Християнско живеене

Вече се намираме в последната част от нашето изучаване на „Посланието към римляните“ – книгата, от която се ражда протестантската Реформация; която повече от всяка друга трябва да ни покаже защо сме протестанти и защо трябва да останем такива. Като протестанти, особено като адвентисти от седмия ден, ние се основаваме на принципа Sola Scriptura – само Библията е стандартът за вярата. А именно от Библията сме научили истината, накарала нашите духовни прадеди преди векове да се отделят от Рим – великата истина за спасението чрез вяра, истина толкова силно изразена в „Посланието на Павел към римляните“.

В Римляни 14:1-3 въпросът касае яденето на месо, което може би е било принасяно в жертва на идоли. Съборът в Йерусалим (Деяния, 15 гл.) постановява, че новоповярвалите езичници трябва да се въздържат от ядене на такива храни. Но винаги стои въпросът дали месата, продавани на пазара, идват от животни, принасяни на идоли (вж. 1 Коринтяни 10:25). Някои християни изобщо не се безпокоят за това; други – дори и при най-малкото съмнение – предпочитат вместо това да се хранят със зеленчуци. Въпросът няма нищо общо с вегетарианството и здравословния начин на живот. Нито пък Павел загатва в този пасаж, че разликата между чистите и нечистите животни е премахната. Това не е обсъжданата тема. Ако думите „може всичко да яде“ (Римляни 14:2) бъдат възприети в смисъл, че вече може да се ядат всички животни, били те чисти или нечисти, тези думи биха били приложени некоректно. Сравнението с другите новозаветни пасажи категорично забранява подобно приложение.

А междувременно да „приемаме” слабия във вярата означава да му предложим пълноправно членство и социален статут. Не трябва да се спори с човека, а той да има право на свое собствено мнение.

Важно е да осъзнаем, че в Римляни 14:3 Павел не говори негативно за „слабия във вярата” от Римляни 14:1. Нито пък съветва този човек как да стане силен. Що се касае до Бога, изпълненият със скрупули християнин (сметнат за такъв очевидно не от Бога, а от своите събратя християни) бива приет. „Бог го е приел.“

Склонни сме да осъждаме другите понякога твърде сурово и често пъти за същите неща, които вършим самите ние. Но извършеното от нас не ни се струва толкова лошо, колкото когато го вършат другите. Можем да се самозалъгваме с нашето лицемерие, но не и да заблудим Бога, Който ни предупреждава: „Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери. И защо гледаш съчицата в окото на брата си, а не внимаваш на гредата в твоето око? Или как ще речеш на брата си. Остави ме да извадя съчицата из окото ти; а ето гредата в твоето око?” (Матей 7:1-4).

Цитатът от Исая 45:23 подкрепя мисълта, че всички трябва да се явят пред съда. „Всяко коляно” и „всеки език” е призовка в личен план. Приложението е, че всеки от нас ще трябва да отговаря за своя живот и дела (Римляни 14:12). Никой не може да отговаря вместо другиго. В този важен смисъл ние не сме стражи на брат си.

Темата все още е храната, принасяна на идоли. Въпросът съвсем ясно не е разликата между храните, считани за чисти и нечисти. Павел казва, че няма нищо лошо само по себе си в яденето на храни, които може да са били принасяни в жертва на идоли. Все пак, какво представлява идолът? Той е нищо (вж. 1 Коринтяни 8:4), така че кого го интересува дали някакъв си езичник е принасял храна пред статуя на жаба или бик?

Човек не бива да бъде принуждаван да нарушава съвестта си дори ако съвестта му е свръхчувствителна. Очевидно „силните“ сред братята не разбират този факт. Те презират съвестността на „слабите“ братя и поставят на пътя им препъникамъни.

В Римляни 14:17-20 Павел представя различни аспекти от християнството в правилната им перспектива. Въпреки че храненето е важно, християните не бива да се карат за избора на някои хора да ядат зеленчуци вместо меса, които биха могли да са принасяни в жертва на идоли. Вместо това те трябва да се съсредоточат върху правдата, мира и радостта в Светия Дух. Как бихме могли да приложим тази идея към въпросите за храната днес, в нашата църква? Колкото и здравната вест – и особено ученията за храненето – да е благословение за нас, не всички разглеждат тази тема по един и същ начин и ние трябва да уважаваме тези различия.

Чували ли сте някой да казва: „Не е твоя работа какво ям, какво обличам или как се забавлявам”? Наистина ли е така? Никой от нас не живее във вакуум. Нашите постъпки, думи, дела и дори хранене засягат другите – било за добро или за зло. Не е трудно да разберем защо. Ако някой, който гледа на вас като на пример за подражание, ви види да вършите нещо „лошо“, той би могъл да се повлияе да направи същото. Самозаблуждаваме се, ако мислим противното. Да се твърди, че не принуждавате никого, е отклоняване на темата. Като християни ние имаме отговорности един пред друг и ако нашият пример може да подведе някого, вината е наша.

В коментара си по темата да не съдим хората, които може би гледат на нещата по по-различен начин от нас, и да не се превръщаме в препъникамък за другите, които може би се засягат от нашите действия, Павел поставя въпроса за специалните дни, които някои искат да спазват, а други – не.

За кои дни говори Павел? Имало ли е спорове в ранната църква за спазването или неспазването на определени дни? Очевидно – да. Загатнато ни е за такива спорове в Галатяни 4:9,10, където Павел укорява галатийските християни за спазването на „дните, месеците, времената и годините“. Както посочихме в Урок 2, някои хора в църквата убеждават галатийските християни да се обрежат и да спазват предписанията на Мойсеевия закон. Павел се бои, че тези идеи може да увредят и римската църква. Но може би в Рим именно на християните евреи им е било трудно да се убедят, че вече не е необходимо да спазват еврейските празници. Тук Павел казва: Постъпвайте както искате по този въпрос; важното е да не осъждате тези, които гледат на него по различен от вашия начин. Явно някои християни, за да се презастраховат, са решили да спазват един или повече еврейски празници. Съветът на Павел е: оставете ги да го правят, ако са убедени в това.

Да се вмъква въпросът за ежеседмичната събота в Римляни 14:5, както твърдят някои, е неоснователно. Можете ли да си представите Павел да има толкова лековато отношение към четвъртата заповед? Както се убедихме през това тримесечие, той силно набляга върху покоряването на закона, така че със сигурност не би поставил съботната заповед в една и съща категория с проблема на хората, притеснени от вероятността да ядат храни, които са принасяни на идоли. Колкото и обичайно да са използвани тези текстове като пример, за да покажат, че седмият ден, съботата, вече не е задължителна, те не казват нищо подобно. Употребата им по този начин е първостепенен пример за онова, което Петър предупреждава, че хората правят с писанията на Павел: „Както пише и във всичките си послания, когато говори в тях за тези работи; в които послания има някои неща мъчни за разбиране, които неучените и неутвърдените изопачават, както правят и с другите писания, за своята погибел“ (2 Петър 3:16).

Бог на твърдостта означава Бог, Който помага на чадата Си да понасят търпеливо. Думата за „твърдост”, hupomone, означава „сила на духа“, „издръжливо понасяне“. Думата за „утеха“ може да се преведе и като „насърчение“. Богът на насърчението е Богът, Който окуражава. Богът на надеждата е Онзи, Който дава надежда на човечеството. По същия начин Богът на мира е Този, Който дава мир и в Когото човек може да получи мир.

Апостол Павел приключва писмото си с великолепна прослава на Бога. Бог е Онзи, на Когото римските християни и всички останали християни могат спокойно да възложат доверието си, за да утвърди техния статут като изкупени синове и дъщери на Господа, оправдани чрез вяра и сега водени от Божия Дух.

Знаем, че Павел е вдъхновен от Бога да напише това писмо в отговор на специфична ситуация в специфично време. Онова, което не знаем, са всички детайли относно разкритото от Господа на апостола по отношение на бъдещето.

Да, Павел знае за „отстъплението“ (2 Солунци 2:3), въпреки че текстът не ни казва колко точно знае. Накратко, не ни е известно дали Павел има някаква представа каква роля той и писанията му, особено това писмо, ще имат при последните събития. В известен смисъл, това е без значение. Важното е, че в тези текстове се ражда протестантството и в тях хората, стремящи се да останат верни на Исус, са имали и ще имат духовна основа, върху която да изградят своята вяра и посвещение, дори светът, учуден, да отиде „след звяра“ (Откровение 13:3).

Елън Уайт: Свидетелства към църквата, том 5 – статиите „Единство и любов в църквата” и „Любов към грешащите”; По стъпките на великия Лекар – статията „Помощ на изкушаваните”; Адвентен библейски коментар, том 6, стр. 719 – англ. изд.

„Беше ми показана опасността за Божиите люде да гледат към брат и сестра Уайт и да мислят, че трябва да отидат при тях със своите проблеми и да ги търсят за съвет. Това не бива да става. Те са поканени от състрадателния, любящ Спасител да отидат при Него, когато са изморени и обременени и Той ще ги успокои (...) Мнозина идват при нас с въпроса: „Да направя ли това? Да се заема ли с тази работа?“. Или по отношение на облеклото питат: „Да нося ли еди-каква си дреха?“. Отговарям им: „Твърдите, че сте Христови последователи. Изучавайте вашите библии. Четете внимателно и с молитва за живота на нашия скъп Спасител, когато обитава сред хората на земята. Подражавайте на Неговия живот и ще откриете, че не се отклонявате от тесния път. Ние категорично отказваме да бъдем съвест за вас. Ако ви казваме какво точно да правите, вие ще гледате към нас за ръководство, вместо да отидете сами при Исус” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 2. Гл. 17: „Гледайте към Исус“, изд. „Ел Уай“, София, 2012, с. 97).

„Не трябва да възлагаме на други отговорността за нашия дълг и да чакаме те да ни кажат какво да правим. Не трябва да сме зависими за съвет от човек. Господ ще ни научи на нашия дълг със същата готовност, с каквато би научил всеки друг (...) Решилите да не вършат нищо, което би оскърбило Бога, ще знаят как да постъпват, след като са представили случая си пред Него” (Уайт, Е. Копнежът на вековете. Гл. 73: „Да не се смущава сърцето ви!“, изд. „Нов живот“, София, с. 414).

„В църквата винаги е имало хора, които постоянно са клонели към лична независимост. Те като че ли не могат да осъзнаят, че независим от Духа, човек се доверява твърде много на себе си и на собствената си преценка, вместо да уважава съвета и да цени мнението на братята“ (Уайт, Е. Деяния на апостолите. Гл. 16: „Евангелската вест в Антиохия“, изд. „Нов живот“, София, 1992, с. 72).

Продължение от миналата седмица

Отворих тежкия шинел и се опитах да го използвам за намаляване на скоростта на падане. Тогава започнах да се моля с най-искрената молитва, която някога съм произнасял, с убеждението, че тя ще ми е последна:

„Боже, не мога да направя нищо, за да се спася, но наистина искам да видя Твоята десница в този момент.“

Осъзнах, че най-лошото нещо, което някога бях направил, бе решението ми да оставя Бога. Какво ще се случи с мене сега? Апартаментът в Ленинград и всички военни почести на света нямаха вече никакво значение.

Гледайки надолу, виждах отворения парашут на моя командир. Внезапно се появи вятър и ме избута право към неговия парашут!

Не можеш обаче да се задържиш за дълго върху парашут. Докато се плъзгах по него, моят комантир ме грабна със силните си ръце и ме притисна като в ментгеме. Падахме бързо и той ми каза как да държа краката си, за да се приземим колкото се може по-безопасно. След приземяването ни откараха в болницата само с леки наранявания. На следващия ден във вестника се появи историята за това невероятно преживяване. Всички смятаха, че подобни неща просто се случват, а това бе чудо.

От тогава молитвите ми бяха по-различни от преди. След две седмици по време на срещата с генерала вече имах готов отговор.

Когато влязох в канцеларията му, той ме погледна и се усмихна. Беше съвсем сигурен, че веднага ще откликна на предложението му.

„Размислих за щедрото ви предложение и реших да не остана в армията.“

Силно изненадан, той попита: „Какво ще правиш?“

„Ще последвам призива на партията. Ще отивам в нови места и ще облагородявам нова територия.“ По онова време от комунистите се искаше да развиват Сибир и да насърчават хората да се заселват там.

Генералът ме погледна втренчено. „Добре, войнико, виждал съм много луди хора, но ти си най-лудият от всички!“

След завършване на военната си служба пастор Жукалюк започва да работи тайно като пастор и да организира нелегалната работа по публикуване на религиозни книги и материали за адвентните вярващия в Съветския съюз. Той и съпругата му Евгения са били затворени за тази дейност и по-късно освободени. Те са женени от 63 години.