Социални взаимоотношения

Посланието на ап. Петър се заема директно с едни от най-трудните социални въпроси за неговото време. Например как трябва да живеят християните при едно тиранично и подкупно управление – ситуация, валидна за повечето хора в рамките на езическата Римска империя? Какви са съветите на апостола към читателите му и какво означават неговите думи за нас днес?

Как трябва да постъпват робите християни, когато господарят им е жесток и несправедлив спрямо тях? Въпреки че съвременните отношения между работодател и работник са различни от отношението господар-роб от I век, думите на апостол Петър ще бъдат от полза за хората с по-недалновидни работодатели. Колко е добре, че апостолът ни насочва към Исус и ни казва как Той би реагирал спрямо лошото отношение – ето Образецът за поведение на християните, преживяващи същото (1 Петър 2:21-24).

Как трябва съпрузите и съпругите да се отнасят един към друг особено когато имат сериозни различия, например по отношение на религията?

И накрая, какво трябва да бъде отношението на християните към социалните порядки, когато всъщност социалният и/или политическият мироглед е очевидно корумпиран и насочен срещу християнската вяра?

Макар че е написана отдавна, Библията разглежда много актуални за нас днес въпроси, като взаимоотношенията между християните и властта.

В някои случаи го прави съвсем открито. Откровение, 13 глава говори за период, когато подчиняването на политическите сили ще означава неподчинение спрямо Бога. В такъв случай изборът е ясен (виж частта за четвъртък).

Несправедливите решения на Римската империя са добре познати на хората, живеещи на нейна територия. Тя възниква по своенравната воля на амбициозни мъже, използващи безскрупулно военна сила. Посреща всяка съпротива с твърда ръка. Систематичните мъчения и умъртвяването чрез разпъване на кръст са само две от ужасяващите наказания, налагани върху осъдените. Римската власт е разяждана от интриги и корупция. Управляващият елит властва с огромно високомерие и тираничност. Въпреки всичко това апостол Петър настоява читателите му да приемат авторитета на всяка човешка институция в Империята – от императора до управителя (1 Петър 2:13, 14).

И представя аргумента, че те наказват злодейците, а прославят тези, които вършат правото (1 Петър 2:14). По този начин играят важна роля за функционирането на обществото.

Всъщност, въпреки всичките си недостатъци, Римската империя осигурява стабилност. Тя предотвратява войните. Раздава жестоко правосъдие, но въпреки това то е основано върху закон. Строи пътища и установява парична система за задоволяване на военните нужди. Чрез това Рим създава една среда, в която населението може да се умножава и в много случаи – да благоденства. От тази гледна точка коментарите на Петър за властта са съвсем основателни. Никое управление не е съвършено, особено това, при което живеят апостолът и църквата, на която пише. Но от него бихме могли да се поучим, че християните трябва да се стремят да бъдат добри граждани, покоряващи се на закона, доколкото е възможно, въпреки че властта, където и да живеят, далеч не е съвършена.

По-внимателният прочит на 1 Петър 2:18-23 разкрива, че пасажът ни най-малко не защитава робството, но предлага духовен съвет за отношението ни при трудни обстоятелства, които понякога не сме в състояние да променим.

Думата oiketes, превеждана като „слуга“ или „роб“ от 1 Петър 2:18, се използва конкретно за домашни роби. По-често употребяваната за роб дума doulos се среща в Ефесяни 6:5 – пасаж, даващ подобен съвет на робите.

В силно разслоената Римска империя робите се смятат за законна собственост, подчинена на абсолютния контрол на господаря, който може да се отнася с тях както благородно, така и жестоко. Робите се набавят по различни начини: победени армии, деца на роби или хора, „продадени“ заради дългове. Някои от тях са натоварени с големи отговорности. Едни управляват големите имения на собствениците си. Други надзирават тяхната собственост и финансови интереси, а трети дори обучават децата на господарите си.

Свободата на роба може да бъде откупена, в този случай той се нарича „изкупен“. Павел използва този език, за да опише какво е направил Исус за нас (Ефесяни 1:7; Римляни 3:24; Колосяни 1:14; 1 Петър 1:18,19).

Важно е да помним, че доста от първите християни са били роби. Като такива те са в примката на една система, която не могат да променят. Тези от тях, които имат нещастието да са собственост на жестоки и неразумни господари, се намират в особено трудна ситуация; дори другите, с по-добри господари, могат да се изправят пред големи изпитания. Съветът на Петър към всички християни роби е в хармония с други свидетелства в Новия Завет. Те трябва да се подчиняват и да търпят точно както Христос се е подчинявал и е претърпявал (1 Петър 2:18-20). Тези, които понасят наказание заради лошите си постъпки, не заслужават поощрение. Не, истинският дух на Христос се разкрива, когато страдат несправедливо. Също като Исус, в такива моменти християните не трябва да отвръщат на насилието с насилие или да заплашват, а да се доверяват на Бога, Който съди справедливо (1 Петър 2:23).

Текстът представя един важен аспект, който дава възможност на внимателния читател да вникне в проблема, разглеждан от апостола в 1 Петър 3:1-7. В стих 1 той казва, че говори за съпрузи, които „не се подчиняват на Словото“. С други думи, говори какви трябва да бъдат отношенията, когато съпруга християнка е омъжена за съпруг, който не е вярващ (дори ако невярващите са малцинство).

Жената християнка може да има много трудности, ако е женена за съпруг, който не споделя нейната вяра. Какво трябва да прави при тези обстоятелства? Петър, също като Павел, не съветва християнките да напускат невярващите си съпрузи (1 Коринтяни 7:12-16). Той по-скоро казва, че съпруги, женени за невярващи, трябва да живеят образцов живот.

Статутът на жената в Римската империя през I век се определя главно от обществените условия, в които живее. Римските съпруги например имат повече права по отношение на закона за собствеността и законовите обезщетения, отколкото повечето от жените, към които се обръща Петър. Но в някои прослойки от I век на жените не е позволено да участват в политиката, в управлението и да заемат водеща роля в преобладаващите религиозни движения. Апостолът насърчава жените християнки да възприемат стандарти, които са достойни за уважение в съответната обстановка. Подтиква ги да проявяват чистота и почтителност (1 Петър 3:2). Казва, че християнката трябва да се вълнува повече от вътрешната красота, отколкото от показността на модерната прическа, бижутата и скъпите дрехи (1 Петър 3:3-5). Тя трябва да се държи по такъв начин, че да изявява в благоприятна светлина християнската вяра пред най-близкия си човек – своя съпруг.

Думите на апостол Петър не бива да се приемат от съпрузите като разрешение да се държат тиранично със съпругите си по какъвто и да било начин. Както изтъква апостолът, съпрузите следва да проявяват загриженост спрямо своите жени (1 Петър 3:7).

Макар че Петър разглежда една конкретна тема – християнки, женени за невярващи – тук можем да видим нещо от идеала за християнския брак: партньорите християни трябва да се подкрепят взаимно, да бъдат съвсем честни един с друг, докато се покланят на Бога в ежедневните си дела.

На няколко места апостол Павел разглежда част от въпросите, повдигнати в 1 Петър 2:11-25; 3:1-7. Думите му са в забележителна хармония с Първото послание на апостол Петър. Например, също като Петър, Павел подтиква всеки от читателите си да се подчинява на „властите, които са над него“ (Римляни 13:1). Управниците са назначени от Бога и всяват страх у вършещите зли, а не добри дела (Римляни 13:3). Затова един християнин трябва да отдава „на всички дължимото: на когото се дължи данък – данъка; на когото мито – митото; на когото страх – страха; на когото почит – почитта“ (Римляни 13:7).

Апостол Павел също подчертава, че жените, омъжени за невярващи съпрузи, трябва да живеят образцов живот и в резултат на това съпрузите биха могли да се присъединят към църквата (1 Коринтяни 7:12-16). Моделът на Павел за християнския брак също е форма на взаимност. Съпрузите трябва да обичат съпругите си, както Христос обича църквата (Ефесяни 5:25). Освен това той казва, че робите трябва да се покоряват на земните си господари, както се покоряват на Христос (Ефесяни 6:5).

Следователно Павел е склонен да работи в законово установените културни рамки. Той разбира какво може и какво не може да се промени в обществото. Обаче забелязва и нещо в християнството, което ще доведе до трансформация в начина, по който обществото възприема отделния човек. Точно както Исус не се стреми да предизвиква политическа революция, за да промени обществените порядки, така и Петър, и Павел не си поставят за цел това. Промяната може да се осъществи чрез облагородяващото влияние на вярващите хора в обществото.

Макар да знаем, че човешките организации и власти имат много недостатъци и понякога допускат грешки, и въпреки неприятните си преживявания с властите и религиозните водачи, както Павел, така и Петър насърчават първите християни да се подчиняват на човешките авторитети (1 Петър 2:13-17; Римляни 13:1-10). Християните, казват те, трябва да плащат данъците си и да изпълняват задължителните си трудови повинности. Доколкото им е възможно, трябва да бъдат образцови граждани.

Възходът на първата християнска църква води до арестуването на Петър и Йоан (Деяния 4:1-4). Те са разпитани от управниците, старейшините и книжниците, а след това са освободени със строгото предупреждение да не проповядват (Деяния 4:5-23). Скоро след това отново ги арестуват и ги питат защо не са изпълнили заповедите на властите (Деяния 5:28). Петър отговаря: „Подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците“ (Деяния 5:29).

Петър не е лицемер – да казва едно, а да върши друго. Когато става въпрос за това дали да следва Бога, или човеците, изборът е ясен. В други случаи християните трябва да подкрепят и да се съобразяват с властта дори когато се опитват да постигнат социална промяна. Ако моралът е заложен на карта, те трябва да съдействат за узаконяването на социални промени, отразяващи ценностите и ученията на Исус. Начинът да се постигне това зависи от много обстоятелства, но фактът, че един християнин е порядъчен и добър гражданин, не означава автоматично, че не може или не трябва да се стреми към промяна на обществения ред.

Главите „Предстоящата борба“ (с. 363-369); „Библията – нашата единствена сигурност“ (с. 370-375); и „Времето на скръбта“ (с. 382-394) от книгата „Великата борба“ (изд. „Нов живот“) на Елън Уайт.

Елън Уайт подкрепя тезата, че адвентистите от седмия ден трябва да бъдат добри граждани и да се подчиняват на гражданските закони. Тя дори съветва да не се бунтуват открито и безцеремонно срещу местните неделни закони; с други думи, макар че трябва да спазват съботата свято, както е заповядал Бог, не бива преднамерено да нарушават законите, които забраняват работата в неделя. В един конкретен случай обаче тя категорично заявява, че адвентистите не трябва да се подчиняват на определен закон. Ако роб е избягал от господаря си, законът изисква този роб да му бъде върнат. Тя оспорва този закон и казва на адвентистите да не му се подчиняват въпреки последиците: „Когато човешките закони противоречат на Божието Слово и закон, ние трябва да се подчиняваме на последните независимо от последиците. Не бива да се покоряваме на закон в държавата ни, който изисква да предаваме роба на господаря му, и трябва да бъдем готови да понесем последиците от нарушаването на този закон. Робът не е собственост на никой човек. Бог е неговият законен Господар и човек няма никакво право да държи Божието творение в своите ръце и да претендира, че е негова собственост“ (Свидетелства към църквата. Т. 1. С. 201, 202 – амер. изд.).

Монсурат, момиче в тийнейджърска възраст, проявявало любопитство към своя съсед. Той не ходел на джамия в петък и изглеждал много щастлив. Чудела се защо е различен. Поздравявала го на улицата и наблюдавала как работи около дома си. Накрая събрала смелост и му задала въпроса, който я притеснявал: „Каква е твоята религия?“

„Аз съм адвентист от седмия ден“, отговорил той. Монсурат никога не била чувала за адвентистите. Той й предложил книгата „Пътят към Христос“ и Монсурат я приела. Когато останала сама, отворила книгата и започнала да я чете. Макар че родителите й не можели да четат, тя знаела, че ще се ядосат много, ако разберат, че притежава християнска книга. Затова решила да я държи на скришно място.

Монсурат учела в училище с пансион, което й харесвало. Скоро забравила за съседа със странната религия. Когато обаче се върнала у дома за дълга ваканция, отново си спомнила за него и го поздравила. Веднъж той я поканил да посети неговата църква.

„Не мога – отвърнала тя с искрено съжаление. – Имам уроци в събота, за да се подготвя за изпитите.“ Видяла разочарованието в очите му. „Чакай малко – казала тя. – Искам да видя каква е твоята църква. Мъжът обяснил къде точно се намира. Тази събота Монсурат се подготвила за урока, но решила да посети църквата. Искала да провери дали и другите в тази църква са любезни като него.

Църковните членове я приели радушно. Богослужението й харесало, макар че било съвсем различно от религиозните служби, с които била свикнала. Всяка седмица Монсурат се обличала за урока, но вместо това отивала на църква. Тъй като богослужението приключвало по същото време като урока, родителите й не се досетили.

Монсурат получила Библия и започнала да я чете. Научила се да се моли като християните и да моли Бога да й помогне да води добър живот. Обичала да прави бели, но взела твърдо решение учителите у директорът да видят, че е съвсем различна, когато се върне на училище.

Когато отново отишла да учи, Монсурат открила адвентна църква на около час път с автобус. Станала рано сутринта в събота, за да хване автобуса. Прекарала почти целия ден с църковните членове и се върнала вечерта. Преди края на годината, Монсурат отдала живота си на Христос и помолила да бъде кръстена в Църквата на адвентистите от седмия ден.

Продължението следва.