Преди да тръгне на дълго бизнес пътуване, един човек оставил сина си да ръководи домакинството и му възложил специфична задача. Но синът скоро осъзнал, че неговият баща не му е осигурил необходимите средства и ресурси за осъществяване на задачата. Ядосан, той се чувствал принуден да я изостави.

От друга страна, когато Исус оставя учениците Си и отива при Отец в небето, Той им възлага специфична задача: „Проповядвайте на света благата вест на евангелието“. Дава им сили да направят онова, което им е заръчал да сторят – но в Негово име и чрез силата и помощта на Светия Дух. В 1 Коринтяни 1:4-7 апостол Павел казва: „(...) въздавам благодарения на моя Бог за вас за Божията благодат, която ви е била дадена в Христос Исус, че се обогатихте чрез Него във всичко (...) така щото вие не оставате назад в никоя дарба”. Духовните дарби са дадени чрез Светия Дух в Христос за съграждане на Неговата църква.

Плодът на Духа и дарбите на Духа имат един и същ Автор. Но те не са едно и също нещо. От никого не се изисква да изявява дарба на Духа, но всички би трябвало да проявяват плода на Духа. Духовните дарби не свидетелстват задължително за духовността, но плодът на Духа го прави. И докато има само един плод, съществуват множество дарби – някои са по-големи от другите.

Въпреки че всички аспекти от плода на Духа са определени от Бога да бъдат видими в живота на Неговите последователи, не всеки вярващ има същата дарба или дарби. Няма заповед всички да имат една определена дарба, като говоренето на езици. Вместо това Бог суверенно благославя Своите вярващи с различни дарби, както счете за угодно. Дарбите на Духа се дават, така че да можем да служим на другите и да изграждаме тялото на Христос, Неговата църква. Тези дарби не са дадени за наше собствено удоволствие и слава. Поверени са ни за напредъка на Божията кауза.

Затова духовните дарби са безполезни без плода на Духа. Интересно, че в контекста на духовните дарби често се споменава любовта. Веднага след 1 Коринтяни, 12 глава идва върховното описание на любовта в 13 глава. Текстът в Ефесяни 4:11-13 е последван от стихове 15 и 16 с препратка към любовта. Следващите стихове след Римляни 12:3-8, където се споменават дарбите на Духа, говорят за любовта.

Все пак дарбите са дарби на благодатта; т.е. те са дарби на любовта. Дадени са от любов и служат на Божията любов за достигане до човеците. Обичайки другите, ние разкриваме Неговата любов към тях. Един любящ и всемъдър Бог осигурява средствата за постигането на онова, което е заръчал на хората да извършат. Може би именно затова любовта е най-великата от всички дарби (1 Коринтяни 13:13).

Не ние решаваме какви дарби да имаме. Гръцката дума за дарбите на Духа е charis-mata – те са дарби на благодатта, разпределяни и давани от самия Бог. Ние не ги заслужаваме чрез нашия статут, положение, чест, образование или духовни постижения. Те са дарби, свободно давани от любов, така че да можем да изпълним задачата, възложена ни от Бога.

Павел казва, че благодатта на Христос осигурява правото да ни дава дарби. Но Светият Дух е Този, Който ги разпределя между членовете на църквата. Тези, които са приели Исус Христос като свой личен Спасител и вярват в Него, ще бъдат благословени от Светия Дух с духовни дарби, „както Му е угодно” (1 Коринтяни 12:11). Раздаването на дарбите е суверенно решение на Бога.

Вродената способност не е духовна дарба. Духовните дарби не са едно и също с природните таланти, които човек може да е развил чрез интензивно обучение. Множество нехристияни са благословени с толкова забележителни таланти. Въпреки че всяко добро нещо и всеки съвършен дар идва от Бога (Яков 1:17), Той решава да осигури Своите верни със специални дарби, за да благослови живота на другите християни и да съгради Своята църква. За тази цел Бог може да използва природните таланти, когато човек признае, че дори такъв талант в крайна сметка произтича от Бога, и след това с молитва и покорност посвети талантите си на Господното дело.

Светият Дух е Този, Който разпределя дарбите съобразно Своята мъдрост и воля. Тъй като ни обича и знае най-добре как бихме могли да Му служим ефективно, ние няма да завиждаме на другите и на техните дарби. Да завиждаме на другите за дарбите им е признак на неблагодарност към Бога и на съмнение спрямо мъдростта Му при разпределянето на Неговите дарби.

Духовните дарби ясно се дават за служене, а не за наше освещение. Те не са чудодейни трикове, задоволяващи нашето любопитство, нито са противоотрова за скуката. Често мислим за дарбите на Светия Дух като запълващи духовните ни нужди или като даващи ни сили в ходенето с Бога. Резултатът е едно разбиране за дарбите, по-скоро християноцентрично, но не Христо-центрично. То е съсредоточено повече върху самите нас, отколкото върху Бога. Когато се опитаме да възстановим богоцентричната перспектива за духовните дарби, ние осъзнаваме, че дарбите, давани от Него, изпълняват множество Божествени цели: те се дават за напредъка на единството на църквата и за съграждането ѝ (Ефесяни 4:12-16). Дават се за осъществяването на божествено възложеното служене на църквата (Ефесяни 4:11,12). И най-вече са ни поверени за прослава на Бога (1 Петър 4:10,11).

Това е причината, поради която дарбите никога не се дават за наше удовлетворение. Те трябва да назидават другите (1 Петър 4:10; 1 Коринтяни 14:12, 26). Поверени са за духовна поука и наставление на цялата църква. Трагедия е да се злоупотребява с Божиите дарби, които би трябвало да съдействат за единството на църквата, а вместо това да се издигат само определени хора. Когато подобно нещо се случи, отделни хора получават прекалена известност. Това, от своя страна, насърчава разединението.

Твърде често мислим за духовните дарби само като за способностите и талантите, които получаваме. И макар талантите да участват в духовните дарби, не трябва да забравяме, че давайки дадена духовна дарба, Светият Дух винаги възлага и специфична задача или служене, вървящи ръка за ръка с дарбата (1 Петър 4:10). Така можем да твърдим, че духовните дарби са определени способности, дадени по свръхестествен начин от Бога чрез Светия Дух. Тези дарби подготвят човека за специален вид служене, което ще съгражда църквата. За постигането на целта са необходими разнообразни дарби.

Някои християни смятат, че духовните дарби, споменати в Новия Завет, са ограничени само до времето на Исус и апостолите. Те твърдят, че със смъртта на първите апостоли специалните духовни дарби също престават да действат в църквата. В подкрепа на становището си цитират 1 Коринтяни 13:10, където апостол Павел заявява, че „когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати“. Да, ще има време, когато дарбите ще престанат. Но те ще престанат едва когато дойде съвършеното, т.е. когато вече не виждаме неясно, като в тъмно огледало, а лице в лице, когато Исус се завърне. Библията ни казва, че духовните дарби са дадени за съграждането на църквата (1 Коринтяни 12:28). Апостол Павел съветва вярващите: „Копнейте за духовните дарби“ (1 Коринтяни 14:1). Те са необходими за благосъстоянието на тялото. При отсъствието на някое доказателство от Писанието, че Бог ги е преустановил, би трябвало да приемем, че Той възнамерява дарбите да останат, докато църквата осъществи мисията си и Христос се завърне.

Божието дело ще бъде завършено в края на времето със сила и мощ, далеч надвишаващи тези в началото. Докато църквата е призована да подготви света за второто идване на Христос, Бог няма да остави членовете ѝ без помощ при осъществяването на тяхната мисия. Но тези дарби никога няма да изместят Библията, нито ще заемат нейното място. По-скоро те са изпълнение на библейското обещание за обезпечаването на вярващите, така че да могат да съграждат тялото Христово и да подготвят света за скорошното идване на Исус.

Въпреки че в църквата има истински духовни дарби, Библията ни предупреждава да не вярваме на всеки дух, а по-скоро да изпитваме духовете според съответствието им с Писанието, тяхната съгласуваност и дали прославят Исус като Господ. Важно е да се разпознават духовете (1 Коринтяни 12:10), защото не всичко, претендиращо, че идва от Бога, наистина е от Него. Предупредени сме, че има демонични сили, стремящи се да подведат църквата, и че има дяволски подражания на истинските дарби на Духа, като фалшиви поучения, фалшиви пророчества, лъжливи видения, фалшиво говорене на езици, окултни сили на изцеление, подвеждащи знамения и чудеса и т.н.

Но някои, които приемат валидността на духовните дарби дори днес, поставят специален акцент върху едни духовни дарби и отдават недопустима стойност на присъствието на специални знамения и чудеса. Интересно е, че апостол Павел посочва дарбата на разпознаването веднага след като споменава дарбата за вършене на велики дела и дарбата на пророкуването и преди да посочи дарбата на езиците (1 Коринтяни 12:10).

За да запази църквата в истина и единство и за да предпази членовете от следване на лъжепророци и от подвеждане по лъжливи знамения и чудеса, Бог ѝ дава дара на разпознаването. Библейската зрялост, познанието и придържането към Божието Слово във вярата и практиката са необходими за правилната преценка. Само чрез изпитване на всичко чрез Словото можем да сме сигурни дали онова, което чуваме или виждаме, наистина е от Господа, или вместо това има друг източник.

„Този, който прави чудесата доказателство за своята вяра, ще открие, че и Сатана може чрез различни видове измами да върши чудеса – съвсем подобни на истинските (...) Нека не оставяме дните да отминават! Като хора, търсещи Господа с цялото си сърце и душа, да не губим скъпоценни възможности! Ако не приемаме истината с любов, може да се окажем в числото на онези, които ще гледат чудесата, извършвани от Сатана в тези последни дни, и ще вярват в тях. Много странни неща ще изглеждат като удивителни чудеса. Трябва обаче да бъдат считани за измамни прояви на бащата на лъжата (...) Някои хора се намират под влиянието на зли духове и ще могат да вършат чудеса” (Уайт, Е. Избрани вести. Кн. ІІ. Гл. „Чудесата не са доказателство за Божието благоволение“, стр. 58, 59, изд. „Нов живот“, София).

Статията „Ангели и зли духове“ и „Нашата единствена защита“ от книгата „Великата борба“ на Елън Уайт.

Някои питат: „Защо днес не наблюдаваме същите чудеса като чудодейните изцеления, които виждаме в библейските времена?”. Първо, чуваме истории за чудеса. И със сигурност някои хора са ставали техни преки свидетели. Второ, когато четем Библията, можем да останем с впечатлението, че чудесата винаги са се случвали. Но ние получаваме това впечатление само защото Светият Дух вдъхновява авторите да напишат за тези събития с изключителна важност за организирането на първата църква, които събития често включват чудеса. Можем да си представим, че в повечето случаи и през повечето време нещата тогава са били като нещата днес: хората са били поучавани чрез Божието Слово и след това са откликвали на Светия Дух. И последно, Елън Уайт пише: „Христовият метод на работа е да проповядва Словото и да облекчава страданията чрез чудотворни изцеления. Аз обаче получих наставления, че не можем да работим по същия начин, защото на Сатана ще бъде позволено да изявява силата си и да върши чудеса. Божиите служители днес не могат да действат чрез чудотворство, тъй като ще бъдат извършвани и измамни чудеса и изцеления, които ще бъдат приписвани на Бога. Поради тази причина Бог ни е определил начин, по който Неговият народ да провежда физическо изцеление, съчетано с проповядване на Словото. Трябва да бъдат създавани санаториуми и в тях да работят хора, които ще провеждат истинска медицинска мисионска работа. Така болните, които идват да се лекуват в тези институти, ще бъдат защитени чрез запазващо влияние“ (Уайт, Е. Избрани вести. Кн. ІІ. Гл. „Чудесата не са доказателство за Божието благоволение“, стр. 60, изд. „Нов живот“, София).

Ким разлиствал вестника, плъзгал поглед по заглавията и историите, които привличали вниманието му. Попаднал на кратка обява в долния край на страницата. Прочел я небрежно, после се спрял и я прочел отново. Минал на следващата страница и продължил да чете, но мислите му се връщали към малката обява. С няколко изречение канели читателите да се присъединят към библейски курс всеки вторник вечер.

Ким отново прелистил вестника, привлечен от обявата като пеперуда от светлината. Пак я прочел, защото почувствал, че тя му предлага нещо, от което се нуждаел и което търсел.

Отдавна проявявал интерес към духовните въпроси. Макар че семейството му, подобно на повечето в Дания, не било религиозно, Ким вярвал в „доброто“, но не и в Бога. Осъзнавал, че животът е изпълнен с битки между доброто и злото. Виждал как злото се проявява в алкохола, наркотиците и насилията, с които се сблъсквал, и си казвал, че след като има зло, трябва да съществува и добро.

Опитвал се да води добър живот, но се провалял и това го обърквало. Търсел начин да приеме добротата, без да осъзнава, че всъщност има нужда от Бога.

В своите търсения Ким възприел здравословния начин на живот и станал вегетарианец. Споделял наученото със семейството си, но внимавал да не ги затрупа с прекалено много информация. След време родителите му също се убедили в предимствата на здравословния живот.

Четял много книги и се запознал с движението Ню ейдж, чиито учения не отричат Бога. Вместо това те твърдят, че Бог съществува във всеки човек като сила за добро. Спасението чрез Исус Христос обаче не е част от Ню ейдж.

Когато трябвало да се справи с някои лични проблеми, Ким осъзнал, че Ню ейдж не може да му предложи отговора. В живота сигурно имало нещо повече, което той още не бил открил. Започнал да се съмнява в Бога. Реален ли е? Интересува ли си въобще от хората? Възможно ли е да обича някого и да му помага във време на бедствие? Ако Бог се интересува от Него, Ким би желал да се срещне с Него.

Продължението следва.