Свидетелството и служенето - плод на пробуждането

Целта на пробуждането е да изпълни сърцата ни с такава любов към Христос, че да копнеем да я споделим с всички хора, ако е възможно. При истинското духовно съживление сме отворени за Божията доброта, състрадание, прощение и сила. Очаровани сме от Неговата любов и се преобразяваме чрез благодатта Му и затова не можем да останем безмълвни.

Напротив, „пробуждане”, фокусирано единствено върху „нечия духовна опитност”, пропуска главната цел. Определено то не е вдъхновено от Небето, ако подхранва критично отношение към другите, неотговорящи на нечии „стандарти за святост”.

Нещо не е наред, ако акцентът на пробуждането е поставен единствено върху промяната на външното поведение, а не на сърцето.

Промяната в сърцето довежда до промени в поведението. Истинското пробуждане никога не е съпроводено с егоцентризъм или със себедостатъчност и себевъздигане. Обратното – то води винаги до безкористна загриженост за другия. Когато нашата вътрешна същност е обновена от Божията благодат, ние копнеем да благославяме и да служим на нуждаещите се. Всяко истинско пробуждане води до обновление на акцентите върху мисията и служенето.

Христос е основал Своята църква така, че да може да се грижи сама за себе си. Думите Му на раздяла са съсредоточени върху нейната мисия. Христовото намерение за Неговата църква е тя да работи за хората отвън. Отредил е тя да сподели със света светлината на Божията любов и вестите за спасителното Му дело.

След Христовото възнесение Неговата църква трябва да бъде видима изява на любовта и милостта Му към света. Учениците са натоварени с мисия. Те носят вест, която трябва да споделят. Имат задача, която да изпълнят. Необходимо е да завършат започнатото от Христос дело.

“Църквата е упълномощен посредник за спасение на човеците. Създадена е да служи и мисията й е да занесе евангелието на света. От самото начало Бог има план тя да отразява пред света Неговата цялостност и вседостатъчност. Членовете й - хората, които Той е „призовал от тъмнината в Своята чудесна светлина”, трябва да изявят славата Му. На църквата са поверени съкровищата на Христовата благодат и чрез нея в края ще бъде манифестирана Божията любов по категоричен начин и в пълна мярка, дори пред „началствата и властите от небесните места” (Ефесяни 3:10)”( Уайт, Е. Деяния на апостолите).

Главната цел на Исус е спасението на човечеството. Апостол Павел пише на своя млад съработник Тимотей, че Божието желание е „да се спасят всичките човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тимотей 2:4). После добавя, че Господ „не забавя това, което е обещал, според както някои смятат бавенето, но заради вас търпи за дълго време; понеже не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние” (2 Петрово 3:9).

Вероятно малката група Христови ученици остава поразена от задачата да сподели със света Неговата любов и истина. Предизвикателството им се струва непосилно, поръчението - необхватно. Изпълнението й в рамките на техния живот изглежда невъзможно (както е и в нашия, нали). Най-добрата оценка е, че населението на Римската империя в І в. е приблизително 180 милиона. Според глава 1 от Деяния на апостолите, в горницата на Петдесятница са събрани 120 вярващи. Равносметката е 1 християнин на приблизително всеки 1,4 милиона души в империята. От човешка гледна точка заповедта на Исус да проповядват евангелието на целия свят изглежда неизпълнима.

Резултатите са удивителни. Християнската църква се разраства с бързи темпове. Обръщат се десетки хиляди. Вестта за Божията любов се разпространява до най-отдалечените части на империята.

Плиний Младши, управител на Римската провинция Витиния, намираща се на северния бряг на днешна Турция, пише до император Траян около 110 сл.Хр., като представя проведените от него официални разследвания за откриването и екзекутирането на християните: „Мнозина от всякаква възраст, социална класа и дори пол са изправени на съд и ще получат наказание. Няма градове и дори села в провинциалните области, които да не са засегнати от заразата на това суеверие” („Християнство”)

Този цитат е забележителен, понеже разкрива, че само няколко поколения християни са успели вече да обхванат всички слоеве от обществото дори в най-отдалечените провинции на империята.

Деветдесет години по-късно, около 200 сл. Хр., Тертулиян - римски юрист, приел християнството, пише предизвикателно писмо до магистратите на Рим, в което защитава християнството. В него се хвали, че „почти цялото население в градовете е християнско”.

Историята в книгата „Деяния на апостолите” е история за възродената църква, която е упълномощена да свидетелства за своя Господ. Духовното съживление винаги води до ревностно свидетелство. Споделянето е естествен резултат на преобразения живот. Исус казва на учениците Си: „Елате след Мен и Аз ще ви направя ловци на човеци” (Матей 4:19).

Религиозният ритуал няма сила да променя живота. Формализмът в религията прави хората духовно безплодни. Доктрината сама по себе си не преобразява сърцата. Силата на новозаветното свидетелство се корени в автентичността на живота, преобразен от евангелието. Учениците не са театрални актьори. Не постъпват, водени от емоциите. Тяхната духовност не е изкуствена. Срещата с живия Христос ги променя и затова не остават безмълвни.

На Петдесятница учениците са променени хора. Нещо се случва и Светият Дух вече може да действа чрез тях. Той работи в тях, за да може да работи и чрез тях. Духът прониква и изпълва живота им за благословение на другите.

Исус го потвърждава по следния начин: „Ако някой вярва в Мен, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече писанието” (Йоан 7:38). Коренът на думата „вярва” в гръция език е pistis. Това означава много повече от суеверно вярване или просто от интелектуално съгласие и одобрение. То е твърдо вярване или пълна увереност - действена, променяща живота вяра в Христос, Който умира на кръста за греховете на човечеството. Неговата цел е, утолявайки нашата духовна жажда, Божията любов да прелива от нашите сърца към тези на другите.

„Ние изповядваме Христовата праведност като упълномощени от Небето посредници, които разкриват Христос пред света. Трябва да сме благодарни за Неговата благодат изявена в живота на вярващите от древните времена. Но най-ефективното средство е свидетелството на личната ни опитност. Ние сме свидетели за Бога, когато установим от опит, че действащата в нас сила има божествен произход” (Е. Уайт, Копнежът на вековете).

Най-полезният свидетел е християнинът, който познава Исус лично. Нищо не е в състояние да замести свидетелството, което прелива непринудено от сърцето, покорено от Исусовата любов.

Дейността е житейски принцип. За да бъдат здрави, телата ни се нуждаят от постоянни упражнения. Всеки орган, мускул и тъкан се укрепва и освежава чрез тренировка. Когато пренебрегваме тези занимания, излагаме на риск своята имунна система и ставаме по-податливи на болести.

Нещо подобно се случва и в духовния ни живот, когато не упражняваме вярата си чрез свидетелство. Думите на Исус „По-блажено е да дава човек, отколкото да получава” (Деяния на апостолите 20:35), се изпълняват и в нашия духовен опит. Израстваме, когато споделяме Божието Слово с другите. Колкото повече обичаме Исус, толкова по-активно ще е желанието ни да показваме Неговата любов. А колкото повече я изявяваме, толкова по-силно ще Го обичаме. Вярата ни укрепва и се усилва, когато я споделяме.

Вярата ни се умножава, колкото повече я проявяваме. Принципът за умножаването е божествен закон на духовния живот. Давайте и ще растете, или въздържайте се да давате и ще изгубите силата си.

Исус увеличава вярата ни, когато я споделяме с другите - дори да е твърде малка. Когато споделяме с гладуващите за духовност около нас Хлябът на Живота, Той се умножава в ръцете ни и в края имаме повече, отколкото в началото.

Исус разполага с пет хляба и две риби. След като са напълно задоволени нуждите от храна на пет хиляди души, има повече отколкото в началото. В края остават пълни още дванадесет кошници.

Заповедта на Господа към новозаветната църква е твърде ясна, за да се допусне някаква грешка. Той заявява: „...даром сте приели, даром давайте” (Матей 10:8). Свидетелството е нежен ветрец, който раздухва искрите на съживлението в пламъка на Петдесятница. Когато свидетелството и служенето не придружават пробуждането за молитва и библейско изучаване, пламъците на възраждането гаснат и съвсем скоро горящите въглени потъмняват.

Впечатляващата история за бързия растеж на новозаветното християнство в Деяния на апостолите е разказ за една жива църква, свидетелстваща за Исусовата любов. Тя е илюстрация на общност, която преживява постоянно божественото посредничество. Свидетелството се превръща в начин на живот за ранните християни. “И ни един ден не преставаха да поучават и да благовестват и в храма, и по къщите си, че Исус е Христос” (Деяния 5:42). Гоненията дори съдействат за каузата на евангелието. Когато членовете на църквата в Ерусалим, са разпръснати по цялата империя те „обикаляха и разгласяваха благовестието” (Деяния 8:4).

“Ангел завежда Филип при човек, който търси светлината и е готов да приеме евангелието. И днес ангели насочват стъпките на Божиите работници, които позволяват на Светия Дух да освети словото им, да очисти и облагороди сърцата им. Божият пратеник, изпратен при Филип, би могъл и сам да свърши необходимото за етиопянина, но Бог не работи по този начин. Неговият план е човеците да се трудят за ближните си” (Е. Уайт, Деяния на апостолите).

Тук се открояват три съществени елемента, свързани със съживлението - молитва, изучаване на Словото и свидетелстване. Когато Божиите люде търсят Господа искрено, с молитва и от цяло сърце, когато насищат ума си с истините на Словото Му и ревностно свидетелстват за любовта и праведността Му – Той се намесва и открива неизследими пътища за провъзгласяването на истината, отваря и здраво залостени врати.

“В своята мъдрост Бог води търсещите истината до контакт с хора, които я познават. Небесният план е получилите светлината да я занесат на оставащите в тъмнината. Човечеството, което черпи от великия Източник на мъдрост, става инструмент, средство, чрез което евангелието упражнява своята преобразяваща умовете и сърцата сила” (Е. Уайт, Деяния на апостолите).

“Бог може да постигне Своята цел за спасяване на грешниците и без нашата помощ. Но за да развием Христоподобен характер, е необходимо да бъдем участници в делото Му. За да влезем в Неговата радост - да преживеем насладата да видим изкупените чрез Неговата саможертва души – ние трябва да станем съработници в изкупителното Му дело” (Е. Уайт, Копнежът на вековете).

1. Каква е основната идея на урока за тази седмица? Какви промени ви призовава да направите в живота си Бог? Необходимо ли е да пренаредите приоритетите си? Какво ви приканва да предприемете?

2. Размишлявайте по-задълбочено върху удивителната духовна истина, че колкото повече свидетелстваме за вярата си, толкова повече тя расте и укрепва. Защо според вас това е така? Защо този принцип е изключително важен? Щом отхвърлянето не възпира Исус, защо трябва да е пречка за нас.

3. Колко често свидетелствате за Исус? Ако не го правите често, задайте си въпроса - ? Страхувате ли се от отхвърляне? Ако изпитвате страхове, спомнете си за Исус и за начина, по който е отхвърлян. Или може би не успявате да свидетелствате, защото не сте сигурни какво да кажете? Ако е така, какво ви говори това за личната ви нужда да живеете в по-дълбока връзка с Господа?

4. През седмицата заключихме, че сам по себе си религиозният ритуал няма способността да осъществи промяна на сърцето. Какво е мястото на ритуалите и традициите в нашата вяра и църква? Възможно ли е да заемат важна роля в пробуждането и реформацията, или са напълно излишни?

Десетгодишният Зури живее в село в планините на Централно Мексико. Селяните се трудят всеки ден, но в празничните дни ядат, пият, танцуват и се веселят. Зури обаче не харесвал празниците. Често мъжете са напивали и започвали да се бият. Някои били ранявани. Зури казал на баща си, че мрази шума, побоищата и пиянството по време на празниците.

„Но какво да правим? – попитал бащата. – Все пак живеем тук.”

„Можем да ходим в адвентната църква, когато е празник – предложил Зури. – Те играят на разни игри и се забавляват, но там не се пие и никой не се бие. Много е приятно.”

„Откъде знаеш всичко това?” – попитал бащата.

„Виждал съм ги” – казал Зури. Той обаче не споменал, че вече бил ходил няколко пъти в църквата и слушал как хората пеят или ги наблюдавал как извършват кръщения в реката.”

Бащата уважавал адвентистите и затова разрешил на Зури да посещава адвентната църква. В съботната сутрин Зури отишъл на съботно училище. Харесал детската програма и решил да я посещава всяка седмица. Започнал да ходи и на вечерните програми. Харесвало му да седи на първия ред и да наблюдава как музикантите свирят на китари и пеят.

Когато църквата организирала социално събитие, Зури поканил родителите си. Те отишли там и останали доволни. След това ги поканил на църква и те я посетили. С радост видели колко добре се отнасят църковните членове към сина им.

Веднъж пасторът обявил, че ще има кръщение. Зури го попитал дали може да бъде кръстен. Пасторът заявил, че всеки, който обича Исус и желае да Го следва, може да се кръсти. Зури изтичал вкъщи и разказал на родителите си за това, което чул от пастора. Те му разрешили да се кръсти.

Зури изучавал Библията с пастора и научил какво Бог желае последователите Му да вършат. Той приел напътствията с ентусиазъм и помолил да бъде кръстен.

В деня на кръщението Зури се завтекъл към реката. Много пъти бил стоял там, за да наблюдава как се извършва кръщение. Сега родителите му стояли на брега и наблюдавали как синът им се кръщава.

Зури научил родителите си на всичко, което бил чул за Христос. След няколко месеца той отново стоял на брега, но този път, за да наблюдава как родителите му се кръщават.

Сега, когато в селото има празници, семейството на Зури прекарва целия ден в адвентната църква. Те канят и други и църквата се разраства.