не е човешко постановление (ср. с Матей 15:2,9). По-скоро е заповядано от самия Бог като белег на Неговия завет с потомците на Авраам, Божия избран народ (Битие 17:9-14).

Благословенията на завета не се ограничават само до родените като израилтяни, но се простират и до всеки роб или присъединил се към тях чужденец, който желае да преживее тези благословения – стига да се обреже. След обрязването чужденецът получава същия статут пред Бога, както израилтянинът по рождение: „Той ще бъде като туземец” (Изход 12:48).

Ето защо обрязването е задължително (за мъжа), за да стане пълноправен член на Божията заветна общност. И тъй като Исус е Месията на Израил, изглежда напълно естествено юдаистите да настояват, че нито един езичник не би могъл да се възползва от Неговото спасително дело, без първо да стане юдеин.

Когато твърдят, че нито един езичник не може да се спаси, без първо да се присъедини към юдаизма, тези мъже смесват две отделни концепции: завет и спасение. Членството в Божията заветна общност не гарантира спасение (Йеремия 4:4; 9:25). Нещо повече, самият Авраам се спасява (оправдава) чрез вяра, и това се случва преди, а не поради обрязването му (Римляни 4:9-13). Спасението винаги е ставало чрез вяра, тъй като заветът е благодатното условие, чрез което Бог ще направи Себе Си и Своя план познати на целия свят. Израил е избран именно за тази цел (Битие 12:1-3).

Но проблемът е, че чрез прякото обвързване на завета и спасението тези вярващи започват да разглеждат обрязването като предоставящо определени заслуги. Обаче Божията спасителна благодат не действа така, както човешките дела. Ето защо налагането на изискване за задължително обрязване на повярвалите езичници като средство за спасение означава изопачаване на евангелската истина (Галатяни 1:7; 2:3-5), заличаване на Божията благодат (Галатяни 2:21), а Исус става ненужен (Галатяни 5:2). Нещо повече, това е отричане на универсалния характер на спасението (Колосяни 3:11; Тит 2:11). Апостол Павел никога не би могъл да се съгласи с подобен тип мислене.

Разбира се, Лука не ни докладва всички разисквания от тази среща. Би било интересно да разберем например аргументите, излагани в подкрепа на становището на юдаистите (Деяния 15:5), както и отговорите на Павел и Варнава (Деяния 15:12). Фактът, че разполагаме само със словата на Петър и Яков, показва авторитета на тези мъже сред апостолите.

В речта си Петър се обръща към апостолите и старейшините, като им припомня своята опитност с Корнилий преди години. По същество аргументът му е същият, който използва и по-рано с братята в Йерусалим (Деяния 11:4-17). Сам Бог е показал одобрението Си към обръщането на Корнилий (въпреки че той е необрязан езичник), като дава и на него, и на всички в дома му същия дар на Духа, който е подарил и на апостолите в деня на Петдесятница.

В Своето провидение Бог не използва по-малко влиятелна личност от самия Петър, за да убеди юдейските вярващи, че по отношение на спасението Той не прави разлика между евреи и езичници. Дори да им липсват пречистващите ползи на старозаветните правила и предписания, вярващите езичници вече не могат да бъдат считани за нечисти, тъй като лично Бог очиства сърцата им. Последното свидетелство на Петър звучи твърде сходно с онова, което бихме могли да очакваме от Павел: „Но вярваме, че ние ще се спасим чрез благодатта на Господа Исуса, също както и те” (Деяния 15:11).

Словото на Яков предполага, че той също се радва на голям авторитет (ср. с Деяния 12:17; 21:18; Галатяни 2:9,12). Независимо какво би могъл да разбира под въздигане на Давидовата скиния, което в пророчеството на Амос се отнася до възстановяване на Давидовата династия (Амос 9:11,12), основната цел на Яков е да демонстрира, че Бог вече се е погрижил езичниците да се присъединят, в известен смисъл, към преобразения „Божи народ” и така да се слеят с Израил.

По тази причина решението, което предлага, е на обърналите се езичници да не се налагат допълнителни ограничения, освен онези, които по принцип биха били задължителни за чужденци, желаещи да живеят в земята на Израил.

Основният въпрос, заради който се свиква съборът, намира удовлетворително решение. Тъй като спасението е по благодат, вярващите езичници са освободени от обрязването при присъединяването си към църквата. Но те трябва да се въздържат от четири неща: (1) месо, принасяно в жертва на идоли при езически ритуали и след това поднасяно в храмов празник или продавано на пазара; (2) консумация на кръв; (3) месо от удавени животни, тоест месо, чиято кръв не е била извлечена; и (4) сексуална неморалност в различните ѝ форми.

Днес повечето християни гледат на забраните за определени храни (забрани 1-3) като на временни препоръки. Тъй като тези неща са били особено отвратителни за евреите, ограниченията – твърдят те – са предназначени само за да хвърлят мост над пропастта между еврейските и езическите вярващи. Също така често се твърди, че всички старозаветни наредби, включително и тези на левитите относно храненето (Левит, 11 гл.) и съботната заповед (Изход 20:8-11), които отсъстват от списъка, вече не са задължителни за християните.

Но т.нар. „апостолски указ“ не е нито временен, нито нов кодекс на християнска етика, изключващ всичко останало, свързано със Стария Завет. Всъщност под водителството на Светия Дух (Деяния 15:28) апостолите и старейшините на църквата повтарят правилата от Левит, 17-18 гл., касаещи само живеещите в Израил чужденци.

В контекста на „Левит“ тези забрани означават отричане от езичеството. Всеки чужденец, желаещ да живее в Израил, трябва да се откаже от подобни езически практики, с които е свикнал (Левит 18:30). По същия начин от всеки вярващ езичник, желаещ да се присъедини към църквата, се изисква да застане на категорична позиция против езичеството.

Но това е едва първата крачка. След като влезе в църквата, от вярващия, разбира се, се очаква да върши Божията воля, като се покорява на тези заповеди, които са универсални, отпреди Мойсей, не са неразривно церемониални, например съботата (Битие 2:1-3), и следват разграничението между чисти и нечисти храни (Битие 7:2).

Че указът не е временен става ясно например от Откровение 2:14,20, където са повторени първата и последната забрана, изрично водещи и до размисли върху другите две. Всъщност историческите доказателства посочват, че указът все още е считан за задължителен от християните много години след новозаветния период.

Първата мярка е да се напише писмо на вярващите езичници, за да бъдат осведомени за решението. Писмото, написано от името на апостолите и старейшините на Йерусалим, е официален документ, отразяващ върховенството на йерусалимската църква – определено поради водачеството на апостолите – над останалите християнски общности. Написано през 49 г.сл.Хр. (най-вероятната дата на събора), това писмо е един от най-ранните християнски документи, с които разполагаме.

Йерусалимската църква също така решава да определи двама делегати, Юда Варсава и Сила, за да придружат Павел и Варнава в Антиохия; тяхната задача е да занесат писмото и да потвърдят съдържанието му.

След прочитането на писмото църквата се изпълва с голяма радост поради насърчителната вест: обрязването вече не е задължително за новоповярвалите езичници. Те също така не възразяват против изискванията в писмото (четирикратният апостолски указ). Така е разрешено първото най-сериозно разделение в ранната църква – поне на теория.

В края на събора евангелието на Павел е напълно признато от църковните водачи в Йерусалим, които подават на него и на Варнава дясната си ръка на общение като белег за приемственост и доверие (Галатяни 2:9). Но тези еврейски християни, продължаващи да живеят според юдейския закон, все още считат за твърде проблематично да общуват на една маса с езичниците, които – според скритите интереси и намерения – си остават ритуално нечисти.

Този проблем проличава например при случая, в който участва и Петър, от Галатяни 2:11-14. Елън Уайт казва: „Дори и не всички ученици са готови да приемат с готовност решението на събора” (Деяния на апостолите. София: Нов живот, 1992, стр. 88).

„Обърнатите във вярата евреи обикновено не са склонни да действат веднага щом Божието провидение им отвори път. В резултат от труда на апостолите сред езичниците новоповярвалите езичници далеч превъзхождат по брой новоповярвалите евреи. Последните се страхуват, че ако ограниченията и церемониите на техния закон не бъдат задължителни за езичниците като условие за църковно членство, националните особености, съхранявали ги дотогава като отделен народ, накрая биха се заличили” (Уайт, Е. Деяния на апостолите. София: Нов живот, 1992, стр. 85).

„Еврейските християни имат пред очите си храма, който естествено отправя мислите им към особените им привилегии като нация. Те виждат, че християнската църква се отдалечава от церемониите и традициите на юдаизма. Разбират, че особената святост, придадена на еврейските обичаи, ще се изгуби в светлината на новата вяра. Затова мнозина негодуват срещу Павел, главния виновник за промяната. Дори и не всички ученици са готови да приемат спокойно решението на събора. Някои държат на церемониалния закон. Те не са благосклонни към Павел, защото смятат, че неговото мнение относно задължителността на еврейския закон е твърде либерално” (Уайт, Е. Деяния на апостолите. София: Нов живот, 1992, стр. 88).

Бионгджу Ли прочел озадачен стихотворението, което някой му бил изпратил като SMS. Телефонният номер му бил непознат. Мнозина биха го изтрили като получено погрешка, но не и Бионгджу. Той отговорил: „Кой си ти?“

Телефонът му иззвънял: „Кой си ти?“, попитал женски глас. „Ти ми изпрати първото съобщение“, отвърнал Бионгджу.

Оказало се, че жената искала да изпрати стихотворението до приятелка, но сгрешила една цифра от номера.

Много хора биха затворили в този момент, но не и Бионгджу. Той задал много въпроси: „Поетеса ли си?“

„Не, аз съм начална учителка. Хобито ми е да пиша стихотворения.“

„Така ли?“. Бионгджу решил, че познава акцента и задал още един въпрос: „В Бусан ли живееш“, като имал предвид втория по големина град в Южна Корея.

„Не, живея в Жинжу“, отговорила жената.

„Аз всъщност завърших гимназия в Жинжу“, казал Бионгджу.

Жената попитала за коя гимназия става въпрос и с радост споделила, че тя била учила точно на една пряка от същото училище. Заговорили се за ученическите години.

Тогава жената попитала: „Какво работиш?“

„Аз съм пастор“, казал Бионгджу.

„От коя деноминация?“

Въпросът подсказал на Бионгджу, че жената не е будистка, втората най-голяма религиозна група в страната, състояща се от 15 % от населението. „Християните не питат един будистки мoнах в кой храм работи, следователно жената трябва да е християнка“, помислил си той. Християните са около 27 % от 51-милионното население.

„Аз съм пастор от Църквата на адвентистите от седмия ден.“

„Разбирам – отвърнала жената. - Знаеш ли за „Ноевия ковчег“?

Бионгджу останал силно изненадан. „Ноевият ковчех“ е религиозна организация, отделила се от Църквата на адвентистите от седмия ден в Южна Корея.

Тогава жената обяснила, че за кратко време посещавала богослуженията на „Ноевия ковчег“ преди двайсетина години. Напуснала групата, убедена в едно – библейският ден не е неделята. Сега, 20 години по-късно, била изпратила погрешка съобщение на адвентен пастор.“

Същата вечер Бионгджу й изпратил SMS с думите: „Беше удивително, че се запознахме днес!“

Година по-късно жената била кръстена.

Евангелизирането е лесно, разказва Бионгджу. „Ако бях пренебрегнал съобщението, тя нямаше да стане църковен член. Опитах се да създам контакт, като зададох допълнителен въпрос.“

Бионгджу, на 51 години, е директор на отдел „Съботно училище и лично служене“ към Корейския съюз на ЦАСД в Сеул. Той е също така директор и говорител на „Чун су дап“, ежедневен подкаст, който е класиран като втория най-популярен подкаст в Южна Корея.