Някои поуки от Йов

Стигнахме до края на тримесечието, в което изучавахме книгата „Йов“. Въпреки че сме разгледали голяма част от нея, трябва да признаем, че все още остават много неща за изследване, за изучаване. Разбира се, дори в светските науки всичко, което научаваме и откриваме, просто ни води към все повече и повече материя за изучаване и откриване. И ако това се отнася до атомите, звездите, медузите и математическите уравнения, колко повече важи за Божието Слово?

„Ние нямаме никаква причина да се съмняваме в Божието Слово поради това, че не можем да разберем тайните на Неговото провидение. В природния свят сме постоянно заобиколени от чудеса, които не са ни понятни. Трябва ли тогава да се учудваме на тайните в духовния свят, в които не можем да проникнем? Трудността лежи изключително в слабостта и ограничеността на човешкия ум” (Уайт, Е. Възпитание. Гл. „Тайните на Библията”. София, 1996, изд. „Нов живот“. С. 156).

Непосредственият контекст на 2 Коринтяни 5:17 е есхатологичен – насочва ни към последното време, когато ще бъдем облечени в безсмъртие – едно чудесно, все още неизпълнено обещание. Това е обещание, което трябва да приемем с вяра, а не с виждане, защото то още не се е осъществило.

По същия начин книгата „Йов“ ни показва, че реалността се състои от много повече неща отвъд видимото битие. Тази концепция не би трябвало да затрудни хората, живеещи в нашето съвремие – когато науката разкрива съществуването на невидими сили навсякъде около нас.

Един проповедник се изправил пред църквата в голям град. Той помолил присъстващите да запазят тишина. В продължение на няколко секунди не се чувал нито звук. След това извадил едно портативно радио и го включил, изреждайки различните радиостанции. От него се разнесли най-разнообразни звуци.

– Позволете ми да ви попитам – казал проповедникът – откъде дойдоха тези звуци? Дали произлизат от самото радио? Не, те са във въздуха навсякъде около нас под формата на радиовълни – вълни, така реални, както и гласът ми в момента. Но така, както сме създадени, ние нямаме непосредствен достъп до тях. Фактът, че не можем да ги видим или почувстваме обаче не означава, че не съществуват, нали?

Както ни показа книгата „Йов“, никой от участващите в нея човеци не осъзнава какво всъщност става. Те вярват в Бога и дори имат известно разбиране за Него, за Неговия характер и за творческата Му мощ. Но отвъд суровите факти на видимата за тях реалност – т.е. страданието на Йов – нямат представа за случващото се зад кулисите. По същия начин нима и ние понякога нямаме представа за невидимите реалности около нас? В такъв случай книгата „Йов“ ни учи, че трябва да живеем с вяра, осъзнавайки слабостите си и колко малко сме в състояние да виждаме и знаем в действителност.

Един от великите въпроси, предизвиквали човешкото мислене, е въпросът за злото. Макар някои философи и дори специалисти по религия да са отричали съществуването на злото или да смятат, че можем поне да се откажем от този термин, повечето хора не биха се съгласили с тях. Злото е реално; то е част от този свят. Въпреки че бихме могли да поспорим кое е зло и кое не е, повечето от нас (ако трябва да перифразирам казаното от един от съдиите във Върховния съд на САЩ по друг повод), „го познават, щом го видят”.

Злото понякога се дефинира в две големи категории: природно и морално. Природното зло се обяснява като произлизащо от природните бедствия, както когато земетресенията, наводненията или епидемиите предизвикват страдание. Моралното зло е резултат от съзнателните действия на други човешки същества, като убийството или грабежа.

Най-различни теории, древни и съвременни, се опитват да обяснят съществуването на злото. Като адвентисти от седмия ден ние вярваме, както Библията учи, че злото възниква с грехопадението на едно сътворено същество – Сатана. Популярната култура, подпомогната от материалистическите философски спекулации, отхвърля идеята за дявола. Но човек би могъл да направи това само ако отрече ясното свидетелство на Писанието, представящо Сатана като реално същество, което се стреми колкото се може повече да навреди на хората.

Това е истина, специално разкрита в книгата „Йов“.

В случая с Йов Сатана е пряко отговорен за злото – и морално, и природно – сполетяло този човек. Но онова, което виждаме в книгата „Йов“, не означава задължително, че всеки пример за зло или страдание е пряко свързан с демоничната дейност. Факт е, че и ние, като героите в книгата „Йов“, просто не знаем всички причини за ужасните неща, които се случват. Всъщност името „Сатана” изобщо не се споменава в диалозите за нещастията на Йов. Говорещите обвиняват Бога, обвиняват Йов, но никога и самия Сатана. Въпреки това книгата „Йов“ би следвало да ни покаже кой в крайна сметка е отговорен за злото на земята.

В цялата книга „Йов“ тримата (а после четирима) мъже, дошли да поговорят с Йов, го правят с добри намерения. Те чуват за случилото се с него и идват „да го съжалят и да го утешат” (Йов 2:11). Но след като Йов започва да говори, оплаквайки сполетелите го беди, те явно смятат, че е по-важно да го поставят на мястото му и да коригират теологията му, вместо да насърчат и да повдигнат духа на страдащия си приятел.

Отново и отново бъркат. Но да предположим, че разбираха нещата правилно. Да предположим, че всичко е сполетяло Йов, понеже го заслужава. Дори да бяха теологично прави, какво от това? Дали Йов се нуждае от правилна теология? Или от нещо съвсем друго?

В тази история има огромна разлика между жената, хваната в прелюбодейство, и нейните обвинители, от една страна, и Йов и обвинителите му, от друга. Жената е виновна. Въпреки че вината ѝ за грях може да е по-малка от тази на нейните обвинители, няма никакво съмнение относно тази вина, каквито и да са смекчаващите обстоятелства. В контраст с нея, Йов не е виновен, поне не в смисъла на вина, приписвана му от неговите обвинители. Но дори да е виновен като тази жена, онова, от което Йов се нуждае да получи от своите приятели, е същото, от което се нуждае и жената и от което имат нужда всички страдащи: благодат и опрощение.

„С опрощението и куража, които ѝ дава за един по-добър живот, характерът на Исус изгря в красотата на съвършената праведност. Макар да не смекчава греха, нито да омаловажава чувството за вина, Той не се стреми да осъди, а да спаси. Светът би могъл да подложи тази грешница единствено на презрение и присмех. Но Исус ѝ казва думи на утеха и надежда“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. Гл. „Сред примки”, София, 2005, изд. „Нов живот“. С. 279).

Това, което следва да ни научи книгата „Йов“, е, че трябва да се отнасяме с другите така, както бихме желали те да се отнасят към нас, ако бяхме на тяхно място. Със сигурност има време и място за укор, за спорене, но преди да помислим за поемането на тази роля, трябва кротко и смирено да си припомним, че самите ние сме грешници.

Всички знаем – а някои твърде добре – че животът е труден. Още в Едем, веднага след грехопадението, ни е загатнато колко трудно ще бъде той, когато Господ уведомява първите ни родители кои ще са някои от последиците от тяхното беззаконие (виж Битие 3:16-24). Но това е само загатване. Все пак ако единствените предизвикателства, с които се сблъсквахме в живота, бяха „тръните и бодилите”, човешкото съществуване радикално би се различавало от това днес.

Ако се огледаме, виждаме ли нещо друго освен страдание, болести, бедност, войни, престъпност, депресия, омърсяване и несправедливост? Историкът на древността Херодот пише за култура, в която хората оплакват – да, оплакват – когато се ражда бебе, защото знаят неизбежната скръб и страдание, които ще го съпътстват до зрелостта му. Изглежда болезнено, но кой би могъл да отрече тази логика?

Но в книгата „Йов“ има вест за нас относно човешкото състояние. Както видяхме, Йов може да бъде разглеждан като символ на цялото човечество, в смисъл, че всички ние страдаме – често пъти очевидно несправедливо, несъответстващо на греховете, неизбежно извършвани от нас. Не е честно спрямо Йов, не е честно и спрямо нас.

Но във и отвъд всичко, което книгата „Йов“ би могла да ни каже, Бог е тук, Той знае и обещава, че не всички страдания са напразни.

Светските писатели, атеистичните автори са борят да разберат безсмислието на живота, завинаги приключващ със смъртта. Те отново и отново издирват отговорите, но не постигат нищо, защото този живот сам по себе си не предлага нищо. Съществува атеистична философия, наречена „нихилизъм“ – от латинската дума nihil, която означава „нищо”. Нихилизмът учи, че нашият свят и нашият живот в света не означават нищо.

Но книгата „Йов“ ни насочва към една трансцедентна реалност отвъд „nihil“-а, с който ни заплашва нашият морал. Насочва ни към Бога и към една сфера на съществуване, от която можем да черпим надежда. Казва ни, че всичко, случващо се с нас, не е просто във вакуум, но има Бог, Който знае всичко и обещава накрая да възстанови всичко. Каквито и велики въпроси да оставя без отговор, книгата „Йов“ не ни изоставя просто с пясъка на живота в ръка (виж Битие 3:19; Йов 2:8). Вместо това ни оставя с Надеждата на надеждите – копнежът за нещо отвъд възприятията на нашите непосредствени сетива.

Изследователите на Библията през вековете са се опитвали да открият паралели между историята за Йов и разказът за Исус. И въпреки че Йов не е точно „символ” на Исус (както са жертвите в жертвената система), наистина съществуват някои паралели. В тях откриваме още една поука от Йов, а именно: какво коства на Господа нашето спасение!

Тези стихове разкриват интересни паралели между преживяванията на Йов и Исус. Разбира се, Йов не е безгрешен като Исус; въпреки това той е верен и праведен човек, чийто живот принася слава на Отец. Горчиво е изпитан от дявола, също като Исус. В цялата книга той бива несправедливо обвиняван; Исус също се сблъсква с фалшиви обвинения.

И последно, но може би най-важното – въпреки случилото се Йов остава верен на Господа. С много по-важни последици за нас, Исус също остава верен. Въпреки онова, което му се случва, Той води безгрешен живот, съвършено въплъщаващ Божия характер. Христос е „отпечатък на Неговото същество” (Евреи 1:3) и затова само Той притежава необходимата за спасението праведност, „сиреч правдата от Бога, чрез вяра в Исуса Христа, за всички и на всички, които вярват; защото няма разлика“ (Римляни 3:22).

Колкото и да е велик Йов в страданията си, неговата вярност и страдания са само бледо подобие на онова, с което Исус, неговият Спасител, ще се сблъска заради него и нас, когато наистина дойде и „в последно време ще застане на земята” (Йов 19:25).

През вековете книгата „Йов“ е въодушевявала, просветлявала и предизвиквала читателите от юдаизма, християнството и дори от исляма (които разполагат със свой вариант на библейския разказ). Казваме предизвиквала, защото, както видяхме, сама по себе си книгата оставя много въпроси без отговор. На определено равнище това не би трябвало да ни изненадва. Все пак от „Битие“ до „Откровение“ коя книга от Библията не оставя въпроси без отговор? Дори възприета като цяло самата Библия не отговаря на всеки повдигнат от нея въпрос. Ако темите, които разглежда – грехопадението на човечеството и спасителният план – ще бъдат темите, изучавани от нас през цялата вечност, как една книга с определени ограничения, дори вдъхновена от Господа (2 Тимотей 3:16), да отговори на всичките ни належащи въпроси?

Но книгата „Йов“ не е единствената. Тя е част от много по-голямата картина, разкрита в Божието Слово. И като част от голямата духовна и теологична мозайка, тя ни предоставя силна вест с универсален апел – поне за всички последователи на Бога. И тази вест е: вярност сред бедите. Йов е живият пример за думите на Исус: „Но който устои докрай, той ще бъде спасен” (Матей 24:13). Кой вярващ в Него, опитващ се да постъпва правилно, понякога не се е сблъсквал с необяснимото „грешно“? Кой вярващ в Христос, стремящ се да бъде верен, не се е сблъсквал с предизвикателства спрямо вярата си? Кой вярващ в Него, стремящ се към утеха, вместо това не се е изправял пред обвинения? И все пак книгата „Йов“ ни дава пример за човек, който, изправен пред всичко това и пред много повече, съхранява своята почтеност и вяра. И както чрез вяра и благодат се доверяваме на Онзи, Който е умрял на кръста за Йов и за всички нас, вестта остава валидна за всеки един: „Иди и ти прави също така” (Лука 10:37).

Израснах в Кошице, Словакия – град в най-източната част на бивша Чехословакия. Родителите ми се разведоха, когато бях на 15 години. Майка ми се премести в Прага, а аз останах при баща ми.

Исках да ме смятат за „готин“ в гимназията и затова на 16-годишна възраст започнах да пуша и да пия. Скоро осъзнах, че тези наркотици ме оставят по-празен отпреди и се наложи да потърся нещо, което наистина да ми носи удовлетворение.

Съседите ни бяха доста религиозни и когато дойде да ни посети, майка ми отседна при тях. Те ни поканиха на някакво събрание. Започнах да осъзнавам, че Бог наистина съществува и че ме обича и се грижи за мене.

Когато разбра, че проявявам сериозен интерес към религията, баща ми ме насочи към традиционната вяра на семейството в католицизма. Уреди часове при свещеника и започна да посещава литургията всяка неделя.

След няколко седмици забелязах плакат, който обявяваше създаването на група за изучаване на Библията в нашия квартал. Месеци наред посещавах както библейските часове, така и доктриналните уроци в католическата църква. Свещеникът бе чул за групата и веднага забрани на всички енориаши да я посещават. Заплаши, че всеки, който отиде там, ще бъде отлъчен.

Харесвах интересните библейски часове. Насърчаваха ни да следваме Библията, а не ученията на която и да е църква. Пасторът говореше за истинската библейска църква. Не знаех дали такава съществува и затова го помолих да обясни коя е църквата, която следва тези принципи. Той ни обясни, че това е Църквата на адвентистите от седмия ден. Бях чувал това име. По време на някои от уроците бяхме разисквали за съботата. Бях проверил у дома думата „събота“ (шабат) в издадения от комунисти и атеисти речник. Там се казваше, че адвентистите от седмия ден са съботопазители!

Библейските уроци бяха последвани от евангелизационна поредица. Не след дълго се убедих, че адвентната църква е истинската църква. Когато видях колко много млади хора отдадоха живота си на Исус, изпитах силно вълнение и реших да започна нов живот с Исус. Осем месеца след първия ми библейски урок при адвентистите бях кръстен.

Това свидетелство е адаптирано от по-дълъг разказ, написан от Войтех Пекарик, който се записал в адвентната теологична семинария близо в Прага.