При грехопадението нашите първи родители изгубват нещо повече от първоначалния Божи образ.

„Не само човекът, но също и земята попада под контрола на лукавия чрез греха и трябва да бъде възстановена чрез плана на изкуплението. При сътворението Адам получава власт над земята. Но поддавайки се на изкушението, той се подчинява на Сатана и предава на своя победител властта. По този начин дяволът става „богът на този свят“. Той е узурпирал властта над земята, първоначално дадена на Адам. Но Христос, след като с жертвата Си плаща наказанието за греха, не само изкупва човека, но и възстановява владението, което той е изгубил. Всичко, изгубено от първия Адам, ще бъде възстановено от Втория“ (Уайт, Е. Знамения на времето, 4 ноември 1908).

Някой наскоро написа следното за своя приятелка атеистка, която казва, че понякога „се събужда посред нощ, измъчвана от дълбоки въпроси: Дали този свят наистина е резултат от голям космически взрив? Възможно ли е да няма никакъв план, никаква велика цел на нашето съществуване и на вселената като цяло? Може ли животът на всички – включително моят, на съпруга ми, на двете ми деца – да бъде абсолютно неудачен и безсмислен? Наистина ли той няма никакъв смисъл, нито цел?“.

След грехопадението човечеството изгубва толкова много. Както разкрива историята, отчуждили сме се не само от Бога, но и един от друг. Дори нашето отношение към земята се е променило. И както показват въпросите на жената от посочения по-горе цитат, питаме се кои сме и какъв е смисълът на нашия живот – въпроси, които стават още по-трудни поради преобладаващата идея, че нашето съществуване е резултат от чиста случайност, без никакъв предварителен план или цел, вложени от един Бог-Създател.

Както виждаме от стиховете в Битие, освен другите причини за създаването на Адам и Ева, Бог ги сътворява и за да владеят над земята (Битие 1:26-28). Отразявайки заедно Неговата слава и характер, те трябва да бъдат проводници, чрез които Той, Който притежава върховната слава и власт (Откровение 1:5, 6), да поддържа и управлява Своето земно творение. Как ли би открил чрез тях и тяхната власт над земята Своята слава, ако не се бяха поддали на греха?

Сега, когато подчиним чрез вяра в Исус живота си на Него с послушание и съпричастност, можем да кажем заедно с Давид: „Господ ще изпълни намерението Си за мен“ (Псалми 138:8). Фактът, че Бог има цел за всеки един от нас, ни носи увереност и радост особено когато Му се покоряваме, така че Неговата воля да бъде осъществена за нас.

Библейската дума владичество произлиза от еврейския глагол radah. Той изразява правото и отговорността да управляваш. В този контекст загатва за йерархия на сила и авторитет, в която човешката раса е поставена спрямо останалия естествен свят. Въпреки че глаголът radah, според употребата му в останалата част на Стария Завет, не определя как следва да се упражнява това владичество – дали с благородство, или със зла ръка, контекстът на липса на грях и на съвършено творение показва, че отношението би трябвало да бъде благородно по същността си.

Подобни заключения бихме могли да направим и за покоряването на земята в Битие 1:28. Глаголът покорявам, от еврейското kavash, също описва йерархична структура, в която хората са поставени над земята и им е дадена власт и контрол върху нея. На други места в Стария Завет глаголът kavash е дори още по-силен от radah, описвайки самия акт на покорство или принуждаване на друг субект към подчинено положение (Числа 32:22, 29; Йеремия 34:11, 16; Естир 7:8; Неемия 5:5). В много от тези случаи злоупотребата с власт е очевидна и Бог изразява Своето недоволство. Но когато отново се върнем към контекста за сътворяването на една безгрешна двойка, създадена по Божия образ да управлява земята, това подчинение на земята може да се определи само като благородно служене на творението от името на Твореца. Определено не става въпрос за експлоатация.

Откриваме допълнително измерение на тази идея за владичеството в Битие 2:15, където Бог поставя Адам в градината, за да я обработва (abad – „работя, служа, обработвам“) и да я пази (shamar – „поставям ограда, пазя, защитавам, грижа се, следя внимателно, наблюдавам, съхранявам, бдя, запазвам“).

Като имаме предвид всичко това, разбираме, че властта представлява загрижено и любящо настойничество или управление. В рамките на връзката с Бога нашите първи родители получават всички ресурси и авторитет, за да упражняват своята власт, която трябва да отразява Божията любов спрямо творението.

Дали властта на човека над „цялата земя“ (Битие 1:26) показва, че тази власт е безгранична? Библейската история свидетелства, че властта (която може също да се възприема като „настойничество“) би трябвало да има граници.

Например Бог казва на Адам, че не бива да посяга към дървото за познаване на доброто и злото (виж Битие 2:15-17). Следователно първият грях е в контекста на настойничеството. Адам и Ева престъпват границите, които Бог е постановил върху делегираната им власт. Творението и до днес страда от това (Римляни 8:20-22).

В цялата човешка история (например фараонът в Изход 1-14; Ирод в Матей, 2 глава) деспоти, контролирани от Сатана, стават печално известни с опитите си да завладеят онова, което не им се пада по право. Те подражават на дявола, който узурпира властта и се изявява като „князът на този свят“ (Йоан 12:31). Когато властта се изврати, тя се превръща в тирания.

На другия полюс са хората, които отказват да се ангажират с онова, за което са отговорни (Матей 25:14–30, Лука 19:12–27).

Въпреки че заради греха човечеството се лишава отчасти от властта, дадена при сътворението, владението не е напълно изгубено. Има много неща, които и сега се намират в границите на нашата отговорност: например управлението на собствения ни живот с помощта на Христос (1 Коринтяни 9:25–27; Галатяни 5:22, 23) и грижата за земята и нейните създания, и всичко, което ни е дадено от Бога (Яков 1:17, Матей 25:14–30). Като християни трябва да разбираме докъде се простират нашите граници, а след това да бъдем верни настойници според рамките, в които сме поставени.

Преди грехопадението Адам и Ева са упълномощени да бъдат настойници над всичко, което Бог им е поверил. Те владеят растенията и животните. Обаче след греха цялата природа сякаш се бунтува срещу тях по същия начин, както и те са се разбунтували спрямо Бога. Човеците започват да се чувстват безпомощни пред стихиите (времето, планетата и животните).

„Сред по-низшите създания Адам е като цар и докато остава верен на Бога, цялата природа се покорява на неговата власт; но когато извършва грях, губи тази власт. Духът на бунт, който самият той е допуснал, прониква в цялото животинско царство. Така не само животът на човека, но и естеството на зверовете, горските дървета, полската трева, самият въздух, който диша – всички разказват печалния урок за познаването на злото“ (Уайт, Е. Възпитание. Изд. „Нов живот“, София, 1996. С. 22).

Днес все още изпитваме пагубната сила на природните стихии и виждаме нашата разпадаща се екосистема, особено на определени места. Затова полагаме големи усилия да използваме технологията и индустрията в своя защита. Обаче макар чрез тях да постигаме някаква сигурност, понякога същата тази технология унищожава нашата планета. Екологията е морален, етичен и теологичен въпрос особено когато експлоатацията на земята би могла да доведе до огромни трудности за други хора.

„Адвентистите от седмия ден препоръчват прост и здравословен начин на живот, при който хората не пристъпват в коловоза на необузданото консуматорство, заграбването на блага и произвеждането на отпадъци. Ние призоваваме към зачитане на творението, ограничаване на използването на световните ресурси, преоценка на нуждите и препотвърждаване на достойнството на сътворения живот“ (Официално становище на Църквата на адвентистите от седмия ден за околната среда, 1995).

Заради грехопадението ние, човешките същества, сме изгубили изключително много, включително властта, която е привилегия на нашите първи родители в Едем. Христос идва, за да ни върне изгубеното.

И поради това, което е направил за нас, ние също сме призовани от Бога да се обърнем към нашите ближни, за да им помогнем да си върнат в Него това, което Той е поверил на нас. Макар че този процес няма да приключи напълно до Второто пришествие, има много неща, които бихме могли да направим сега, за да достигнем до хората в нужда, изгубените и съкрушените в този свят. Бог може да ни използва, за да започне възстановяването още сега, докато помагаме на нуждаещите се.

Има много неща, които бихме могли да сторим като църква – и които трябва да сторим, за да достигнем до нуждаещите се. Понякога става въпрос просто за осигуряване на храна, дрехи или подслон на някого в спешна нужда. Въпреки че помощта в бедствия е необходима, нужно е нещо повече, за да помогнем на хората да възстановят владичеството в своя живот.

Макар че трябва винаги да сме готови да говорим за надеждата, която имаме, трябва също така да посрещаме физическите нужди на другите, когато и където сме способни, и да ги водим към по-добър начин на живот.

Въпреки че всяка ситуация е различна, а потребностите са уникални, Бог ни е призовал да бъдем светлина и източник на изцеление и надежда в нашето общество. Това е съществена част от свидетелството, което трябва да дадем на света – за един любящ Бог и Спасител, на Когото служим. Трябва да вършим всичко, на което сме способни чрез Господната сила, за да бъдем фар на светлина и надежда за хората в нужда. Като християни не можем да сторим нищо по-малко. Когато служим по този начин, ще им помогнем да разберат какъв е Бог. Когато удовлетворяваме физическите им нужди, прокарваме пътя, така че техните сърца да бъдат докоснати от Светия Дух. Това е правил Исус, това сме призовани да вършим и ние.

Главите „Въздържание и правилно хранене“ (С. 186–190) и „Дисциплина” (С. 264–274) от книгата „Възпитание“ (Изд. „Нов живот“, София, 1996); „Необходимост от самоконтрол” (С. 54) от „Диета и храна“ (раздел „Здравната реформа и Тройната ангелска вест“. Изд. „Нов живот“, София, 1993); „Принципите на домоуправителството” (С. 77–78) и „Дял в радостта на изкупените” (С. 234–236) от „Съвети към домоуправителите“ (Изд. „Ел Уай“, 2004) от Елън Уайт.

Потопени в атмосферата на един затънал в грях свят, за нас е много трудно да си представим какво сме изгубили при грехопадението. Тази порочна земя е единственото, което познаваме, и ако нямахме Божието Слово да ни разкрива нашия произход и произхода на смъртта и злото, просто щяхме да ги приемаме като даденост, като част от самия живот. Обаче разказът за грехопадението ни показва, че всъщност те не са част от първоначалния план. Битие ни казва, че Адам и Ева е трябвало да владеят цялата земя; а след това, веднага след грехопадението, изведнъж отношението им към света се променя, защото те са се променили, както и самият физически свят. Изведнъж поверената им власт е изгубена и последиците са огромни. „Тръните и бодилите“ (Битие 3:17, 18), последиците от потопа (Битие 7:12), пустините и запустелите места, стенанието на земята за избавление (Римляни 8:19–22) – са някои от словесните картини, чрез които Библията описва последиците от греха в света“ (Наръчник по адвентна теология. Hagerstown, Md.: Review and Herald® Pub. Assn. Т. 12. С. 254). Колко благодарни трябва да бъдем за плана за спасението, който възстановява всичко изгубено и ни предлага обещание за бъдеще, много по-добро от миналото или настоящето.

1. Въпреки че непосредственият контекст на тези стихове (Изход 23:10–12; Второзаконие 11:11, 12; 20:19, 20) може да не е свързан с екологията, както я разбираме днес, какви принципи трябва да усвоим от тях, за да разберем необходимостта от това да бъдем добри настойници на околната среда? Освен това как да установим дали и кога сме прекрачили границата между настойничество над околната среда и поклонението пред нея?

2. Помислете за естествения свят, какъвто го познаваме днес. Той приятел ли е, или враг – и как ще обосновете своя отговор?

3. Обсъдете въпроса, зададен в края на урока за неделя, за смисъла и целта на човешкия живот. Какъв отговор бихте дали, ако ви зададат този въпрос? По какво се различават отговорите ни от хората, които не вярват в Бога или в спасението?

4. Как бихме могли да употребяваме отново думата владичество по начин, който възстановява първоначалното ѝ значение? Тоест в какво отношение владичеството поначало е добро нещо? Как би могло и днес да бъде такова?

Въпросът за съботата и неделята възникна отново. Съботата валидна ли е все още? Ако е така, защото повечето християни извършват поклонението си в неделя?

Не ми бе позволено да влизам в църквата, на която бях пастор, и в неделите се молех у дома. Други, които бяха уволнени или смятаха, че църквата е направила голяма грешка, идваха при мене за богослужение. Още осем групи от предишния ми район започнаха да се събират по домовете.

Въпросът за съботата постоянно възникваше в съзнанието ми. Знаех, че някои хора се покланят на Бога в петък, някои – в събота, а други – в неделя. Изучавайки Библията, открих много текстове за съботата, но нито едно споменаване на петъка или неделята като дни за поклонение. Помолих членовете на нашата група да четат и да се молят по този въпрос. След време бяхме единодушни, че Бог никога не е променял съботата в друг ден. Незабавно започнахме да се събираме в събота вместо в неделя. Открихме също съветите за избягване на нечистите меса. Някои хора извън нашата малка група, които научиха за решенията ни, започнаха да ни наричат „евреи“.

Соломон видя промяната в живота ми и ме покани да изучавам ученията на адвентистите от седмия ден. Чудех се каква разлика би могло да има между това, което бяхме открили, и ученията на адвентната църква. Реших да потърся адвентна водачи, за да науча повече за онова, в което вярват. Открих адвентна църква в село на известно разстояние от дома ми. Представих се на пастора и обясних, че искам да знам какво учи неговата деноминация.

Останах в селото цели три месеца, като изучавах Библията, писанията на Елън Уайт и основните учения на църквата. Онова, което научих, бе така удивително! Открих точно това, което душата ми търсеше, и пожелах да бъде кръстен в Църквата на адвентистите от седмия ден.

През седмицата преди кръщението продължих да размислям за своето решение. Брат ми настояваше да напусна страната. Бях поканен да се присъединя към надденоминационна църква, а предишната ми църква изпрати съобщение, че мога да се завърна на свещеническата си длъжност.