Още от първите дни на Своето служене Исус не работи сам, а избира хора, които да се включат в проповядването, поучаването и служенето. И въпреки че четирите евангелия се фокусират предимно върху Неговия живот, смърт и възкресение, те често го правят в контекста на Неговите ученици – тези, които са му най-близки.

И когато вихърът на великата борба Го обгръща, виждаме как бушува и в Неговите ученици – чак до горчивия край, когато Исус извиква: „Свърши се!“. Сатана разбира, че не би могъл да накара Исус да се препъне и да падне. Но последователите на Христос са много по-лесна плячка. Недостатъците в характерите им му осигуряват достъп, от който врагът с радост се възползва.

Гордост, съмнение, инат, себевъзвеличаване, дребнавост – каквито и да са слабостите им, те отварят пътя за Сатана. Проблемът отчасти се състои и в това, че те – със своите собствени възгледи за онова, което смятат, че трябва и ще се случи – не чуват какво им казва Исус за предстоящите събития.

Налага им се да научат някои много трудни уроци. Несъмнено това важи и за нас.

Като се замислим за огромните залози във великата борба, можем само да се удивляваме, че Исус използва човешки същества, за да Му помагат в служенето – особено подобни грешници като тези, които Той избира. Естествено, ако погледнем към състоянието на цялото паднало човечество, нито един представител на човешкия род не би бил без морални недостатъци.

Докато върви по северния бряг на Галилейското езеро, следван от тълпите, Исус забелязва две рибарски лодки, чиито собственици ги почистват след пропиляна нощ. Тези рибари вече знаят за Исус. Поучавал е в тяхната синагога, където всички са били поразени от думите Му (Лука 4:31, 32). Там Исус дори изгонва бяс от един човек и всички са възхитени (Лука 4:33-36). Виждали са Исус в дома на Петър да изцелява тъщата му (Лука 4:38, 39), а по-късно същата вечер – още много други (Лука 4:40, 41).

Нищо чудно, че множествата Го следват по брега. Той се качва на лодката на Петър, изтласква я малко по-навътре, за да могат всички да Го виждат, и започва да говори на народа (Лука 5:3). Когато приключва, казва на Петър да хвърли току-що изпраната си мрежа в дълбочините до брега. Петър смята, че със сигурност това ще е безсмислено, но от уважение към Исус изпълнява заръката.

Реакцията на Петър е забележителна. Може би бихме могли да я сравним с борбата на Яков с Ангела – същото осъзнаване на Божественото присъствие и поразителното чувство за недостойнство (Битие 32:24-30). Едно е ясно. Петър си дава сметка за своята греховност, защото знае, че пред него е самият Бог. Честната изповед за неговата греховност изпъква в контраст например с реакцията на някои от религиозните водачи, които наричат Исус грешник (вж. Йоан 9:24), вместо да признаят в Негово присъствие собствената си греховност.

Когато Исус призовава първите Си ученици край бреговете на Галилия, те вече са станали свидетели на Неговото надмощие над злото. Видели са Го да изгонва бесове (Лука 4:34-36), да изцелява болни (Лука 4:38-41), да владее над природните сили (Лука 5:4-6), да разкрива греха и след това да уверява Петър, че не бива да се страхува (Лука 5:10).

Малко след като се моли цяла нощ (Лука 6:12), Исус събира последователите Си (учениците) и от тази голяма група избира дванадесет, които нарича „апостоли“ (Лука 6:13; гръцката дума apostolos означава „изпратен”). Преди да ги изпрати, Исус прекарва известно време с тях, за да им даде напътствия (Лука 9:1-5), също като наставленията, които по-късно ще сподели с голямата група от 70 ученици (Лука 10:1-16).

Колко често днешните ученици са по-нетърпеливи да се втурнат да работят за Исус, отколкото да прекарат време с Него? Простичката реалност обаче е, че когато излезем да изпълняваме евангелската заръка, хукнали с нашия списък със задачи, подминаваме Спасителя на света и се опитваме да Го заменим със себе си. Твърде лесно е да придобием „месиански комплекс”, когато решим, че от нас зависи спасението на света. Така забравяме, че само Исус е Спасител.

Не би било преувеличено, ако кажем, че голяма част от християнската история е помрачена от тези, които изповядват името на Исус, но не са прекарали време с Него, не са Го опознали и не са били променени от Него. Последното, от което се нуждае нашият свят или църква, са хора, които търчат в името на Исус, но не са били „с Него”. Една от най-успешните клопки на Сатана във великата борба е способността му да манипулира претендиращите за носители на Христовото име и да ги използва, за да Го опетнят. Ето защо, преди да ги изпрати, Исус иска тези мъже да бъдат с Него – със сигурност, за да се поучат от Христос.

Въпреки че не разбираме напълно до каква степен Сатана влияе върху природата, Писанието казва, че неговото влияние е факт, както бихме могли да видим в историята с Йов (вж. Йов 1:18, 19). Елън Уайт също казва, че „Сатана все още се старае чрез бедствия по море и суша да запечата участта на колкото се може повече хора” (Уайт, Е. В небесните места. Стр. 348 – амер. изд.) – още едно напомняне за способностите му в тази сфера. Наистина сред привидно нестихващите природни бедствия, поразяващи света, виждаме да се разиграва реалността на великата борба тук, на земята.

В историята, която изучаваме, след един дълъг ден на проповядване, с наближаването на нощта Исус предлага Той и апостолите да отидат от другата, по-слабо населена страна на противоположния бряг на езерото. По средата на плаването внезапно ги връхлита страшна буря и вълните блъскат лодката (Марк 4:37). Исус е толкова изтощен, че спи в кърмата и явно не разбира какво се случва. Учениците са твърде заети да се борят с бурята, минава известно време, преди да осъзнаят, че Исус спи.

Той не казва нищо, когато за първи път извикват към Него. Не изнася проповед, за да обясни ситуацията, в която се намират, нито предлага нещо на учениците, за да се измъкнат като победители от нея. Просто се изправя, вдига ръка и казва на вятъра и вълните да спрат и да утихнат, като че ли са просто непослушни деца.

Учениците изпадат в благоговение. „И голям страх ги обзе; и те си казаха един на друг: Кой е прочее Тоя, че и вятърът, и езерото Му се покоряват“ (Марк 4:41).

Въпреки че в тази история се съдържат много поуки, виждаме могъществото на Исус и съответно отговорът на нашата нужда е да Му се доверим напълно, независимо от всичко.

Този спор между учениците несъмнено е свързан с разбиранията им за бъдещето. Смятат, че Исус ще избави Израил от римляните, ще възстанови Давидовото царство и ще владее като Цар в цялата слава, която народът е познавал при цар Соломон. Когато това стане, смятат те, като част от най-близкото обкръжение на Христос ще заемат важни публични длъжности във възстановеното царство. Но дори това не им стига: искат да знаят кой сред тях ще е „най-велик“ в царството. И ако това не е внушение от Луцифер! (вж. Исая 14:14).

Може би най-разочароващото в тази патетична случка е нейният контекст. Те пътуват към Йерусалим, където Исус ще бъде разпънат на кръст. Току-що им е обяснил, че ще бъде предаден, осъден на смърт, осмиван, бичуван и разпнат, а след това ще възкръсне на третия ден (Матей 20:18, 19). Веднага след като приключва с тези обяснения, се появява въпросът кой е най-велик. Те дори не чуват какво им говори Исус. Очевидно не Го слушат. Вълнуват се от личните си тесногръди амбиции, пропускат много по-важните проблеми, понеже се съсредоточават върху фалшивите концепции за земно царство, което никога няма да настъпи, и пропускат думите на Исус за вечността, която Той им предлага чрез собствената Си предстояща смърт.

Това се случва на третия ден след смъртта на Исус. Учениците Му все още са в шок. Смятали са, че Той ще смаже римляните, но като че ли римляните Го погубват.

Много от учениците се срещат с апостолите след разпятието. Група жени посещава гроба рано в неделя сутринта. Лука назовава по име три от тях, но има и други, дошли с Исус от Галилея (Лука 23:55; 24:1, 10). Те се връщат от празния гроб, за да кажат на „единадесетте и на всичките други“ за двамата мъже в сияйни дрехи, които са видели там (Лука 24:9).

Лука описва как през онзи неделен следобед двама от последователите на Исус изминават два до три часа път от Йерусалим, за да се върнат в своя дом в Емаус (Лука 24:13). По всяка вероятност са били толкова вглъбени в разговора за случилото се през последните два дни, че не забелязват вървещия край тях Непознат. Може би никога не биха го забелязали, ако Той не беше се намесил в разговора им, за да ги попита защо са толкова наскърбени (Лука 24:17).

Този въпрос наистина „разпалва“ единия от мъжете - Клеопа. Той се чуди как е възможно Непознатият да е толкова невеж за всичко, което е станало там. „Кое?” – пита Непознатият (Лука 24:19).

Обърнете внимание колко силно Исус набляга на Писанието. Точно както се позовава на Словото по време на битката Си със Сатана в пустинята, така постъпва и тук, за да изтласка тъмнината, в която тънат тези двама мъже. Чак след като от „А-Б“ им обяснява библейското учение за Самия Себе Си и за Своята мисия, им дава някои силни опитности, за да подкрепи тези учения: първо им се разкрива, като показва, че наистина е възкръснал от смъртта; второ, „стана невидим за тях“ (стих 31).

Някъде между кристално ясното библейско обяснение за умилостивителната смърт на Исус и тези силни опитности двамата получават предостатъчно основания за своята вяра.

Когато е тук, на тази земя, Исус изгонва демони (Лука 6:18), дава надежда на обезкуражените (Лука 6:20-23), показва на хората как да преживеят Божията любов „агапе“ (Лука 6:27-49), изцелява слугата на стотника (Лука 7:2-10), възкресява сина на вдовицата (Лука 7:12-16), смълчава бурята (Лука 8:22-25), освобождава обладания от бесове в Гадара (Лука 8:26-39), изцелява жената с кръвотечение от 12 години (Лука 8:43-48), възкресява дъщерята на Яир (Лука 8:41, 42, 49–56) и дори възкресява Лазар, който е прекарал четири дни в гроба (Йоан 11:39-44). Прави всичко това и много повече – и все пак на хората им е трудно да повярват в Него. „Дори собствените ученици на Христос твърде бавно научават и възприемат. Въпреки любовта им към Него и почтителното отношение към Неговия характер, вярата им, че Той е Божият Син се разколебава. Понеже твърде често разчитат на традициите на бащите си и непрекъснато не разбират Неговите беседи, те явно не могат да се освободят от своите предразсъдъци“ (Уайт, Е. Публикувани ръкописи. Т. XVIII, стр. 116 - амер. изд.). Вярата е дар от Бога, но тя е подарък, който хората биха могли и да отхвърлят. Така е, защото – както сме предупредени – Сатана е реален, великата борба е реална и врагът работи усърдно, за да ни накара да се усъмним и да проявим неверие. Спасението се разкрива чрез вяра в извършеното от Христос за нас. Сатана знае това и се стреми да стори всичко възможно, за да ни отклони от тази вяра. За щастие – никога не бива да забравяме – Исус е несравнимо по-силен от дявола и ако се прилепим към Него, Сатана не може да ни победи.

1. Какъв отговор бихте дали на някой, който ви попита: „Ако Исус притежава толкова голяма сила над природата, защо толкова много хора, дори християни, стават жертва на природни бедствия?“. Какво е мястото на реалността на великата борба във вашия отговор?

2. Кои са някои от основанията за вярата ни в Исус и какво казва Библията за Него? Защо е толкова важно винаги да помним тези аргументи? Освен това – въпреки множеството добри основания– защо толкова много хора се борят с вярата? Кои са факторите, водещи до съмнение и кой е най-добрият начин да се отървем от тях?

3. Както видяхме през тази седмица, Исус избира хора с недостатъци, за да работят с Него. Каква надежда ни дава този факт, че Той може да ни използва въпреки нашите слабости?

Цели 45 години работех за Сатана като жрица и

медиум на дяволски духове. Хората ми плащаха, за да им предскажа бъдещето или

да ги насоча към вземане на решение или дори да разболея нечий неприятел.

Изпадах в транс и канех дух да дойде и да говори чрез мене. После предавах на

човека какво е отговорил духът.

Бях върховна жрица и ме наричаха „Майка на

светиите“. Повечето медиуми имат само един дух, но в мене влизаха различни

духове, които понякога бяха по цял легион от 1000 зли ангели! Често провеждах

ритуалите си на специални места покрай реката или в гробище, но винаги през

нощта.

Една нощ отидох в гробището, за да извърша

ритуал за един благодетел. След ритуала останах изтощена и бързо заспах. Същата

нощ видях в съня си мъж с дълга кафява коса, облечен в ослепителна бяла дреха.

Той държеше книга в едната ръка, а в другата – връзка с много ключове. Обърна

се към мене с думите: „Това са ключовете на бездната. Дошъл съм в името на твоя

Бог. Последвай го. Той има план за тебе.“

Този сън се различаваше от всичко, което бях

сънувала преди. Останах силно обезпокоена. Започнах да си мисля, че вероятно

съм сънувала, тъй като съм била много изморена. След време го забравих.

Четири години по-късно, след голямо сатанинско

празненство, отново сънувах мъжа в бяло. Той отново ми каза: „Идвам в името на

твоя Бог. Дойдох да ти дам още една възможност.“ Видях в ръцете му десетте

заповеди, написани на каменни плочи. Събудих се и се опитах да разбера

значението на съня. Не успях да го проумея и отново го забравих.

След още две години се разболях много тежко.

Отидох в болницата на адвентистите, за да бъда оперирана. Разказах на доктора

за сънищата и го попитах какво според него е значението им. Той ми говори за

Бога и ми предложи няколко списания и брошури за Бог и за молитвата. Аз обаче

ги изхвърлих в кошчето, без да ги прочета. Върнах се към работата си за Сатана

и забравих за Бога и за ангела от сънищата ми.

Първи януари е специален ден за поклонение

пред духовете. На този ден преди няколко години отидох в гробището, за да

проведа церемонии, за които ми беше платено. Един искаше неприятелят му да се

разболее, друг ме молеше за някаква жена, която да се влюби. Имах цял списък с

ритуали, които да извърша през тази велика нощ, но не се чувствах добре.

Получих треска. Когато приключих с церемониите, отидох в болницата.

Докато бях там, загубих съзнание и изпаднах в

кома за три дни.