Какво представлява честното сърце и как се разкрива то? Съвременната култура често гледа на честността като на някаква неясна, относителна етика. Повечето хора от време на време са нечестни, но считат това за приемливо, стига прегрешението да не е прекалено голямо. Освен това конкретните обстоятелства, твърдят те, биха могли да оправдаят известна нечестност.

Истината и честността винаги вървят ръка за ръка. Но ние не се раждаме със склонността да бъдем честни – това е заучена морална добродетел и е в самата същност на моралния характер на настойника.

Когато практикуваме честността, от нея произтичат добри неща. Например никога няма да ни се наложи да се безпокоим, че ще ни хванат в лъжа или ще ни се наложи да я прикриваме. Поради тази и много други причини честността е ценна черта на характера, особено в трудни ситуации, когато изкушението лесно може да ни тласне към непочтеност.

Почти никой от нас не обича нечестността. Особено не я харесваме, когато се проявява в другите. Но не е лесно да я видим в себе си и когато все пак я забележим, сме склонни да даваме рационални обяснения за нашите постъпки, да ги оправдаваме, да подценяваме тяхната важност: „О, не е чак толкова лошо; та това е нещо толкова дребно, не е важно”. Може дори да заблуждаваме себе си през повечето време, но никога няма да заблудим Бога.

„Нечестността се практикува навсякъде в нашите редици и това е причината за хладкостта от страна на мнозина, които изповядват, че вярват в истината. Те не са свързани с Христос и мамят собствените си души” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 4, с. 310 – англ. изд.).

Бог знае колко лесно можем да бъдем нечестни особено що се касае до нещата, които притежаваме. Ето защо ни дава силна противоотрова за непочтеността и егоизма поне що се касае до материалните притежания.

„Не се апелира за благодарност или щедрост, защото това е въпрос на елементарна честност. Десятъкът е Господен и Той иска да Му връщаме собственото Нему. (...) Ако честността е необходим принцип в търговския и в занаятчийския живот, колко повече трябва да съзнаваме своето задължение към Бога, което стои над всичко останало?” (Уайт, Е. Възпитание. С. 138, 139 – англ. изд.).

Животът на вярата не е еднократно събитие. Ние не просто засвидетелстваме вяра по запомнящ се начин веднъж и така доказваме, че наистина сме лоялни и верни християни, живеещи чрез благодат и покрити с Христовата кръв.

Например религиозният свят все още, след хиляди години, остава поразен от акта на вяра, засвидетелстван от Авраам с Исак на планината Мория (Битие, 22 гл.). Но този акт на вяра не е нещо, което Авраам просто прави, щом усети нужда от него. Неговият живот на вярност и покорство преди Мория му помага да извърши това дело. Ако в миналото често беше неверен, никога нямаше да издържи изпитанието. Несъмнено човек с такава вяра продължава да я живее и след описаната случка.

Изводът е, че вярата на настойника не е еднократен акт. С течение на времето тя или става по-дълбока и силна, или по-повърхностна и слаба според това как я упражнява претендиращият, че вярва.

Нашият единствен източник като верни настойници е да гледаме към „Исус, начинателя и усъвършителя на вярата ни, Който, заради предстоящата Нему радост, издържа кръст, като презря срама и седна отдясно на Божия престол” (Евреи 12:2). Думата „усъвършител” се използва само в този случай в Новия Завет. Тя означава, че Исус възнамерява да доведе вярата ни до зрялост и пълнота (Евреи 6:1,2). Ето защо вярата, животът на вярата, е динамична опитност: тя расте, съзрява и се разширява.

Както видяхме вчера, вярата е процес, динамично преживяване, което – в идеалния случай – расте и съзрява. И един от начините, по които Бог „усъвършенства” вярата ни и я довежда до пълнота, е чрез даването на десятъка. Правилно разбиран, върнатият на Бога десятък не е законничество; когато даваме десятък, ние не изработваме, нито се стремим да завоюваме пътя си към небето. Вместо това даването на десятък е свидетелство на вяра. То е външен, видим, личен израз на реалността на нашата вяра.

Та нали всеки може да претендира, че има вяра и вярва в Бога и дори че вярва в Исус. Както знаем, „и бесовете вярват” в Него (Яков 2:19). Но да отделиш десет на сто от приходите си и да ги върнеш на Бога? Това е акт на вяра.

Даването на десятък е смирен израз на зависимост от Бога и акт на доверие, че Христос е нашият Изкупител. Това е признание, че вече сме били благословени с „всяко духовно благословение в небесни места” (Ефесяни 1:3) и е обещание за много повече.

„Божият план в системата на десятъка е прекрасен в неговата простота и равнопоставеност. Всички могат да се хванат за него с вяра и кураж, тъй като има божествен произход. В него са съчетани семплост и практичност, без да изисква задълбочени познания, за да бъде разбран и изпълнен. Всички могат да чувстват, че са в състояние да изиграят някаква роля в осъществяването на скъпоценното дело на спасението. Всеки мъж, жена и младеж може да се превърне в ковчежник за Господа и може да бъде проводник за посрещане нуждите на съкровищницата” (Уайт, Е. Съвети върху настойничеството. С. 73 – англ. изд.).

Често говорим за даването на десятък на Бога. Но как така Му даваме онова, което Той вече притежава?

„Десятъкът принадлежи на Господа и затова е свят. Той не става свят чрез обет или акт на посвещение. Просто е свят по самото си естество; принадлежи на Господа. Никой освен Бог няма право над него. Никой не може да го посвети на Господа, защото десятъкът никога не е бил част от собствеността на човека” (Rodríguez, Á. Manuel. Stewardship Roots (Silver Spring, Md.: Stewardship Ministries Department, 1994), p. 52).

Ние не правим десятъка свят; Бог го освещава по предназначение. Той има това право. Като настойници ние Му връщаме онова, което е Негово. Десятъкът е посветен на Бога за специфична задача. Задържането му за каквото и да било друго предназначение е нечестно. Практиката на връщане на светия десятък никога не бива да се нарушава.

Както съботата е свята, така и десятъкът е свят. Думата „свят” означава „отделен за свещена употреба”. Съботата и десятъкът са свързани по този начин. Ние отделяме седмия ден, съботата, като свещен, като свят; отделяме и десятъка като Божие свещено притежание, като нещо свято.

„Бог е осветил седмия ден. Тази конкретна част от времето, отделена от самия Бог за религиозно поклонение, продължава да бъде свещена и днес, така както и когато е била за първи път осветена от нашия Създател.

По същия начин една десета част от нашия приход е „свята на Господа”. Новият Завет не постановява отново закона за десятъка, както не постановява отново и този за съботата; защото се приема валидността и на двете и тяхното дълбоко духовно значение е обяснено. (...) Докато ние като народ се стремим вярно да даваме на Бога от времето, което Той е запазил като Свое собствено, нима не трябва да Му даваме и онази част от средствата си, за която претендира?” (Уайт, Е. Съвети върху настойничеството. С. 66 – англ. изд.).

Дългото царуване на Езекия се счита за зенит на Юдовото племе. От времето на Давид и Соломон Израил не се е радвал на толкова изобилни Божии благословения. Във 2 Летописи, 29-31 гл. е описано пробуждането и реформацията на Езекия: „Той върши това, което бе право пред Господа, напълно както извърши баща му Давид” (2 Летописи 29:2). „Така се възстанови службата на Господния дом” (2 Летописи 29:35). Спазва се Пасхата (2 Летописи 30:5). „Така стана голямо веселие в Йерусалим” (2 Летописи 30:26). Унищожават се езическите изображения, олтарите и високите места (2 Летописи 31:1). Настъпва внезапно пробуждане на сърцето и реформация на практиките, довели до изобилно даване на десятъци и дарения (2 Летописи 31:4,5,12).

„Пробуждането и реформацията са две различни неща. Пробуждането бележи обновяването на духовния живот, оживяването на силите на ума и сърцето, възкресение от духовната смърт. Реформацията бележи една реорганизация, една промяна на идеите и теориите, навиците и практиките” (Уайт, Е. Християнско служене. С. 42).

Връзката между пробуждането, реформацията и даването на десятък е праволинейна. Без даване на десятък пробуждането и реформацията са хладки, ако изобщо настъпва някакво пробуждане. Твърде често ние като християни стоим безучастно отстрани, когато трябва да бъдем активно ангажирани на Божия страна. Пробуждането и реформацията изискват посвещение, а даването на десятък е част от това посвещение. Ако задържим от Бога онова, за което ни моли, нямаме право да очакваме от Него да отговори на това, за което Го молим.

Пробуждането и реформацията се извършват в църквата, не извън нея (Псалми 85:6). Трябва да молим Бога за пробуждане (Псалми 80:19) и реформация на „първите си дела” (Откровение 2:5). Необходимо е да се състои една реформация относно онова, което запазваме за себе си и което връщаме на Бога.

Промяната настъпва не заради самия акт, но решението на ума и емоциите разкриват подбудите и посвещението. Резултатите ще бъдат по-силна вяра, изострено духовно зрение и подновена честност.

Бог е подбудителят на всички завети, описани в Библията, и има водеща роля в привличането на Своя народ към тези завети (Евреи 8:10). Заветните обещания отразяват Неговата благодат, любов и желание да ни спаси.

Заветът с Бога включва много елементи: Бог, получател, условия на завета, посвещение на условията и от двете страни, посочено наказание при нарушаване на завета и предначертаните резултати или желания изход. Доктрината за десятъка отразява тези компоненти в Малахия 3:9,10. Този текст повтаря специалния завет за десятъка между Бога и Неговите настойници. Щом влезем в такъв завет, това е видим белег, че се изправяме против материалистичните принципи на консуматорския дух и доказваме, че от обърналото се, макар и грешно сърце, може да излезе нещо добро.

„Затвореният, егоистичен дух като че ли пречи на хората да върнат на Бога онова, което Му принадлежи. Господ сключва специален завет с хората, така че ако редовно отделят настрана частта, определена за напредъка на Христовото царство, Господ да ги благослови изобилно, даже да нямат достатъчно място за получаване на Неговите дарове. Но ако хората задържат онова, което принадлежи на Бога, Господ ясно заявява: „Вие сте наистина проклети” (Уайт, Е. Съвети върху настойничеството. С. 77 – англ. изд.).

Животът в заветна връзка с Бога носи отговорности. Ние се наслаждаваме на обещанията на завета, но често не харесваме заповедите и отговорностите. Обаче в този контекст заветът е двустранно споразумение и даването на десятък е част от нашия живот в рамките на завета.

Съпругът на Ерика не изглеждаше много доволен, когато видя как двете със съпругата му изучаваме Библията в дома им в щата Калифорния.

Съпругът, член на друга религиозна деноминация, влезе по време на втория ни съвместен библейски урок. Той бе едър човек и аз се изплаших.

„Казвам се Йоланда Мартинес Сантос и съм от Църквата на адвентистите от седмия ден.“

Преди две седмици бях почукала на вратата на Ерика като студентка от Соулс Уест, училище по евангелизъм в Аризона, ръководено от съюза Пасифик. През 2013 г. една млада литературна евангелизаторка бе почукала на моята врата и ме бе довела в адвентната църква, а сега аз вървях от врата на врата и предлагах литература по молба на една местна църква.

Въпреки че бе силно учуден, съпругът не ме изгони. След време Ерика ми разказа, че той е бил силно притеснен. Двете се молехме съпругът й да ни разреши да изучаваме Библията и да се присъедини към нас.

За наше удивление той дойде при нас още на следващата ни среща. Заяви, че ще учи с нас всяка седмица.

Не след дълго Ерика покани брат си на нашия библейски час и той прие с ентусиазъм. След това и тринадесетгодишната й дъщеря попита дали може да присъства.

С напредването на библейските уроци Ерика започна да споделя наученото със сестра си, която живее в друг град. Тя пожела да научи нещо повече и затова се свърза с местните адвенисти и започна да изучава Библията с тях. Нейният съпруга и свекърва й също я придружавали.

Това не е всичко. Ерика ме запозна с родителите си, които ми казаха, че тя се е променила много. Пожелаха и те да имат това, което тя вече е получила. „Онова, което ви липсва, е Исус“, обясних им аз.

Родителите започнаха да изучават Библията с нас.

Трудно е да се повярва, че посещението на един библейски работник в един дом е довело девет души до кръщение: Ерика, нейният син, брат, майка, баща, сестра, съпругът на сестра й и неговата майка. Дори съседът на Ерика бе кръстен.

Сега съпругът на Ерика посещава редовно местната адвентна църква. След известно време тя ми разказа, че когато съм потропала на вратата й за първи път, вече се била молила от цял месец Бог да й докаже, че съществува и да й разкрие истинската църква.

„Ако не бе почукала на вратата ми, това не би се случило – казва Ерика. –Господи, Ти отговори на молбата ми!“

Йоланда Мартинес Сантон е библейски работник в Калифорния.