Евангелието наистина трябва да достигне и до езичниците, и до евреите. Това е вест, която бавно, но сигурно първите юдейски християни започват да разбират.

Първият изричен доклад за езичници, присъединили се към вярата на големи множества, е свързан с Антиохия. С други думи, именно в Антиохия се основава първата езическа църква, въпреки че там има и значителна група от вярващи евреи (Галатяни 2:11-13). Поради мисионската ревност на своите основатели и новия подем, дължащ се на пристигането на Варнава и Павел, църквата там нараства бързо и се превръща в първия важен християнски център извън Юдея. Всъщност в някои аспекти тя дори надминава църквата в Йерусалим.

Тъй като апостолите все още са в Йерусалим, Антиохия става месторождението на християнските мисии. Именно оттам и с първоначалната подкрепа на местните вярващи Павел тръгва на трите си мисионски пътешествия. И точно поради тяхното посвещение християнството става онова, което Исус е планирал да бъде: световна религиозна общност, чрез която евангелието да се разпространява до „всеки народ и племе, език и люде” (Откровение 14:6).

В Деяния, 13 гл. Лука връща сцената отново към Антиохия, за да представи първото мисионско пътуване на Павел, заемащо цели две глави (Деяния, 13 и 14 гл.). От тук до края на цялата книга фокусът се насочва към Павел и неговите мисии сред езичниците.

Това е първото мисионско начинание в „Деяния“, съзнателно и внимателно планирано от една отделна църква. Но Лука изрично подчертава, че такова начинание произлиза от Бога, а не е по собствена инициатива на вярващите. И основното е, че Бог може да действа само когато ние съзнателно поставим себе си в положение, в което Той да бъде в състояние да ни използва.

Период на застъпническа молитва и пост предшества отпътуването на мисионерите; в този контекст полагането на ръце по същество е акт на посвещение, или препоръчване, на Божията благодат (Деяния 14:26) за предстоящата задача.

Остров Кипър се намира в североизточния край на Средиземно море, недалеч от Антиохия. Разбираемо е да започнат от това място, тъй като не само Варнава е от Кипър, но и евангелието вече е достигнало до острова. Обаче със сигурност там все още има много работа за вършене.

Пристигайки в Кипър, Варнава и Павел – и братовчедът на Варнава Йоан Марк (Деяния 15:39; Колосяни 4:10), който е с тях – проповядват в синагогите на Саламин. Това е установена практика на Павел: първо да проповядва в синагогите, преди да се обърне към езичниците. Тъй като Исус е Месията на Израил, напълно естествено е да споделя евангелието първо с евреите.

След Саламин отпътуват на запад, проповядвайки (можем да приемем), докато пътуват, и най-накрая стигат до столицата Пафа. След това разказът се върти около двама души: еврейски магьосник на име Вариисус, познат още като Елим, както и местния римски губернатор Сергий Павел. Тази история ни предоставя добър пример как евангелието е посрещано с противоположни реакции: от една страна – открито противопоставяне; от друга – вярно приемане, дори сред елита на езичниците. Изборът на думи в Деяния 13:12 ясно загатва за обръщане.

От Кипър Павел и неговите спътници отплават за Перга, в Памфилия, на южния бряг в днешна Турция. Преди да отидат в Антиохия Писидийска, Лука докладва за две важни непредизвикани промени: Павел става водещата личност (до този момент винаги Варнава е споменаван на първо място) и Лука спира да използва еврейското име на Павел („Савел”), а започва да го нарича само Павел (Деяния 13:9). Това вероятно се дължи на факта, че от този момент нататък Павел се озовава предимно в гръко-римска обстановка.

Деяния 13:13 описва завръщането на Йоан Марк в Йерусалим. Самите стихове не ни осведомяват за причината да се оттегли. Елън Уайт пише, че изправен пред страха и обезсърчението поради предстоящите трудности, „Марк се изплашва. Загубва целия си кураж и отказа да продължи нататък, връща се в Йерусалим” (Уайт, Е. Деяния на апостолите. София: Нов живот, 1992, стр. 74). Бог никога не ни е обещавал, че ще бъде лесно. Точно обратното, Павел знае от самото начало, че неговото служене за Исус ще включва много страдания (Деяния 9:16), но се научава да разчита напълно на Божията сила и в това се крие тайната на неговата собствена сила (2 Коринтяни 4:7-10).

Деяния 13:16-41 съдържа първата от проповедите на Павел, записани в Новия Завет. Разбира се, това не е първата изнесена от него проповед и няма никакво съмнение, че е само кратко обобщение на казаното от него.

Проповедта е разделена на три основни части. Започва със споделени убеждения за Божия избор на Израил и за Давидовото царство (Деяния 13:17-23); тази част е предназначена да установи точката на пресичане с неговата еврейска аудитория. След това представя Исус като изпълнение на Божиите обещания за потомък на Давид, който ще донесе спасението на Израил (Деяния 13:24-37). Заключителната част е предупреждение против отхвърляне на спасението, предложено чрез Христос (Деяния 13:38-41).

Кулминацията на проповедта се съдържа в стихове 38 и 39, които обобщават същността на Павловата вест за оправданието. Опрощението и оправданието са достъпни единствено чрез Исус, а не чрез Мойсеевия закон. Пасажът не ни казва, че законът е отменен. Той само подчертава неспособността му да извърши очакваното от евреите, а именно – пълно оправдание (Римляни 10:1-4). Този прерогатив почива единствено в Исус Христос (Галатяни 2:16).

Деяния 13:38,39 представя въпроса за неспособността на закона да оправдае – важен доктринален стълб. Въпреки задължителния характер на моралните му наредби, законът не може да донесе оправдание, тъй като не може да породи съвършена покорност в спазващите го (Деяния 15:10; Римляни 8:3). Дори ако законът можеше да породи съвършена покорност в нас, тя не би могла да изкупи миналите грехове (Римляни 3:19; Галатяни 3:10,11). Ето защо оправданието не може да се заслужи дори и частично. Можем да го получим единствено чрез вяра в изкупителната жертва на Исус Христос (Римляни 3:28; Галатяни 2:16) – дар, който не заслужаваме. Колкото и основна да е за християнския живот, покорността не може да ни спечели спасение.

Въпреки суровите думи, с които апостолът приключва вестта си, реакцията на повечето хора в синагогата е изключително добра. Но на следващата събота положението драстично се променя. Много вероятно е „евреите,” отхвърлили евангелската вест, да са били водачите на синагогата, представляващи официалния юдаизъм. Лука приписва безпардонното им отношение спрямо Павел на завистта.

В древния свят няколко аспекта на юдаизма (монотеизмът, начинът на живот и дори съботата) упражняват силно магнетично влияние сред неевреите и мнозина от тях се присъединяват към еврейската вяра като прозелити. Но обрязването е сериозна спънка, тъй като се счита за варварска и презряна практика. Следователно много езичници биха посещавали синагогите, за да се покланят на Бога, без официално да се обръщат към юдаизма. Те са познати като „боящите се от Бога” и това може да са боящите се от Бога, както и прозелитите от антиохийската синагога (Деяния 13:16,43), помогнали за разпространението на вестта на Павел сред хората наоколо; и те се стичат на големи множества. Несъмнено възможността да се преживее спасението, без да е необходимо стриктно придържане към юдаизма, привлича мнозина.

Това би могло да ни помогне да си обясним завистта на еврейските водачи. Във всеки случай чрез отхвърляне на евангелието те не само се самоизключват от спасението, но и освобождават Павел и Варнава да насочат пълното си внимание към езичниците, които се радват и прославят Бога за това, че ги е включил в Своя спасителен план.

Подстрекавани от еврейските водачи в Антиохия, местните власти настройват тълпата срещу Павел и Варнава и ги прогонват от града (Деяния 13:50). Но учениците са изпълнени с радост и със Светия Дух (Деяния 13:52). След това мисионерите се насочват към град Икония.

В Икония Павел и Варнава продължават практиката си първо да говорят пред евреите, преди да се насочат към езичниците. Свидетелството на Павел в Антиохия (Деяния 13:16-41) дава основателна причина да се обясни защо приемат евреите като приоритет в своето служене: избирането на Израил от Бога и всичко, което включва това (Римляни 3:2; 9:4,5), и божественото изпълнение на обещанието от Него за Спасител от Давидовия род. Въпреки факта, че мнозина евреи отхвърлят евангелието, Павел никога не губи надежда за забележително обръщане сред еврейския народ.

В Римляни, 9-11 гл. Павел пояснява, че „не всички онези са Израил, които са от Израиля” (Римляни 9:6) и че само поради Божията милост някои от евреите изобщо вярват. Бог не е отхвърлил Своя народ, но „в сегашно време има остатък, избран по благодат” (Римляни 11:5). Апостолът продължава да проповядва евангелието на езичниците въпреки убеждението си, че един ден повече евреи ще достигнат до вярата в Исус.

„Аргументът на Павел в Римляни, 9-11 гл. ни предлага по-нататъшно обяснение за мисионската стратегия, която той преследва в разказа от „Деяния на апостолите“ и изправя всяко едно поколение християни пред теологичната стойност на свидетелстването сред невярващите евреи” (Питърсън, Д. Деяния на апостолите. С. 401 – англ. изд.).

Ситуацията не е много по-различна от тази в Антиохия. Първоначалната реакция и на евреите, и на езичниците спрямо благовестието на Павел е изключително положителна, но отново невярващите евреи, може би водачите на местната еврейска общност, настройват езичниците и отравят умовете им срещу мисионерите, предизвиквайки разделение сред хората. Тъй като противниците планират да нападнат и убият Павел и Варнава, двамата мисионери решават да напуснат града и да се прехвърлят към следващия.

Следващото място, посетено от Павел и Варнава, е Листра – малко селце на около 29 км югозападно от Икония. Въпреки че прекарват известно време там (Деяния 14:6,7,15), Лука разказва само една история и нейното продължение: изцеляването на сакатия човек, по всяка вероятност просяк, страдащ от този недъг по рождение.

Тълпата е толкова впечатлена от чудото, че възприема Павел и Варнава като божества – Варнава за Зевс, върховния бог на гръцкия пантеон, а Павел за Хермес, помощника и говорителя на Зевс. Всъщност хората дори искат да им принесат жертви.

Латинският поет Овидий (43 г.пр.Хр.-17/18 г.сл.Хр.) по-рано е записал една легенда за същите тези две божества, преоблечени като хора, посещаващи град в същата област („хълмовете на Фригия”) и търсещи място за почивка. Според легендата едно скромно възрастно семейство се отнесло към тях с любезност и гостоприемство; останалите били безразлични. Поради любезността и гостоприемството си към напълно загадъчните посетители домът на възрастното семейство бил преобразен в храм, а самите те – в свещеници, докато останалата част от града била напълно унищожена (Метаморфози, стр. 611-724).

При наличието на подобна история, циркулираща в региона, реакцията на хората спрямо чудото на Павел не е никак изненадваща. Тя ни помага да си обясним защо тълпата приема мисионерите точно за тези две божества, а не, да речем, за Асклепий, бога на изцелението. Но Павел и Варнава успяват да прекратят фалшивото поклонение пред тях. В края някои противници от Антиохия и Икония стават причина за пълен обрат на ситуацията. Павел е замерван с камъни и счетен за мъртъв.

„По време на земния Си живот Христос се опитва да изведе евреите от усещането за тяхната изключителност. Обръщането на центуриона и на сирофиникийката са случаи на пряката Му дейност извън признатия Израилев народ. Настъпва времето за активна и продължителна работа между езичниците, от които цели общности приемат благовестието с радост и прославят Бога за светлината на разумната вяра. Неверието и злината на евреите не отвръщат Божието намерение; тъй като един нов Израил се присажда към старото маслинено дърво. Синагогите се затварят срещу апостолите; но частните домове се отварят широко, за да бъдат използвани от тях. Обществените сгради на езичниците също се използват за проповядване на Божието Слово“(Уайт, Е. Истории от живота на Павел. Стр. 51 – англ. изд.).

„Във всички свои мисионски усилия Павел и Варнава се опитват да следват Христовия пример на доброволна жертва и вярно, мъдро служене за душите. Будни, ревностни, неуморни, те не се отдават на личното си удобство, но с молитва и непрекъсната дейност сеят семето на истината. И със сеенето на семето апостолите внимават да дадат на всички, заставащи на тяхна страна за евангелието, практични напътствия с неоценима стойност. Този дух на сериозност и набожен страх остава в умовете на новите ученици трайно впечатление за стойността на евангелската вест” (Уайт, Е. Деяния на апостолите. София: Нов живот, 1992, стр. 84).

Денят бе труден и пълен с разочарования, докато обикалях от врата на врата, за да продавам адвентна литература в японския град Шизуока. Никой не искаше да купува книги.

В края на деня неочаквано попаднах в странна тъмна улица. Не ми беше много лесно да се запътя към най-близката къща. Навсякъде по двора имаше разхвърляни порнографски списания. Купчини списания бяха струпани пред входната врата. Навсякъде имаше списания.

Тръгнах назад. Обзе ме страх и реших да се затичам. Тогава ме обзе паника.

„Здравейте, казвам се Такахаши Тору – извиках в посока към къщата. – Аз съм от адвентната църква и имам книги, които ще променят живота ви.“

Думите бяха част от изразите, на които ни бяха научили по време на студентската ппрограма за литературен евангелизъм. Когато се паникьосах, започнах да заеквам.

Предната врата се отвори и един много пълен човек се появи. Продължих с речта си и попитах: „Бихте ли желали книга на здравна тематика?“

Очаквах мъжът да каже „Не“ и се приготвях да си тръгна тичешком.

Той обаче отговори с дълбок басов глас: „Да, бих желал да си купя здравна книга.“

Нервно извадих малка мисионска книга. Човекът я взе и я отвори с интерес.

„Да, искам да я взема“, каза той и извади някаква сума.

Избягах веднага след продажбата. Бях изплашен и исках да се махна оттам. Докато тичах, започнах да се моля за този човек и благодарих на Бога за закрилата Му.“

Спрях се на пътеката. Имах някакво просветление. Сърцето ми бе толкова нечисто колкото дворът на този мъж. И въпреки това Исус бе влязъл в моето сърце и ми бе предложил надежда. Исус казва: „Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас“ (Езекил 36:26).

Докато стоях на улицата, бях обзет от чувство на благодарност. Бях толкова благодарен за това, че Исус се е осмелил да влезе в сърцето ми. Със силно вълнение тръгнах към най-близката къща и веднага продадох една книга.