В началото на Своето служене Исус призовава Петър и Андрей да бъдат Негови ученици, което означава, че те трябва да водят и други при Него: „Дойдете след Мен и Аз ще ви направя ловци на човеци” (Матей 4:19). По-късно Господ определя дванадесетте ученици, „за да бъдат с Него и за да (…) проповядват” (Марк 3:14). Христос изпраща дванадесетте апостоли, а по-късно – и седемдесетте ученика да евангелизират (Матей 10:5-15, Лука 10:1-12). По време на четиридесетте дни след Неговото възкресение Христос няколко пъти се явява на Своите ученици (1 Коринтяни 15:3-8) и им възлага отговорността да проповядват евангелието (Деяния 1:2, 3). Отново и отново им дава евангелското поръчение. Въпреки че нито един от авторите на евангелията не записва всяка дума, казана от Исус, всеки предава по няколко изречения от наставленията Му. Всеки разказ подчертава различен аспект от евангелското поръчение и по този начин предоставя ценна информация за неговата цел, методология и обхват.

Тази седмица ще разгледаме евангелското поръчение такова, каквото го представя самият Исус.

В Библията светлината е тясно свързана с Бога. „Господ е светлина моя”, възпява Давид (Псалм 27:1), а Йоан заявява, че „Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина” (1 Йоан 1:5). Бог е Източник на светлина. Всъщност първото нещо, което Той създава, е светлината, тъй като тя е неотделима от живота.

Като се има предвид тясната връзка между светлината и Бог, Библията често използва символа на светлината, за да представи истината, знанието и благочестието. „Да ходим в светлината” означава да имаме характер, подобен на Божия (Ефесяни 5:8; 1 Йоан 1:7). Светлината означава Бог, тъмнината - Сатана. Ето защо е тежък грях хората да „турят тъмнина за виделина, а виделина - за тъмнина” (Исая 5:20).

Исус Христос, вечният Божи Син, е „светлина на човеците (...) истинската светлина, която осветлява всеки човек „(Йоан 1:4, 9). Само Той може да озари тъмнината на един потънал в грях свят. Чрез Него можем да имаме „светлината (...) с познанието на Божията слава” (2 Коринтяни 4:6), тоест - Неговия характер.

Когато приемем Христос като наш Спасител, ставаме „синове на светлината” (Йоан 12:36, 1 Солунци 5:5). Но сами ние нямаме светлина в себе си. Подобно на луната, всичкото, което можем да направим, е да отразяваме блестящата над нас светлина. Когато позволим на Исус да свети чрез нас, няма да вършим добрите си дела, за да парадираме със своята сила, а за да помогнем на хората да прославят Бога.

„Ако Христос обитава в сърцето, светлината на Неговото присъствие е невъзможно да се скрие. Когато хора, които изповядват, че са последователи на Христос (...) нямат светлина, която да дадат, то е, защото нямат връзка с Източника на светлина” (Е. Уайт, Мисли от планината на благословението. Стр. 41 – ориг.).

Не би ли било абсурдно да запалим светило само за да го похлупим „под шиника или под леглото” (Марк 4:21)? Тогава защо понякога постъпваме така с Христовата светлина? Един скрит ученик не е по-полезен, отколкото лампа „под шиник” в тъмна нощ. Затова „Стани, свети, защото светлина дойде за теб и славата Господня те осия” (Исая 60:1).

Първата среща на Исус с учениците след Неговото възкресение е много важна. Те са изплашени, нещастни, обезкуражени и объркани. От страх са заключили вратата на стаята, но Исус идва и застава сред тях. С ясен и топъл глас Той им казва: „Мир вам”. Тъй като са стреснати и ужасени, трудно им е да повярват на очите и ушите си. Господ с любов им показва ръцете и нозете Си и им обяснява всичко, казано от Писанието за него. Тази нощ Неговото присъствие и думите Му ги преобразяват драстично - разпръскват тревогите и неверието им и ги изпълват с мира и радостта, които идват от сигурността на Христовото възкресение.

Тогава Христос започва представянето на тяхната мисия, като постепенно им помага да разберат важността на своята отговорност като свидетели на Неговата смърт, възкресение и власт да прощава грехове и да преобразява живота (Лука 24:46-48). Те с очите си виждат как Той умира, но Го виждат и отново жив. Така че могат да свидетелстват за Него, че именно Той е Спасителят на света.

Свидетел е човек, който е наблюдавал дадено събитие. Всеки може да бъде свидетел, при условие че лично е видял нещо. Не съществува свидетел „от втора ръка”. Можем да свидетелстваме единствено въз основа на своето лично преживяване, а не на нечие чуждо. Като спасени грешници имаме привилегията да разказваме на другите това, което Исус е направил за нас.

Книгата „Деяния на апостолите” показва, че свидетелството на вярващите може да има убеждаваща сила само чрез присъствието на Светия Дух, обитаващ в сърцата им. След като получават Духа, „апостолите с голяма сила свидетелстваха за възкресението на Господ Исус” (Деяния 4:33). Това означава, че те могат да говорят открито и с голяма сила за това, което самите са видели и преживели. В съвсем реален смисъл нашето свидетелство за Христос винаги трябва да включва личното ни преживяване с Него.

Евангелието от Йоан разказва за първата среща на Исус с учениците в горната стая, но споменава и други елементи, пропуснати в Евангелието от Лука.

Исус вече е споменал за мисията на учениците няколко дни по-рано, когато се моли: „Както Ти прати Мен в света, така и Аз пратих тях в света” (Йоан 17:18). Изпращането на някого предполага, че изпращащият има власт над изпратения. То включва също и цел, тъй като изпратеният трябва да изпълни определена мисия. Исус е изпратен от Отец да спаси света (Йоан 3:17), а ние сме изпратени от Исус да обявим спасението чрез Него. Очевидно е, че поръчението към нас е продължение на Христовото дело, което се състои от цялостно служене на всички хора (Матей 9:35). Той очаква от нас не само да продължим започнатото, но да отидем по-далеч. „Който вярва в Мен”, казва Господ, делата, които върша Аз, и той ще ги върши”(Йоан 14:12).

Исус дава Светия Дух, за да осигури възможност на учениците да изпълнят своята мисия. При сътворението Бог „вдъхна в ноздрите” на Адам „жизнено дихание” (Битие 2:7). Сега Исус „духна върху” учениците „Светия Дух” (Йоан 20:22). Както жизненото дихание преобразява безжизнената пръст в живо същество, така и Светият Дух преобразява изплашените и обезкуражени ученици в мощни и жизнени свидетели, за да продължат Божието дело. Днес е необходимо същото помазване, за да изпълним повереното ни поръчение.

След Своето възкресение Спасителят се среща с учениците Си в Галилея, „на бърдото, където Исус им определи” (Матей 28:16). Не само единадесетте, но и „повече от петстотин братя” се събират там, за да се срещнат с възкръсналия Господ (1 Коринтяни 15:6). Победителят над смъртта казва: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята” (Матей 28:18). Неговата сила и власт вече не са доброволно ограничени, както са били по време на земното Му служене, но както и преди въплъщението, те включват цялата Вселена. Въз основа на безспорната Си власт Той възлага на Своите последователи определена мисия.

Според разказа на Матей, при даването на великото поръчение Исус използва четири глагола: идете, правете ученици, кръщавайте и учете. За съжаление много преводи на Библията не отразяват факта, че в гръцкия език единственият глагол в заповедна форма е „правете ученици”, а останалите три са в причастна форма. Това означава, че акцентът на изречението е върху правенето на ученици, останалите три дейности са зависими от него.

Заповедта на Исус представя три дейности, участващи в правенето на ученици. Те не трябва да се вършат в някаква специална последователност, а напротив - допълват се взаимно. Докато отиваме на различни места, в крайна сметка по целия свят, трябва да проповядваме всичко, на което Исус ни учи: да кръщаваме онези, които Го приемат като Спасител и са готови да спазват всички Негови заповеди.

Радваме се, когато някой се кръсти, но кръщението не е краят на историята. Това е само част от процеса на превръщането на някой човек в ученик на Христос. Нашата задача е да каним хората да следват Исус, което означава да вярват в Него, да се покоряват на ученията Му, да възприемат начина Му на живот и да канят и други да станат Негови ученици.

Думата „всички” и производните й характеризират този текст. Тъй като Исус има „всяка власт”, ние трябва да отидем при „всички народи”, да ги учим да пазят „всичко”, отнасящо се до евангелието, с уверението, че Христос е с нас „винаги” (буквално, „през всичките дни”) до края на света.

С характерната си стегнатост и яснота Евангелието от Марк представя великото поръчение в едно кратко изречение: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар” (Марк 16:15). Както и в Матей, глаголът „идете” на гръцки е причастие, което показва не задачата, а действието, необходимо за нейното изпълнение. Самата мисия се изразява от гръцкия глагол „керузо”, дадена тук в заповедна форма. „Керузо” означава „да се прогласи, да се обяви, да се проповядва”. Марк използва този термин 14 пъти – повече, отколкото всяко друго Евангелие. Църквата трябва да проповядва благовестието.

По време на земното служене на Исус, дванадесетте са изпратени не при езичниците, но само „при изгубените овци от дома Израилев” (Матей 10:6). Този път обаче те са изпратени „по целия свят” и при „всяка твар”. Само единадесетте никога не биха могли да разгласят Евангелието по целия свят, а какво остава за всяка твар, живееща в него. Задача с такива огромни мащаби изисква участието на цялата църква. Тя е възложена на всички вярващи в Исус през всички векове. Това включва и вас, и мен.

Проповядването на благовестието на всяка твар не означава автоматично, че всички ще го приемат. Само „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен” (Марк 16:16). Трябва да проповядваме ревностно, надявайки се, че всеки слушател ще се подчини на евангелската покана. Независимо от това, трябва да сме наясно, че много хора няма да приемат Словото, както ясно показва символът на „тясната порта” (Матей 7:13, 14).

Налице е окуражаващ паралелизъм между Марк 16:15 и Матей 24:14. И двата текста се отнасят до прогласяване на евангелието по целия свят. Докато първият пасаж представя Исусовото поръчение да проповядваме, вторият посочва Неговото обещание, че мисията действително ще бъде изпълнена.

От книгата на Елън Уайт Копнежът на вековете, глава „Идете, научете всичките народи” и от „Деяния на апостолите”, глава „Великото поръчение”

„Всеки истински ученик се ражда в царството на Бога като мисионер. Който пие от живата вода, става извор на живот. Получателят става дарител. Благодатта на Христос в душата е като извор в пустинята, от който блика свежест за всички. Тя пробужда у тези, които са близо до загиване, желание да пият от водата на живота” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Стр. 195 – ориг.).

„Поръката, която Спасителят дава на учениците Си, включва всички вярващи в Христос до времето на края. Фатална грешка е да се смята, че спасителното дело зависи единствено от труда на ръкоположения служител (...) Всички, които приемат живота на Христос, са назначени да работят за спасението на своите ближни. Именно за тази цел е основана църквата. Всички, които приемат нейните свети обещания, се задължават да станат съработници на Христос” (стр. 822).

1. Не всеки е в състояние да пътува по света, за да проповядва евангелието. Но какви са начините, по които всеки от нас може да участва в изпълнението на тази мисия по света в контекста на трите ангелски вести?

2. По какъв начин вашата църква продължава служенето на Исус сред местната общност? Как можете да помогнете за подобряване на мисионското служене на църквата?

3. Исус казва, че евангелието ще бъде разпространено по целия свят. През по-голямата част от човешката история, откакто Той изрича тези думи, начините на комуникация не са се променяли. Преди двеста години общуването не е било много по-бързо, отколкото е било преди 2000 години, когато Исус е дал евангелското поръчение. Разбира се, всичко това се е променило, особено в последните 50 години. Разработените методи за комуникация днес са изумителни. Как да използваме по-добре невероятните технологии, които са ни на разположение, за да завършим делото?

4. Споделете своята лична опитност с Исус. Как да използваме своето лично свидетелство, когато говорим на другите? Защо трябва да го правим?

Мей изпитвала големи затруднения в новото си училище. Имала часове по предмети, които никога преди не била учила, а освен това не знаела достатъчно английски, за да разбира за какво говорят учителите. Навела глава и заплакала. Учителката поставила ръка на рамото й и я попитала дали има нужда от помощ. Мей засрамено поклатила глава. „Не се безпокой – казала учителката спокойно. – Аз съм тук, за да ти помагам. Кажи ми от какво се нуждаеш.”

Мей никога не била виждала толкова любезна учителка. Тихо казала: „Не разбирам.” Учителката седнала до нея и още веднъж й обяснила урока. Мей се усмихнала. Вече разбрала всичко.

Мей живее в Мианмар. Нейният баща е християнин и желае Мей да учи за Бога. Когато научил за адвентното училище в Янгон недалеч от родния им град, той отишъл там. Сградата била стара, а класните стаи – препълнени, но децата изглеждали щастливи и учителите се грижели за учениците си. Бащата решил да я запише в това училище.

На Мей й харесало това, че в новото училище всичките й съученици работели заедно, за да научат уроците, вместо да се състезават кой да бъде пръв по успех в класа. Разбрала, че ученето може да е забавно.

Създала приятелства и с удоволствие изучавала новите предмети. След две години пожелала да се кръсти и родителите й с радост й разрешили. Мей продължила да учи и да съзрява. Разбрала какво означава да следва Исус във всичко.

Мей завършила училището в Янгон и се записала в адвентния колеж в Мианмар. Радва се да бъде адвентистка и член на Божието семейство. Като единствения адвентист в семейството, понякога Мей се чувства изолирана от роднините си. „Бих желала всички да се покланяме на Бога в същата вяра – казва тя. Толкова съм благодарна, че имах възможността да уча в адвентно училище и да науча пътя към Бога.”

Днес Мей е преподавател и помага на други деца да усвояват уроците си и да израстват духовно и умствено.