Писанията на Павел са наситени с темата за великата борба. Определено той не само вярва в реалното съществуване на Сатана, но и в реалността на неговото дело да мами и да сее смърт. На много места апостолът предупреждава против „хитростите“ му (Ефесяни 6:11), против неговите мощни измами (2 Коринтяни 11:14) и дори против свръхестествените му сили (2 Солунци 2:9).

Но както всеки, чел някога писанията на Павел, знае, във фокуса на апостола винаги е Христос и окончателната Му победа в наша полза. Колкото и изкусен да е Сатана в победите си над Божия народ на завета през вековете, дяволът напълно рухва пред Исус. В Христос се изпълняват всички заветни обещания. Той гарантира спасение за всички, които го търсят с вяра и покорност, без значение дали са юдеи, или езичници. Верността на Христос осигурява и окончателното унищожение на Сатана (Евреи 2:14), и края на великата борба.

Въпреки че апостол Павел е известен със своето ясно изложение на евангелието, неговото обяснение на великата борба също е изключително ценно. В центъра на поученията му за благата вест са концентрирани следните основни идеи: ние сме „оправдани чрез вяра“ в Исус (Римляни 5:1), имаме пряк достъп до Бога и се „радваме поради надеждата“ (стих 2); а изпитанията вече не ни притесняват (стихове 3-5). Освен това ни дава обещанието, че „когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“ (стих 8) и сега сме „спасени“ чрез живота и смъртта на Христос за нас. Освен това сме пощадени от Божия последен съд над греха (стихове 9, 10), а се радваме, че сме примирени с Него (стих 11).

След като говори за извършеното от Христос за нас, апостол Павел обяснява как Той го е направил. Ако вредата, нанесена от Адам при дървото в градината, не бъде поправена, не би имало надежда за вечно бъдеще и Сатана би триумфирал във великата борба. Адам носи смърт на всички заради онова, което извършва (Римляни 5:12). Дори даването на Десетте заповеди на планината Синай не може да прекрати смъртта и греха. Законът само разкрива какво представлява грехът. Но той не е решението за греха. Проблемът с греховността и смъртта би могъл да се разреши само чрез жертвата на Исус Христос. Той плаща нашия дълг чрез благодатния дар на собствения Си живот (Римляни 5:15, 16).

„Църквата на Христос, колкото и да е слаба и податлива на грешки, представлява единственият обект на земята, върху който Той възлага върховната Си грижа“ (Уайт, Е. В небесните места. Стр. 284 - амер. изд.).

Това класическо твърдение на Елън Уайт никъде не е илюстрирано толкова добре, както в Първото послание на апостол Павел до коринтяните. В 1 Коринтяни, 3 глава той сравнява църквата с жетва, за която се трудят различни работници: един засажда семето, друг го полива, но сам Бог отговаря за неговото израстване и узряване (1 Коринтяни 3:4-9).

Павел продължава своето изложение, като сравнява църквата със здание. Някой полага основите и след това върху нея градят различни строители (1 Коринтяни 3:10). Тъй като основата не е никой друг, а Христос (1 Коринтяни 3:11), то идещите след Него трябва да внимават какви материали ще използват. Предстоящият съд ще направи разграничение между подходящите и по-долнокачествените „строителни материали“ (1 Коринтяни 3:12-15).

А сега вижте какво следва: „Не знаете ли, че сте храм на Бога, и че Божият Дух живее във вас? Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали; защото Божият храм е свят, който храм сте вие“ (1 Коринтяни 3:16, 17).

Нужно е да обърнем внимание на две неща. Първо, контекстът описва църквата и как е съградена тя. Тук не се говори предимно за здравето. Бог не унищожава хората, които злоупотребяват с телата си чрез неправилен начин на живот; те сами унищожават себе си. (По-късно Павел наистина говори, че нашите тела са храм на Светия Дух във връзка с моралните ни избори – в 1 Коринтяни 6:15-20).

Второ, всеки път, когато в тези два стиха се споменава думата „вие“, в гръцкия оригинал тя е в множествено число. Не се говори за отделен човек, а за цяла общност. Така че ако някой направи нещо, за да руши църквата, той ще загази много. Бог предупреждава, че ще съкруши човека, който се опитва да руши църквата.

Ролята и функциите на църквата са представени ясно в 1 Коринтяни, 12 глава. Тук тя е сравнена с тяло, а ролята на всеки от членовете е ясно определена – те работят заедно като едно хармонично цяло (1 Коринтяни 12:12).

Павел говори алегорично, като се пита какво би се случило, ако кракът или ухото кажат, че не са част от тялото. После стига още по-далеч, като задава въпроса какво би станало, ако цялото тяло е ухо или око (1 Коринтяни 12:17). Представете си едно огромно ухо да си пробива път през стаята, за да ни поздрави! Колкото и нелепо да звучи, именно това се случва, когато някои хора се опитват да контролират църквата, сякаш са единствените й собственици.

Преди това апостол Павел описва различните църковни дейности, като определя всяка една като дар от Светия Дух. Там са хората, които говорят с мъдрост, и другите, които много добре познават Писанието (1 Коринтяни 12:8). Има и такива, чиято вяра е вдъхновение за всички, както и останалите, чието докосване изцелява (1 Коринтяни 12:9). Има извършители на чудеса, хора с пророческо прозрение, различаващи ясно доброто от злото, и такива, които с лекота преодоляват езиковите бариери (1 Коринтяни 12:10). Обърнете внимание как самите хора не решават какви да бъдат личните им таланти. Вместо това Светият Дух сам подбира всеки от тях от различен произход, за да съгради и донесе единство на тялото, т.е. църквата (1 Коринтяни 12:11-13). За да подчертае този важен аспект, Павел повтаря: Бог е Онзи, Който решава къде е мястото на всеки член (1 Коринтяни 12:18).

И най-важното. Въпреки че има много членове, тялото е едно; всеки е жизнено обвързан с останалите, дори с онези, които не са смятани за особено важни (1 Коринтяни 12:20-24). Тази взаимозависимост притежава вградена защита, за да осигури безопасността и благоденствието на всеки един. Взаимодействието се активира, когато се споделят радостите и болките (1 Коринтяни 12:26).

Реалността на великата борба и фактът, че участваме в реална битка с реален враг (Ефесяни 6:11), са разкрити чрез употребата на военната терминология в Ефесяни, 6 глава.

Важно е не кои са най-различните части от доспехите, а по-скоро това, което те представляват. Забележете, Павел подчертава, че трябва да вземем целите доспехи, а не само част от тях. По този начин ще устоим (Ефесяни 6:13) – метафора, използвана в Библията, за да опише невинност пред съда (ср. с Псалми 1:5). С други думи, ще бъдем победители.

Онова, което свързва цялото всеоръжие, е поясът, използван като метафора за истината (Ефесяни 6:14). Така че истината е това, което придържа всички наши духовни защитни сили. Исус често говори за истината (Йоан 1:14, 17; 4:24; 8:32, 14:6). Следва нагръдникът на правдата (Ефесяни 6:14); „правда“ е друга ключова дума в проповедите на Исус (например Матей 5:6, 10; 6:33). В Стария Завет правдата се разбира като издигане на справедливостта и като гаранция, че случаят на всеки един ще бъде разгледан справедливо.

Военните сандали (Ефесяни 6:15) представляват евангелието на мира – израз, заимстван от Исая 52:7, който описва хората, които извървяват огромни разстояния, за да уведомят пленниците, че Йерусалим е възстановен и че Бог връща свободата на Своя народ. Това е още един начин да се каже, че част от борбата срещу злото е да се проповядва на хората, че Бог вече е спечелил битката и сега те могат да живеят в мир със себе си, с другите и със самия Него.

Щитът на вярата (Ефесяни 6:16) пази „огнените стрели“ да не улучат мишената и да не причинят цялостно унищожение. Шлемът на спасението (Ефесяни 6:17) отговаря на короната, която Исус споделя с нас (Откровение 1:6; 2:10), а мечът на Духа (Божието Слово) е единственото ни оръжие за самозащита, което трябва да бъде използвано така, както го прави Исус при изкушенията на дявола (Матей 4:4, 7, 10).

Явно някои от членовете на църквата в Коринт са били объркани по отношение на възкресението. Павел внимателно обяснява неговото значение като ключов елемент от евангелието (1 Коринтяни 15:1-4). Изглежда са съществували известни притеснения за вече починалите вярващи (1 Коринтяни 15:6) и някои са предположили, че починалите ще пропуснат завръщането на Христос (1 Коринтяни 15:12). Ситуацията е сходна с тази в Солун (1 Солунци 4:13-17).

Павел приключва своята аргументация, като казва, че „ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление“ (1 Коринтяни 15:19). Напротив, Христос наистина е възкръснал и е станал „първият плод на починалите“ (1 Коринтяни 15:20).

След това сравнява Христос с Адам: „Както в Адама всички умират, така и в Христос всички ще оживеят“ (1 Коринтяни 15:22), и посочва кога ще бъде всеобщото възкресение: „при Неговото пришествие“ (1 Коринтяни 15:23). По-надолу в главата продължава със сравнението на двамата „Адамовци“ (1 Коринтяни 15:45-49). Първият човек е направен от пръст, а небесният Човек идва Отгоре, и така един ден ще бъдем също като Него (1 Коринтяни 15:47-49). Смисълът на това е обяснен в описанието на случващото се по време на Второто пришествие: „Тя ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, и ние ще се изменим. Защото това тленното трябва да се облече в нетление, и това смъртното да се облече в безсмъртие“ (1 Коринтяни 15:52, 53).

Въпреки че Адам отначало е направен да живее вечно, човешката раса скоро се изражда дотолкова, че човешкият живот продължава сравнително кратък период от време. Ако искаме да наследим вечен живот, ще бъдем направени да живеем вечно и именно това е нашият подарък.

„Чрез греха не само човекът, но и цялата земя също попада под контрола на лукавия – те трябва да бъдат възстановени чрез изкупителния план. При създаването на Адам му е поверено господство над земята. Но когато се поддава на изкушението, самият той попада под властта на Сатана и властта, с която е разполагал, е предадена на неговия завоевател. Така Сатана става „богът на този свят“. Той узурпира господството на земята, първоначално дадено на Адам. Но чрез Своята жертва Христос плаща наказанието за греха, като не само изкупва човека, но и възстановява изгубения от него авторитет. Всичко, отнето от първия Адам, ще бъде възстановено от Втория“ (Уайт, Е. Знамения на времето. 4 ноември 1908 г. - амер. изд.). Но когато се огледаме в света, е толкова лесно да забравим изключително важната истина, че Сатана е победен и му остава „малко време“ (Откровение 12:12). Злото, смъртта и страданието преобладават в този свят, макар да ни е обещано, че поради извършеното от Христос всичко ще бъде заличено. Освен това ако досега не ни е станало ясно, нека го осъзнаем: те няма да бъдат премахнати чрез нищо, сторено от нас, човеците, освен ако не стигнем дотам напълно да унищожим земята и живота на нея, което най-вероятно ще направим, ако разполагаме с достатъчно време и Бог не ни попречи. Единствено свръхестествената Божия намеса ще ни донесе обещаните промени. Сами със сигурност не можем да се погрижим за своите проблеми.

1. „Слаба и грешна, в нужда постоянно да бъде предупреждавана и съветвана, църквата въпреки всичко е обект на върховното внимание на Христос. Той прилага благодатта върху човешките сърца и постига такова преобразяване на характера, че ангелите биват изумени и изразяват радостта си в песни на възхвала. Те се радват при мисълта, че грешните, паднали човешки същества могат да бъдат до такава степен преобразени“ (Уайт, Е. „Сигналът за атака“. Адвент Ревю енд Сабат Хералд, 20 януари 1903 г). Кои са някои от средствата, чрез които се преобразяваме поради извършеното от Христос за и във нас?

2. Как виждаме проявена великата борба в църквата – било то на местно или на глобално ниво? Кои въпроси ни разделят, отслабват, пречат ни да вършим онова, за което сме призовани? Как да донесем изцеление и единство, когато хората просто не стигат до съгласие по най-важните неща, в които вярват?

Историята до тук: Дорандина, върховна

сатанинска жрица, вижда насън мъж, облечен в бяло, но всеки път пренебрегва

съня. След като се разболява много тежко, Дорандина е приета в болница и изпада

в кома. В третия си сън вижда мъжа, който й казва да отиде в адвентната църква

Маркос. Започва да изучава Библията и решава да стане християнка.

Исках да науча повече за Бога. Колкото повече

учех, толкова по-добре разбирах, че съюзът ми с дявола е нещо погрешно и ще

завърши с вечното ми осъждане.

Мнозина идваха да ме молят да извърша ритуали.

Казвах им, че не мога да го направя, тъй като съм станала християни. „Ще ти

платя двойно“, казваха някои от тях, но аз отказвах.

Съпругът ми се ядоса. „Как ще пращаш сметките

ни, ако не работиш?“, попита той.

Порасналите ми деца спряха да ми говорят и да

се грижат за мене. След като нямах пари за тях, те нямаха време за мене.

Съпругът ми заплаши, че ще ме напусне, ако не започна отново да работя като

медиум на духа. Аз обаче продължих да изучавам Библията.

Дяволът не ме пусна без борба. Унищожих

статуите и всички амулети и казах на жените, които ми бяха помагали, че съм

станала християнка и че вече няма да се покланям на дявола с тях. Те отишли в

гробището, където бях извършвала ритуалите заедно с тях, убили едно пиле и

принесли кръвта му на дявола с искане да ме умъртви. Бог ме запази и аз не се

разболях. След изучаването на Библията бях кръстена в адвентната църква Маркос.

Сега съм стара и лекарят ми казва, че не ми

остава много да живея. Искам да кажа, че ако Исус успя да преобрази моя живот,

Той може да преобрази живота на всеки човек. Изключително много съм благодарна

на Бога, тъй като Той ми даде вестта за спасение. Знам, че ако умра скоро, ще

бъда спасена завинаги, защото Бог ме е възлюбил толкова много, че е изпратил

ангела Си да ме призове да изоставя дяволското поклонение и да приема Неговото

учение.