И така, словесната битка между Йов и тримата мъже продължава. Думите понякога са дълбоки, красиви и истински. Колко често хората цитират книгата „Йов“, дори цитират казаното от Елифаз, Валдад и Софар. И това се дължи на факта, че както вече многократно видяхме, те наистина казват доста верни неща. Просто не ги казват на правилното място, в подходящото време, при точните обстоятелства. Онова, което бихме могли да научим тук, е силната истина, разкрита в Притчи 25:11-13: „Дума, казана на място, е като златни ябълки в сребърни съдове. Както е обица и украшение от чисто злато за човек, така е мъдрият изобличител за внимателното ухо. Както е снежната прохлада в жетвено време, така е верният посланик на тия, които го изпращат, защото освежава душата на господаря си“.

За съжаление, Йов не чува подобни думи от приятелите си. Всъщност проблемът ще се задълбочава, тъй като не само трима души ще му кажат, че греши – сега на сцената се появява още един.

Дори след силната декларация на вяра от страна на Йов (Йов 13:15,16), словесният сблъсък продължава. В продължение на много глави от книгата мъжете спорят за цяла поредица от дълбоки и важни въпроси – за Бога, за греха, смъртта, справедливостта, нечестивите, мъдростта и преходността на човечеството.

Аргументите продължават, като нито една от страните не отстъпва от позицията си. Елифаз, Валдад и Софар, всеки по свой начин, всеки със своите намерения, не се отказват от позицията си, че хората получават в живота това, което заслужават. Затова сполетялото Йов следва да е наказание за неговите грехове. А междувременно той продължава да оплаква сполетялата го жестока участ, убеден, че не заслужава подобно страдание. Замерват се с реплики, като всеки „утешител“ обвинява Йов в произнасянето на празни и суетни думи, а той прави същото спрямо тях.

В края нито един от тях, в това число и Йов, не разбира какво става. И как би могъл? Та те говорят от твърде ограничена гледна точка, характерна за всички хора. Ако бихме могли да извлечем някаква поука от книгата „Йов“ (която вече би трябвало да е станала ясна, особено след всички речи на тези мъже), тя е, че ние като хора се нуждаем от смирение, когато говорим за Бога и за Неговите дела. Може да знаем част от истината, дори много голяма част от нея, но понякога – както виждаме в този случай – е възможно да не знаем кой е най-добрият начин за прилагане на познатите ни истини.

От Йов, Йов, 26 глава ; Йов, 27 глава ; Йов, 28 глава ; Йов, 29 глава ; Йов, 30 глава ; Йов, 31 глава глава трагичният герой на историята, Йов, произнася последното си слово към тримата мъже. Макар красноречиво и разгорещено, той в общи линии повтаря отново и отново един и същ аргумент: Не заслужавам онова, което ми се случва. Точка.

Йов отново представлява болшинството от човешкия род, в смисъл, че хората понасят незаслужени страдания. И въпросът – в много отношения най-трудният от всички въпроси – е: Защо? В някои случаи отговорът на страданието е относително лесен. Хората очевидно сами си навличат проблемите. Но твърде често и особено в случая с Йов реалността не е такава и затова въпросът за страданието остава открит.

Към края на глава 31 Йов говори какъв живот е водил – нищо от извършеното в него не оправдава случващото му се сега. Последният стих от главата гласи: „Свършиха се думите на Йов“ (Йов 31:40).

Тук за първи път в книгата се споменава Елиу. Очевидно той е свидетел на някои от продължителните дискусии, въпреки че не ни се казва кога се появява на сцената. Сигурно пристига по-късно, тъй като не е споменат в началото заедно с тримата мъже. Но онова, което знаем за него, е, че не е доволен от чутите отговори през онази част от диалога, на която присъства. Всъщност в тези пет стиха четири пъти ни се казва, че от чутото „гневът“ му пламва. През следващите шест глави този мъж, Елиу, се старае да представи разбирането си и обяснението си по въпросите, с които се сблъскват останалите заради сполетялото Йов бедствие.

През вековете са написани много коментари за Елиу и неговата реч, като някои виждат в нея главната повратна точка в насоката на диалога. Но в действителност казаното от Елиу не прибавя кой знае какво ново, нито гениално, за да промени динамиката на разговора. Вместо това той до голяма степен излага същите аргументи като останалите трима в опит да защити Божия характер от обвинението в несправедливост заради страданията на Йов.

Може би онова, което забелязваме и при Елиу, и при останалите мъже, е страхът – страхът, че Бог не е такъв, какъвто си го представят. Иска им се да вярват в добротата, справедливостта и силата Му; затова Елиу произнася истини за добротата, справедливостта и силата на Бога.

„Защото очите на Бога са върху пътищата на човека и Той гледа всичките му стъпки. Няма тъмнина, нито мрачна сянка, гдето да се крият ония, които вършат беззаконие“ (Йов 34:21,22).

„Ето, макар Бог да е мощен, не презира никого – макар да е мощен в силата Си да разсъждава. Той не запазва живота на нечестивия, а на сиромасите отдава правото. Не оттегля очите Си от праведните, но даже ги туря и с царе да седят на престол завинаги, и те биват възвишени“ (Йов 36:5-7).

„Всемогъщ е, не можем да Го проумеем, превъзходен е в сила; а правосъдието и преизобилната правда Той няма да отврати. Затова Му се боят човеците; Той не зачита никого от високоумните“ (Йов 37:23,24).

Ако всичко това е вярно, то тогава единственото логично заключение е, че Йов получава онова, което е заслужил. Как иначе? В такъв случай Елиу се опитва да защити собственото си разбиране за Бога пред лицето на ужасяващото зло, сполетяло такъв добър човек като Йов.

И четиримата мъже, вярващи в Бога на справедливостта, се оказват изправени пред дилема: как да обяснят положението на Йов по рационален и логичен начин, съответстващ на тяхното разбиране за Божия характер. За съжаление, в края те заемат позиция, оказала се напълно погрешна в опита им да разберат злото – или поне това, сполетяло Йов.

Елън Уайт прави силен коментар по тази тема: „Невъзможно е да се обясни произходът и да се посочи причина за съществуването на греха (...) Грехът е натрапник и за него не може да се посочи причина. Той е тайнствен, необясним. Да го извиняваме означава да го защитаваме. Ако бихме могли да оправдаем някак появата му или да посочим причина за съществуването му, той би престанал да бъде грях“ (Уайт, Е. Великата борба. Гл. „Произходът на злото“. София, 2006, изд. „Нов живот“. С .308).

Въпреки че тук се употребява думата „грях“, да предположим, че я заменим с друга дума с подобно значение: „зло“. Тогава цитатът би гласял: Невъзможно е да се обясни произходът и да се посочи причината за съществуването на злото (...) Злото е натрапено и за него не може да се посочи причина. То е тайнствено, необяснимо; да го извиняваме означава да го защитаваме. Ако бихме могли да оправдаем някак появата или причината за съществуването му, би престанало да бъде зло.

Когато се случи някаква трагедия, хората често мислят или казват: „Не разбирам това“. Или: „Това няма никакъв смисъл“. В тази връзка е и печалното слово на Йов през цялото време. Има съвсем сериозно основание той и приятелите му да не намират смисъл – самото зло няма никакъв смисъл. Ако можехме да го обясним, би придобило смисъл. Ако пасваше на някаква логична и рационална схема, тогава не би било зло, нито пък би било толкова трагично, тъй като би служило на рационална цел.

Ето едно съвършено същество, създадено от съвършен Бог в съвършена обстановка. То е превъзвишено, пълно с мъдрост, съвършено по красота, покрито със скъпоценни камъни, „помазан херувим“, намиращ се „на Божия свят хълм“. И все пак въпреки всичко това и след като е получило толкова много, това същество се покварява и позволява на злото да го завладее. Кое би могло да е по-ирационално и нелогично от злото, заразило дявола?

Определено главните герои в книгата „Йов“ – обикновени смъртни същества, виждащи „неясно, като в огледало“ (1 Коринтяни 13:12) – действат от съвсем ограничена гледна точка, в своето изцяло ограничено разбиране за естеството на физическия свят, а какво да кажем за духовния. Интересното тук е, че във всички дебати за сполетялото Йов зло никой от тези мъже, включително и самият Йов, не обсъжда ролята на дявола – прекия и непосредствен причинител на всички нещастия на Йов. И все пак въпреки собствената им увереност в тяхната правота, особено на Елиу (виж Йов 36:1-4), опитите им да намерят рационално обяснение за страданията на Йов се провалят. Разбира се, Йов знае, че тези опити са безплодни.

В началните глави на книгата „Йов“ пред нас се разкрива гледка, която никой от тези мъже не вижда. Въпреки това дори днес въпросите остават трудни за обяснение. Както видяхме, не само че никакво извъшено от Йов зло не е причина за неговите страдания – именно добротата Му е причината Бог да го даде за пример пред дявола. Значи добротата и желанието на този човек да бъде верен на Бога стават причина за всичко това? Как да осмислим подобно нещо? И дори Йов да узнаеше какво става, нима не би извикал: „Моля Те, Боже, използвай някой друг! Върни ми децата, здравето, притежанията!“. Той не участва в експеримента доброволно като морско свинче. И кой ли би го направил? Е, колко честно е всичко това спрямо него и цялото му семейство? А междувременно, въпреки че Бог печели предизвикателството с дявола, знаем, че последният не се признава за победен (Откровение 12:12). Ами тогава... какъв е смисълът? Каквото и добро да произлиза в крайна сметка от случилото се с Йов, дали си струва смъртта на всички замесени хора и всички страдания, през които преминава самият той? Ако за нас всички тези въпроси остават отворени (макар да предстоят още отговори), представете си всички въпроси, които си задава Йов!

И все пак ето една от най-важните поуки, които бихме могли да извлечем от книгата „Йов“: да се живее с вяра, а не с виждане; да се доверяваме на Бога и да Му оставаме верни дори когато – също като Йов – не успяваме да намерим рационално обяснение защо се случва всичко край нас. Не бихме живели с вяра, ако всичко беше напълно рационално обяснено. Живеем с вяра тогава, когато – също като Йов – се доверяваме и покоряваме на Бога дори когато случващото се наоколо няма никакъв смисъл.

В една дискусия по въпроса за вярата и разума писателят Хедли Брук пише за немския философ Имануел Кант (1724-1804) и за опитите му да разбере ограниченията на човешкото познание особено що се касае до Божиите дела. За Кант „въпросът за оправдаването на Божиите дела пред човека е въпрос на вяра, а не на познание. Кант избира Йов като пример за автентична позиция пред лицето на злополучията, тъй като Йов е лишен от всичко освен от чистата си съвест. Покорявайки се на Божествения указ, той има право да се опълчи на съвета на своите приятели, опитващи се да намерят разумни основания за неговото нещастие. Силата в положението на Йов се състои в познанието за нещата, които не разбира: какъв е промисълът на Бога, когато струпва върху него беда след беда“ (Science and Religion (New York: Cambridge University Press, 2006), pp. 207, 208). Мъжете в книгата „Йов“, а сега и Елиу, смятат, че могат да обяснят случилото се с Йов чрез елементарна причинно-следствена връзка. Причината е грехът на Йов, следствието е неговото страдание. Какво по-ясно, теологично обосновано и разумно от това? Но техните разсъждения са погрешни – силен пример за факта, че реалността и Бог, създал и поддържащ реалността, не следват задължително нашето разбиране за действията Му и за създадения от Него свят.

Тази история не е за мене. Тя е за онова, което Бог върши чрез мене и което може да извърши за всеки, желаещ да Му позволи да го използва.

Винаги съм харесвал бизнеса. На 21 години основах първата си фирма за продажба на компютри за училища. Още от самото начало Бог беше мой партньор и ме благославяше изобилно.

След време закупих франчайз за софтуеър, който се разрасна. За пет години нарасна от един на 50 служители и до големи печалби. Давах много пари за мисионска работа, но се чувствах неудовлетворен. С времето осъзнах, че макар и да подкрепям църковната мисия, аз не бях лично включен в нея. Със съпругата ми се съгласихме, че трябва да бъдем част от Божията евангелска работа за хората.

Бизнесът ни продължи да се разраства, но аз почувствах, че Бог ме подтиква да продам най-голямата си фирма. Оставих продажбата в Божиите ръце и тя се осъществи много по-бързо отколкото очаквах.

Знаех, че Бог не се нуждае от моите пари. Започнах да разбирам, че онова, което иска от мене, е времето ми. Мисионската работа не е само за събота. Тя е за постоянно. Исках да се включа лично и затова попитах Бог какво желае да направя за Него.

Веднъж поговорих с един християнин бизнесмен, член на Адвентното мирянско сдружение за подпомагане (ASI), и му разказах за желанието си да се включа лично в евангелизаторски проект. За мене нямаше значение къде се осъществява, просто ми се искаше да бъда в Божията десница. Попитах го дали има информация за такъв проект и той ми отговори, че ще си помисли. Точно тогава телефонът му иззвъня и той е извини, че трябва да проведе разговора. След като се върна, ми обясни, че е получил обаждане от църковен ръководител, който му разказал за някакъв мисионски проект в държава, която не е отворена за евангелието. Докато говореше, осъзнах, че Бог отговаря на молитвата ми! Дейността трябва де осъществи в страна, която познавах. Познавах езика и културата на хората, а като бизнесмен, можех да помогна на църковните ръководители. Знаех, че мога да пътувам до там, макар че за много други хора, това не би било възможно.

Продължението следва.