През деветнадесети век известният руски писател Фьодор Достоевски прекарва четири години в сибирски затвор заради подривна политическа дейност. По-късно, пишейки за преживяванията си, той споменава, че някои от другите затворници не чувстват абсолютно никакви угризения за ужасните си деяния. „За няколко години не видях абсолютно никакъв признак за покаяние сред тези хора; нито следа от съжаление за престъпленията, а мнозинството от тях в душата си се смятаха за абсолютно прави“ (Джоузеф Франк, Достоевски: години на изпитание, 1850-1859. С. 95).

С изключения на Йосия, думите на Достоевски биха могли да се отнесат и към петимата царе, които управляват Юда по времето на Еремия. Редувайки се на престола, тези хора, изглежда, не чувстват абсолютно никаква нужда да се покайват за действията си, дори когато става все по-ясно, че именно те са причината за нещастията, които Господ чрез Еремия е предупредил, че ще дойдат.

Бог никога не е възнамерявал да дава на Израел цар. Към края на урока за тази седмица ще разберем по-добре защо. Ще разберем също и жестокия натиск, на който Еремия е подложен през по-голямата част от неоценената си служба.

Йосия е шестнадесетият цар на Южното царство; датите на царуването му са 640–609 пр. Хр. Той става цар на осемгодишна възраст след повече от половин век на морален и духовен упадък при управлението на баща му (Амон) и дядо му (Манасия), двама от най-лошите царе на Юда. Управлението на Йосия продължава тридесет и една години. За разлика от предшествениците си обаче той „върши това, което беше право пред Господа“ (4 Царе 22:2), въпреки обстоятелствата, които работят срещу него.

„Наследник на нечестив цар, силно изкушаван да върви по стъпките на баща си и с твърде малко съветници, които да го насърчават в правия път, Йосия въпреки това е верен на Израелевия Бог. Предупреден от грешките на предшествениците си, той решава да върши правото, вместо да слезе до най-ниското ниво на грях и поквара, до което са изпаднали баща му и дядо му. Той „не се отклони нито надясно, нито наляво“. Като човек, който заема отговорен пост, той решава да се подчинява на указанията, дадени за ръководство на израелевите владетели, и неговото покорство дава възможност на Бога да го използва като „съд за почетна употреба“ (Е. Уайт, Пророци и царе. С. 384 – амер. изд.).

Реформата на Йосия се състои от два главни елемента: първо, отхвърляне на абсолютно всяко нещо, което „намирисва” на идолопоклонство. Тоест, започва да премахва лошите обичаи, възникнали в нацията.

Но това е само първата стъпка. Отсъствието на лоши или неправилни обичаи не означава автоматично, че ще последва нещо добро. Второ, след като му прочитат книгата на закона, царят сключва завет пред Господа „да пази заповедите Му и свидетелствата Му, и наредбите Му с цялото си сърце и с цялата си душа, за да върши думите на завета, които са написани в тази книга“ (2 Летописи 34:31).

Йоахаз (известен също като Салум) е на 23 години, когато наследява баща си на трона. Царуването му трае само три месеца. Фараонът го заменя с брат му, защото Йоахаз не одобрява политиката на Египет. Той е отведен в тази страна и там умира (виж 2 Летописи 36:4; 4 Царе 23:31–34).

След него се възцарява Йоаким, който управлява от 609-598 г. пр. Хр. Той е син на Йосия. Когато Навуходоносор превзема Ерусалим, той е отведен във Вавилон заедно със съдовете от храма. Еремия отново предупреждава народа, че техният цар води нацията надолу по погрешната пътека.

Говорейки чрез Еремия, Господ изрича много резки думи за този покварен и алчен владетел. Йоаким е тираничен и ненаситен цар, който налага тежки данъци в Юда (виж 4 Царе 23:35), за да плати на египтяните. Още по-лошото е, че използва принудителен труд, за да извърши сложни строителни дейности в своя дворец в открито неподчинение към Тората, която е категорична, че трябва да се плаща на хората за труда им: „Да не притесняваш ближния си и да не го ограбваш; заплатата на надничаря ти да не престои у теб през нощта до сутринта“ (Левит 19:13). Също така, за разлика от баща си Йосия, Йоаким допуска в Юда отново да се ширят езически ритуали.

Еремия 22:16 е много силен стих. В контекста на сравнението между покварения Йоаким и баща му Йосия Господ му казва: „Отсъждаше делото на сиромаха и бедния – тогава беше добре. Не е ли това да познава Мен?“. С други думи, истинското познание на Бога идва от начина, по който човек се отнася към нуждаещите се; идва, когато пренебрегваме себе си, за да помогнем на хората, които наистина не могат да направят нищо в замяна. Тук, както и в цялата Библия, отново виждаме грижата на Господа за бедните и безпомощните, както и нашия дълг да помагаме на тези, които не могат сами да си помогнат.

Деветнадесетият цар на Юда става Йоахин, син на Йоаким. Той управлява на Давидовия престол едва три и половина месеца. През 598 г. пр. Хр. Навуходоносор изпраща армиите си в Ерусалим и залавя 18-годишния цар с майка му, жените му и много други царски пленници. В 561 г. пр. Хр., в тридесет и седмата година от пленяването му, Йоахин е помилван от Евил-Меродах, приемника на Навуходоносор. Дадено му е право да се храни с вавилонския цар и да носи царските си дрехи (виж 4 Царе 25:27–30; Еремия 52:31–34). Синовете му също са във Вавилон с него, обаче пророчеството на Еремия казва, че те ще трябва да се откажат от престола на Давид.

Едни от най-известните стихове в Библията са следните: „Защото Аз зная мислите, които мисля за вас, заявява ГОСПОД, мисли на мир, а не на зло, да ви дам бъдеще и надежда“ (Еремия 29:11). Разбира се, тук имаме непосредствения контекст: Господ говори чрез Еремия на пленниците от Юда, чиито живот е напълно преобърнат от вавилонските завоеватели. Обаче дори тогава, независимо колко тежка изглежда ситуацията, Господ иска те да знаят, че Той все още ги обича и им мисли единствено доброто. Без съмнение, имайки предвид потресаващите обстоятелства, те трябва да са били особено благодарни за тези насърчителни и вдъхващи надежда думи. Затова дори при всички ужасни предупреждения и заплахи, на хората все пак се дава обещанието за „бъдеще и надежда“. Колко решаващо трябва да е било за тях, особено в онова време, да имат такава увереност!

Седекия (известен също като Матания) поема трона на 21-годишна възраст като марионетка на Навуходоносор. За съжаление, както казват стиховете, той не си е взел голяма поука от случилото се с предишните царе и в резултат донася още по-голяма разруха на нацията.

2 Летописи 36:14 казва нещо изключително дълбоко, което в много отношения стига до сърцевината на тяхното отстъпление от вярата. В списъка с всички злини, извършени при управлението на Седекия, се казва, че Юда тръгва след „всичките мерзости на народите“.

Виждаме ги стотици години след Изхода от Египет, стотици години като заветен народ, който би трябвало да бъде светлина и фар за народите (Второзаконие 4:5–8), а те все още са дотолкова оплетени в преобладаващата култура, дотолкова обвързани с културната и религиозна среда на съседите си, че извършват „всичките мерзости“ на езичниците.

Възможно ли е това да е вест и за нас?

Господ многократно е изяснил, че нацията трябва да се подчини на управлението на Вавилон, че това нашествие е наказание за техните грехове. Обаче Седекия отказва да слуша и създава военен съюз срещу Навуходоносор. Израел силно разчита на надеждата за египетска военна победа. Но Навуходоносор разбива напълно армията на фараона в 597 г. пр. Хр. Това поражение завинаги запечатва съдбата на Ерусалим и народа. Въпреки толкова многото възможности за покаяние, реформа, възраждане, Юда отказва да го направи.

Случва се точно това, което Бог ги предупреждава, че ще им се случи. Колкото и да не им се иска да повярват в предупрежденията, определено им се налага, след като всичко се сбъдва. Кой не е преживял нещо подобно, поне на личностно ниво? Господ ни предупреждава да не правим нещо, защото ще има последици, но ние въпреки това го правим и, естествено, се случва това, което ни е било казано.

От човешка гледна точка всичко изглежда изгубено: нацията е в разруха, храмът е унищожен, владетелите са пленници в изгнание, а градът Ерусалим е купчина от развалини. Еврейската нация и народ би трябвало в този момент да изчезнат от историята, както толкова много други народи, които преживяват нещо подобно.

Обаче Господ има други планове и в горните стихове (както и в много други) Той им дава надеждата, че не всичко е изгубено и че ще има остатък, който ще се завърне и чрез него ще бъдат изпълнени обещанията. Тоест, при всичките предупреждения за гибел и унищожение, пророците дават на народа и тяхната единствена надежда.

„Мрачните години на разрушение и смърт, бележещи края на Юдовото царство, биха довели до отчаяние и най-каменното сърце, ако ги нямаше насърченията в пророческите изявления на Божиите вестители. Чрез Еремия в Ерусалим, чрез Даниил във Вавилонския двор, чрез Езекиил на бреговете на Ховар Господ в милостта Си разяснява вечното Си намерение и дава увереност за Своето желание да изпълни за избрания народ обещанията, записани в книгите на Моисей. Той със сигурност ще осъществи това, което е казал, че желае да изпълни за хората, които ще Му бъдат верни. „Божието слово (…) живее и трае до века“ (1 Петрово 1:23)“ (Е. Уайт, Пророци и царе. С. 464 – амер. изд.).

„В последните години на отстъплението на Юда увещанията на пророците остават безплодни; и когато армиите на халдейците идват за трети и последен път да обсадят Ерусалим, надеждата изчезва от всяко сърце. Еремия предсказва пълна разруха; и именно поради настояването да се предадат, той накрая е хвърлен в тъмница. Но Бог не оставя в безнадеждно отчаяние верния остатък, който все още е в града. Дори докато Еремия е строго охраняван от хората, които презират неговите вести, при него идват нови откровения за готовността на Небето да прощава и спасява, което е неизчерпаем източник на утеха за Божията църква оттогава и досега“ (Е. Уайт, Пророци и царе. С. 466 – амер. изд.).

Вижте фразата „готовността на Небето да прощава и спасява“. Помислете за всички начини, по които ни е разкрита „готовността на Небето“ да прощава и да спасява. Все пак, дори само кръстът трябва да ни говори за тази готовност. Имаме Божието слово, което ни разкрива плана на спасението. Даден ни е Духът на пророчеството, един невероятен дар! По какви други начини ни е показана „готовността на Небето да прощава и спасява“?

1. „[Хората отиват при] пророк Еремия и му казват: „Молим те, чуй нашата молба и се помоли на Господа, твоя Бог за целия този остатък. Защото, както виждаш, макар преди да бяхме много, сега останахме съвсем малко“ (Еремия 42:2). Какво имат да ни кажат този стих и това, което четем в Еремия 23:3, по темата за остатъка?

2. От нашата перспектива е лесно да се върнем назад в свещената история и да видим всички грешки, слабости и духовни недостатъци на Божия народ в древността. Трябва да го правим, защото ни е казано, че тези истории са написани като примери за нас (1 Коринтяни 10:11). За съжаление, много от тези хора по онова време, в техния контекст и култура, мислят, че вършат правда, че просто са в добри отношения с Господа. Какво предупреждение трябва да бъде това за нас: доколко можем да бъде заслепени за истинското си духовно състояние? Как можем да разберем истинското си духовно състояние? Защо в този процес кръстът трябва да заема централното място? Какво би ни се случило, ако той не е в центъра на духовния ни живот?

Малка група адвентисти в Малави планираше да проведе евангелизационни събрания. През първата вечер на събранията ние останахме доста разочаровани, тъй като дойдоха около 30 души. Молехме се, но посетителите не надвишаваха 30 души на вечер. Някои предложиха да отменим евангелизацията, но говорителят отказа. Ако се молим усърдно, каза той, Бог ще направи нещо.

На следващата вечер открихме събранието със същите 30 души. Изпяхме песен и се помолихме, след което говорителят се изправи. Внезапно думите му бяха заглушени от пляскане с ръце и викове.

Вълнението се увеличи, когато към мястото на събранието се приближи група хора, които вървяха след шаман с пола от трева и парцали, висулки по косата и маска на лицето.

След като приближиха, шаманът спря да танцува и се обърна към говорителя. Тълпата също се спря и шаманът престана да се движи. Наведе се през ниската ограда, очевидно с намерението да слуша евангелизатора. Хората, които го следваха, спряха да пляскат с ръце и се заслушаха в думите на говорителя.

Шаманът чу останалата част от проповедта. Някои пресметнаха, че поне 200 души от процесията, също са чули темата. Говорителят бе неспокоен, но продължи да говори за съня на Навуходоносор от Даниил 2 гл. След заключителната молитва шаманът и последователите му тръгнаха към гробището.

На следващата вечер събранието започна със същите 30 души, но постепенно започнаха да идват и други. Дойде дори шаманът, който носеше пола от трева и маска, заедно с последователите си. Този път не остана отвън, а влезе в палатката и седна. Хората с него също седнаха. Говорителят не бе сигурен дали това е същият шаман от предишната вечер, но позна много от последователите му. Други посетители дойдоха, подтикнати от любопитство, за да разберат какво се говори в техния район и защо шаманът се е заинтересувал. Тогава на събранието присъстваха почти 80 души.

Посетителите продължиха да се увеличават. След още няколко вечери говорителят покани слушателите да приемат Исус за свой спасител. Деветдесет и пет души приеха Исус и пожелаха да изучават Библията.

На следващата вечер 200 души дойдоха на събранието, включително още двама шамани, облечени в разкъсани дрехи и с клончета с листа, покриващи лицата им. Още 50 човека откликнаха на призива да приемат Исус.

Събранията продължиха 21 вечери, след което започнаха библейските часове за подготовка за кръщение. В деня на кръщението бяха кръстени 145 души. Сред тях бе човекът, който разкри, че е шаманът от първата вечер, който бе прекъснал събранието. Този бивш шаман продължава да е верен на Исус.

Днес малката група, която се молеше и работеше за увеличаване на своето членство, провежда богослуженията си в много по-голяма църква. Предишната им църква е прекалено малка да събере всички нови членове, както и тези, които продължават да идват, за да разберат каква е тази вест, която е привлякла поклонници на дявола и ги е превърнала в служители на живия Бог.