Закърмен с еврейската култура, религия и история, Петър нарича християните, на които пише, „свят народ, народ, който Бог придоби“. По този начин прави паралел с езика на завета, използван в Старият Завет спрямо древния Израил, и го прилага към новозаветната църква.

И това не бива да ни изненадва – езичниците християни, които вярват в Исус, са присадени към Божия заветен народ. Сега те са участници в заветните обещания. „Но ако някои клони са били отрязани и ти, като беше дива маслина, си бил присаден между тях и си станал съучастник с тях в тлъстия корен на маслината, не се хвали срещу клоните; но ако се хвалиш, знай, че не ти държиш корена, а коренът – тебе“ (Римляни 11:17,18).

1 Петър 2:1 започва с „и така“, което означава, че следващото произтича от предишното. Както видяхме, Първо послание на Петър, 1 глава разкрива какво е направил за нас Христос и какъв трябва да бъде нашият отговор. В следващата глава апостолът отново подема тази тема и я доразвива.

Петър използва два различни образа, за да покаже, че християните имат двоен дълг. Единият е в отрицателна посока – трябва да се отхвърлят някои неща; другият е в положителна – трябва да се стремим да вършим добри неща.

Първият образ подтиква християните да се освободят от злобата, измамата, лицемерието, завистта и всяко одумване (1 Петър 2:1). За да направят това, трябва да се държат по-различно от околните. Тъй като са отхвърлили озлобението, няма да желаят да вредят на другите, но ще се стремят да им правят добро. Тъй като са отхвърлили лъжата, няма да мамят другите, но ще бъдат открити и честни. Християните няма да завиждат на онези, които имат повече от тях. Ще бъдат доволни в живота си и ще благоденстват, колкото допусне Провидението. Няма да говорят неща, които подриват авторитета на останалите.

Вторият образ, който използва Петър – гладно бебе, искащо мляко (1 Петър 2:2) – представлява положителната страна на въведението. Християнският живот не се състои само в отказване от лоши неща. Такъв живот би бил празен. Не, става въпрос за стремеж към духовна храна, но със същото силно желание, с което гладното бебе плаче за мляко. Той насочва читателите към източника на тази духовна храна (Евреи 4:12; Матей 22:29; 2 Тимотей 3:15-17), Божието Слово, Библията. Именно с него можем да растем духовно и морално, защото в него имаме най-пълното възможно откровение за Исус Христос. А в Исус намираме най-великата илюстрация на характера и естеството на Светия Бог, Когото трябва да обичаме и на Когото трябва да служим.

След като казва на читателите си да се стремят към духовна храна, апостолът веднага насочва вниманието им към Исус Христос, живия Камък – най-вероятно препратка към храма в Йерусалим. В 1 Петър 2:4-8 той цитира три старозаветни пасажа, които подчертават значението на крайъгълните камъни, символизиращи ролята на Исус в църквата. Не само Петър свързва тези стихове с Исус. Самият Христос използва Псалми 118:22 в края на една от Своите притчи (Матей 21:42). Петър прави същото в Деяния 4:11 в словото си пред еврейските водачи. А апостол Павел използва Исая 28:16 в Римляни 9:33.

Идеята на Петър е, че макар Исус да бил отхвърлен и разпнат на кръст, Той е избран от Бога да стане Крайъгълният Камък на Божия духовен дом. Следователно християните са живи камъни, които се вграждат в този духовен дом. Чрез терминологията на крайъгълния камък и камъните за градежа апостолът представя образ на църквата. Тя е основана върху Исус, но е изградена от хората, които Го следват.

Забележете, че да станеш християнин означава да бъдеш част от християнска общност или местна църква. Точно както тухлата се вгражда в една по-голяма постройка, така и християните не са призовани да бъдат последователи на Исус, отделени от останалите. Християнин, който не се покланя и не работи заедно с другите за разширяване на Божието царство, не заслужава тази титла. Християните се кръщават в Христос, а чрез това се кръщават в Неговата църква.

Петър говори още за ролята на църквата. Тя трябва да бъде „свято свещенство“ (1 Петър 2:5), което предлага „духовни жертви“. В еврейската Библия свещениците посредничат между Бога и Неговия народ. Думите на Петър и други автори в Новия Завет често използват терминологията на храма и свещенството, за да представят църквата като жив храм на Бога, а Неговия народ – като свещеници в храма. Апостолът насочва към старозаветната система на поклонение, за да разкрие истините за това как трябва да живеят и постъпват християните днес.

Апостол Петър пише в голяма степен от старозаветна гледна точка. Основна в този модел е представата за завета – тема, изключително централна за еврейската и християнската теология.

Какво представлява заветът?

„Завет“ (евр. berit) е дума, която описва договор за официално съглашение между две страни. Може да се сключва между двама души (Лаван и Яков в Битие 31:44) или между двама царе (Соломон и Хирам в 3 Царе 5:12, където berit е преведено като „съюз“ в Превода на крал Джеймс или „договор“ в Нов превод на крал Джеймс). Може да се сключи също между царя и неговия народ, както при Давид и Израилевите старейшини (2 Царе 5:3).

На фона на това изпъква специалната заветна връзка, която съществува между Бога и Неговия избран народ, наследниците на Авраам.

Първата книга от Библията, „Битие“, разказва как Бог сключва завет с Авраам (Битие 15:9-21; 17:1-26). Той си „спомни“ този завет, когато избавя народа Си от египетското робство (Изход 2:24). Господ го подновява по времето на Мойсей, когато дава Десетте заповеди и другите наредби на израилтяните (Изход 19; 20; 21; 22; 23; 24:1-8; особено 24:3-8).

Но заветните обещания не са безусловни. „Господ сключва завет, че ако те предано изпълняват Неговите изисквания, ще благослови всичките им придобивки и всяко дело на ръцете им“ (Уайт, Елън Г. Свидетелства към църквата. Т. 2. С. 574 – амер. изд.). Всъщност и пророците постоянно предупреждават Израил за опасността от нарушаването на Божия закон, често използвайки думи, напомнящи за завета. Твърди се, че с изключение на пророчествата от Даниил и Откровение, повечето пророчества в Библията са условни. Ето колко централна е идеята за послушанието във връзка със заветните обещания. Заветните пророчества за благословение зависят от послушанието на Божия закон, а пророчествата за погибел се прилагат само за непокорните.

В Изход, 19 глава Господ казва на Мойсей: „Така да кажеш на Якововия дом и да известиш на потомците на Израил: Вие видяхте какво сторих на египтяните, а как носих вас на орлови крила и ви доведох при Себе Си. И така, сега, ако наистина слушате гласа Ми и пазите завета Ми, то повече от всички племена вие ще бъдете Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят; и вие ще Ми бъдете царство от свещеници и свят народ“ (Изход 19:3-6).

Това е евангелската вест, разкрита хилядолетия преди Кръста: Бог изкупва Своя народ, спасявайки го от греха и от робство му, а след това им дава заповед да Го обичат и да Го слушат като специален заветен народ пред Него и пред света.

„Духовен дом“, „избран род“, „царско свещенство“ и „народ, който Бог придоби“ – са все почетни звания, които в Библията описват специалната връзка, която Бог има с наследниците на Авраам. Сега, в контекста на Новия Завет, в контекста на Исус и на Кръста, апостол Петър използва същия заветен език и го прилага към членовете на църквата. Заветните обещания за Израил вече са разширени, за да включат не само евреите, приели Исус, но също и повярвалите езичници. Да, чрез Христос езичниците също могат да претендират, че са деца на Авраам. „И ако сте Христови, то сте Авраамово потомство, наследници по обещание“ (Галатяни 3:29). Чрез Христос всеки, независимо от своя произход, може да стане част от това „царско свещенство“.

Паралелите със старозаветната църква не се свеждат само до спасението и нашето призвание и избиране от Бога. Въпросът е: Призовани и избрани за какво? Петър веднага дава отговора.

Изтъква, че тази специална връзка съществува с определена цел. Християните трябва да възвестяват „превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петър 2:9). Именно това е трябвало да прави и древният Израил. Бог ги призовава да бъдат свидетели за Него пред света. Целта Му е да благослови целия свят чрез древния Израил, Неговия заветен народ.

Като заветен народ древният Израил има мисията да достигне света с евангелието – спасението, което предлага Господ. Християните имат същата възложена от Небето мисия. Те са призовани да споделят с другите своята опитност и познание за Бога, и какво е направил Той за света чрез Христос.

Светът е потънал в грях и смърт, в очакване на предстоящата гибел. Но Исус отдава живота Си, за да спаси всеки един от унищожение. Както при древния Израил, почестите на практика са и отговорност. Християните имат изключително възвишено положение: те са Божи народ. Но това носи със себе си отговорността да поканят другите на свой ред да приемат това възвишено положение. Както свидетелства 1 Петър 2:10, сега християните образуват един народ. Някога не са били такъв, но сега са получили милост да станат свят народ (Осия, 1 и 2 гл.). В Библията „свят“ обикновено означава отделен за целта на поклонението. Затова като „свят“ народ християните трябва да бъдат отделени от света, различни в начина си на живот. Те трябва да бъдат като огън в студена нощ, който привлича другите със своята топлина. Имат отговорната задача да споделят с другите славното спасение, което са преживели.

„Църквата е много скъпоценна в Божиите очи. Той я цени не заради външните ѝ предимства, но заради искрената набожност, която я отличава от света. Оценява я според израстването на членовете в познание на Христос, според напредъка в духовната им опитност.

Христос силно копнее да получи от лозето Си плодове на святост и себеотрицание. Той търси принципите на любов и доброта. Цялата красота на изкуството не може да се сравни с красотата на нрава и характера, разкрити в представителите на Христос. Атмосфера на благодат обгражда душата на вярващия човек, докато Светият Дух действа в душата и сърцето, което го прави ухание от живот за живот и дава възможност на Бога да благославя работата му“ (Уайт, Елън Г. Притчи Христови. София, 1994. С. 181).

Все още спях, когато отново се почука на вратата на зазоряване. „Ела, отново е мъртва!“ Майката на Оне-Оджо плачеше. Попитах я какво се е случило. „Докато спяхме, баща й се върна у дома. Може би е сложил от билките върху нея“, каза тях. Явно някой желаеше Оне Оджо да умре. Дали не е бащата? Или може би майката? Да се върна ли там и пак да се помоля? Ще бъде ли Бог прославен? Майката на Оне-Оджо коленичи пред мене и ме помоли да отида и да се помоля за дъщеря й. Реших да отида.

Още веднъж се помолих за момичето и то се събуди. Този път казах на майката да я отведе далеч от селото. Тя се съгласи и братът на Оне-Оджо я заведе при роднини в друго село.

Тя се върна у дома след няколко месеца, силна и здрава. Продължи с библейския курс и бе кръстена заедно с още девет нови вярващи. В деня на кръщението си Оне-Оджо прие името Благословена, за да покаже, че вече има нов живот. Присъствието й в селото е свидетелство за Божията сила да спасява дори от смърт. Сега 70 вярващи се покланят на Бога в един скромен заслон близо до дома на Оне-Оджо в Централна Нигерия.

Историята за Оне-Оджо се разпространи из цяла Централна Нигерия и отвори врати за споделяне на Божията любов с хора от съседните села. Мнозина приеха Исус за свой приятел и Спасител поради Божията сила, проявила се в живота на Оне-Оджо.

Оланреваджу Огунгбиле е от Ойо, Нигерия. След служене в Глобавната мисия, записа теология в университета Бабкок в Нигерия.