Един век преди Христа римският поет Лукреций пише известна поема, изгубена в историята чак до Средновековието и наречена „За естеството на нещата”. Макар и често обвиняван, че е атеист, в своята поема Лукреций не отрича съществуването на боговете. Просто твърди, че по силата на факта, че са богове, те не биха проявявали никакъв интерес към нищо, свързано с хората. Това е в пълен разрез с Библията, която заявява, че има само един Бог и че Той искрено се интересува от всичко случващо се тук. Две проявления на този страстен интерес към човечеството се намират в Неговия закон (който е наръчник за живота) и в Неговата благодат (Неговото средство за спасението ни, въпреки че сме престъпили Божия закон). Макар и често разглеждани като противоречащи си, законът и благодатта са неразривно свързани. Техните начини на действие може и да се различават, но взети заедно, те разкриват, че праведността трябва да триумфира над греха. Проявленията на Божия закон и на Неговата благодат ни предоставят мощно доказателство за любовта Му към човечеството и за желанието Му да ни спаси във вечното Си царство.

Апостол Павел прави тясна връзка между закона и греха, задавайки риторичния въпрос: „Да речем ли, че законът е грях? ”. Отговорът, разбира се, е „не”. Точно обратното, в края на частта той казва: „Тъй щото законът е свет, и заповедта света, праведна и добра”. Това „тъй щото” показва заключението: т.е. не само че не е грях, но законът наистина е свят и добър.

Твърдението на апостола тук е аналогично на връзката между криминалния закон и престъплението. Нещо е престъпно само ако законът го описва като такова. В дадена държава можете да попаднете в затвора за нещо, което в друга държава си е съвсем законно. Причината: едната държава има закон, описващ дадено деяние като престъпно, другата няма такъв закон. Деянието е едно и също, но има две различни последици. В какво се състои разликата? В закона.

Важно е да помним, че само защото нещо е закон, не означава автоматично, че то е добро. В началото на американската история законът е изисквал хората да връщат избягалите роби на техните господари. Това е било закон, макар че трудно може да се нарече добър. Но в случая с Божия закон знаем, че той отразява Божия любящ характер. Оттук и думите на Павел, че законът е свят и добър. Но и какъв би могъл да бъде, като се има предвид Кой го е създал?

Може би апостолът използва точно тази заповед вместо някои други, тъй като не е очевидно, че това деяние е погрешно. Много хора може би не вярват, че само по себе си пожеланието е грях. Убийството, кражбата – да; човек дори не се нуждае от Десетте заповеди, за да разбере това. Но пожеланието? Това е съвършен пример за представяне на идеята му, че законът ни показва що е грях. В противен случай може би няма да разберем, че пожеланието е грях.

Даването на закона на Израел е специален акт. Точно преди да го даде на Моисей, Бог напомня на чедата Си, че те са „царско свещенство и свят народ” (Изход 19:6). От всички народи по лицето на земята Бог специално разкрива закона Си именно на Израел (Римляни 9:4). Законът не е предназначен да бъде бреме за тях, а средство, чрез което избраните да разкрият на света моралния кодекс, залегнал в основата на Божието управление. Израел трябва да е партньор на Бога в мисията за всемирното евангелизиране, а Божият закон - идентификационният белег на Божиите говорители.

Бог избира Израел за Свой представител. Това ще е народът, чрез когото народите по земята ще получат благословенията, обещани на Авраам, Исаак и Яков. Но благословенията в никакъв случай не са автоматични. От Израел като от избран народ се очаква да живее в съгласие с Божията воля. Моисей разяснява, че народът ще получи живота и просперитета само ако спазва Божиите „пътища, заповеди, повеления и съдби” (Второзаконие 30:15, 16).

Множество случаи на бунт обаче бележат историята на народа и той не успява да живее съобразно заветните условия. Но не трябва да забравяме, че „всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” (Римляни 3:23). Нито един народ по земята не изпълнява Божията воля. Дори в късната ни история, много народи претендират, че са християнски, но погрешно представят Божията кауза, подстрекавайки към войни, предразсъдъци и потисничество.

Въпреки грешките на Израел, Бог не изоставя другите народи без свидетелство. Тези, които не са привилегировани да получат Божието писмено откровение, получават Божиите вести от богооткровението в природата (Римляни 1:20). В тази „книга” се съдържа достатъчно информация, за да бъде човекът насочен към Бога.

Освен това Бог влага мярка духовно желание във всяко човешко същество. Според апостол Павел тези, които ценят обитаващия в тях Свети Дух, ще започнат да Го търсят (Деяния 17:27). Много хора усещат празнота в живота си, която нищо, предложено от света – слава, власт, пари, секс и пр. – не може да запълни. По същността си това е вестта в книгата „Еклисиаст”. Тази празнота, тази неудовлетвореност често кара хората да търсят нещо отвъд, нещо, надминаващо ежедневното съществуване. Те са привлечени да открият истината в своето желание да удовлетворят копнежите на душата си. Независимо дали Божията воля е разкрита чрез писмени документи, или чрез природата, получаващият я е отговорен да я приложи в живота си. Истината е истина, независимо от средството, чрез което достига до нас. И потискащите я ще понесат Божия гняв (Римляни 1:18). Следователно, макар мнозина да не са получили Библия или да не знаят Десетте заповеди, Бог все пак ги държи отговорни за частите истина, които са успели да зърнат. В края всеки ще бъде съден и стандартът при съда ще е законът: било то законът, който Бог изрично е разкрил чрез Своя пророк Моисей, или – за тези, които не знаят писания закон – законът на съвестта, развит чрез слушане на Божия глас.

Йоан обобщава историята на спасението в един стих: „Понеже законът бе даден чрез Моисей, а благодатта и истината дойдоха чрез Исус Христос” (Йоан 1:17). В резултат от греха на Адам цялото човечество е заразено с проклятието на смъртта. Проклятието се подсилва от факта, че никой, роден от човешки родители (с изключение на Исус), не е свободен от греховни наклонности.

Ето защо Бог избира народ, на когото разкрива Своя закон, възнамерявайки избраните да бъдат Негова светлина за другите народи. Бог не дава закона Си на Израел като средство за спасение, а като постоянно напомняне за тяхната нужда от праведност.

Когато проявява непослушание спрямо изричната Божия заповед, първият Адам хвърля света в бъркотия и робство. От друга страна, чрез живота Си на послушание вторият Адам – Исус - идва, за да освободи света от робството, причинено от първия Адам. Когато е на тази земя, Божият Син доброволно подчинява волята Си на волята на Своя Отец и избира да не съгрешава. За разлика от първия Адам, донесъл осъждение и измама в света, Исус донася „благодат и истина”. Благодатта и истината не изместват закона. Напротив - Исус показва защо само законът не е достатъчен, за да бъде светът спасен. Донесената от Него истина е по-пълно разбиране на благодатта.

Гръцката дума, преведена като „благодат” (харис), може да означава също и „дар” и е свързана с термина за радост (хара). Дарът, който Исус дава на човечеството, е вечният живот. Нещо повече, благодатта се изразява в обитаващото вътре в нас присъствие на Христос, което ни помага да участваме в праведността, налагана от закона. Ап. Павел заявява, че осъждайки греха в плътта, Исус прави възможно „да се изпълнят изискванията на закона в нас, които ходим, не по плът, но по Дух” (Римляни 8:4). Благодатта не само ни освобождава от осъждането на закона, но и ни помага да го спазваме по правилни начин.

Независимо колко „добър” е животът ни, никой не може да избегне постоянното напомняне за присъствието на греха. Щастието неизбежно се прекъсва от болест, смърт, бедствие. На личностно ниво към чувството ни за духовна безопасност често пъти се отправят предизвикателствата на спомените за минали грехове или – което е още по-лошо – на подтиците отново да съгрешим.

Човекът, живеещ в грях, е само един ходещ труп, който чака деня, когато от тялото му ще излезе последното дихание. Когато оценява състоянието на човека, Павел вика в отчаяние: „Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?” (Римляни 7:24). Това е вик за освобождение. Апостолът бързо осъзнава, че това освобождение идва чрез Исус Христос (Римляни 7:25).

Това е евангелието. Благата вест е, че ние, които сме впримчени в капана на неправедната плът, можем да бъдем покрити с праведността на Христос. Евангелието ни гарантира, че можем да избегнем осъждането на закона, тъй като сега притежаваме праведността, изисквана от закона (Римляни 8:1).

Когато Павел пише на християните в Рим, историята за смъртта на Исус все още се разпространява из цялата империя. Чулите я са наясно, че начинът, по който Той умира, е скандален. Хората, чиито близки са екзекутирани на кръст, често живеят в срам. Но Павел и безброй други християни разбират, че „срамната” смърт на Христос е най-мощното събитие в човешката история. Точно по тази причина апостолът заявява: „Не се срамувам от евангелието, защото то е сила Божия за спасението на всеки, който вярва” (Римляни 1:16, превод на автора). В сърцето на това евангелие е великото обещание, че в края смъртта няма да има последната дума и че спасените от Исус ще живеят вечно в новата земя.

Прочетете от книгата Евангелизъм – главата „Проповядване на отличителните истини”.

„Нека въпросът бъде ясно и категорично изложен, че не е възможно да се направи каквото и да било за нашето положение пред Бога или за да получим Божия дар чрез заслугите на творения. Ако вярата и делата можеха да купят някому дара на спасението, тогава Създателят е длъжник на творението Си. Ето една възможност лъжата да бъде приета като истина. Ако някой човек може да заслужи спасението с постъпките си, тогава той е в положението на католиците, извършващи самоналожени наказания за греховете си. Тогава Бог ни дължи спасението, тъй като можем да го спечелим като заплата. Ако човек не може – по силата на нито едно от добрите си дела – да заслужи спасението, тогава то трябва да е напълно по благодат, прието от грешника поради факта, че той приема и вярва в Исус Христос. Това е напълно безвъзмезден дар. Оправданието чрез вяра е отвъд борбата. И цялата тази борба приключва веднага след като стане ясно, че „заслугите” на грешния човек - неговите добри дела - никога не могат да му осигурят вечен живот” (Е. Уайт, Вярата, чрез която живея. Стр. 19,20 – ориг.).

1. Размишлявайте върху горния цитат от Елън Уайт. Обмислете чудесните и изпълнени с надежда истини в тези думи - дори и за най-лошите грешници. Как да изискваме тези обещания и да живеем, дълбоко вярвайки в тях?

2. Въпреки че чрез Моисей Бог дава на Израел закона Си, Библията твърди, че Той използва и други методи, за да разкрие волята Си на хората, които може би нямат достъп до Неговото писано откровение (например, Римляни 1:20; 2:14; Деяния 17:26, 27). Ако Бог наистина говори на всички хора, какво е предназначението на евангелизаторите и мисионерите?

3. Йоан 1:17 заявява, че „благодатта и истината” произхождат от Исус Христос. Използвайки този текст, много хора противопоставят закона на „благодатта и истината”. Защо това е фалшиво противопоставяне? По какви начини законът и „благодатта и истината” действат заедно, за да ни разкрият Божия характер, видим в спасителния план?

4. Руският писател Фьодор Достоевски представя в романите си един герой, който иска да проучи защо не се самоубиват повече хора. Като атеист, той не може да разбере защо хората биха желали да водят безсмислено съществуване, толкова често изпълнено с болка. Обсъдете логиката на това мислене.

Мпо и Тендай живеят в Замбия. Веднъж след игра в горещината изпитали силна жажда. Седнали на сянка да си починат. Изведнъж Мпо скочил и извикал: „Наблизо расте голяма диня. Хайде да отидем да я вземем.”

Двете момчета тръгнали към нивата. Мпо тичал по-напред, грабнал динята и се втурнал към храстите. Тендай последвал приятеля си. Искал да помоли за разрешение да я изядат, преди да я отнесат, но когато настигнал приятеля си, той вече я бил разчупил. При вида на сочната диня устата на Тендай се изпълнила със слюнка. Взел си парче и го изял. Скоро момчетата изяли цялата диня. Седнали на земята доволни.

Станало късно и Тендай се забързал за дома. Когато пристигнал, майка му го извикала: „Вечерята е почти готова.”

„Не съм гладен – отговорил той. – Ядох заедно с Мпо.”

Майката се нъмръщила. „Добре, тогава приключвай с домакинската работа и ела за богослужение.”

След богослужението Тендай легнал на сламената постелка и заспал. Сънувал, че семейството му е на небето, но той не може да влезе при тях, тъй като е откраднал динята. Събудил се и заплакал. Следващата нощ, а после и през следващата сънувал същото. На третата нощ се събудил с убеждението, че трябва да каже на майка си за открадната диня.

„Трябва да кажем на фермера за динята, която сте откраднали”, заявила майката. Двамата с Тендай се запътили към дома му. Тендай признал, че заедно с приятеля си е откраднал динята. „Това бе грешка – признал си той. – Извинявай.”

Фермерът поклатил глава. Не е хубаво да се краде. Сега трябва да купя друга диня. Имаш ли пари да я платиш?”

Тендай поклатил глава.

„В такъв случай трябва да работиш, за да я изплатиш”, казал фермерът. Майката погледнала Тендай. „Имам нужда от нова яма за отпадъците. Ще ти покажа къде да я изкопаеш.” Тендай взел лопата от него и го последвал в полето. Започнал да копае. Работата била изморителна, а слънцето изгаряло гърба му. Той обаче продължил да копае, докато изкопал цялата яма. След това събрал боклука около нея.

Сега, когато Тендай е изкушаван да направи нещо нередно, винаги си спомня палещото слънце, което го изгаря, докато копае. Спомня си също и съня и бяга от изкушението, защото не иска да остане извън небето.