Основна мисъл: Разпространяването на Божията истина не е възложено само на проповедниците, а на всеки, който изповядва, че е Христов ученик.

Както вече разбрахме, важно е всички вярващи да осъзнаят какъв потенциал им е дал Бог. В Писанието откриваме много примери на хора, които използват дарбите си за работа в екип заедно със своите водачи. В Деяния 13:13 Лука споменава за „Павел и дружината му”. Това подсказва, че апостолът е общопризнатият лидер на мисионска група, в която влиза и Варнава (стих 1). От Евангелието на Лука става ясно, че нерядко мисионската им работа е колективно дело (Деяния 13:50; 14:1).

За някои хора често е трудно да участват в мисионските програми на своята църква, защото ръководителите й не се оглеждат постоянно за даровити хора, които да включат в работата.

Миналата седмица разгледахме приноса на отделните църковни членове за свидетелстването и мисионската дейност на църквата. Тази седмица ще разгледаме някои аспекти на общите стратегии на църквата и как отделните членове могат да се включат в тях.

Едни вярващи работят много; други – по различни причини – сравнително малко. Но и в двата случая те често не знаят какви са целите на тяхната църква в момента, какво работи, какво планира. И съответно не знаят как това, което правят, допринася за постигането на общите цели.

Тук е представена ползата от взаимната помощ, подкрепа и грижа, независимо от ситуацията. Каквото важи за двама или трима, важи за цялата църква. За да могат благословенията, описани в Еклисиаст 4:9–12 да станат реалност, всеки човек трябва да е наясно какво правят останалите. Ако някой няма представа какво правят или планират другите, как ще знае имат ли нужда от помощ и каква? Ако приложим тези разсъждения в опитността на местната ни църква, отново ще видим, че ако по-голямата част от нейните членове не знаят с какво се занимава тяхната общност, не могат да й окажат необходимата подкрепа и грижа. Това е тъжно, тъй като хората на „предната мисионска линия” понякога имат чувството, че никой не го е грижа за съдбоносната работа, която вършат, а всъщност просто никой не знае какво точно правят и какво се случва.

Ако се вгледаме по-внимателно в неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с мисионските стратегии и дейности на църквата, може да открием, че именно те са ключови за целия процес. Хора, които осигуряват храна и подслон на пътуващи мисионери, играят точно толкова важна роля, колкото и онези, които говорят пред публика. Когато разберат за каква програма става въпрос, какво е необходимо за нея и с какво могат да съдействат лично, много членове на църквата биха откликнали доброволно и с радост. В този смисъл е важно лявата ръка да знае какво прави дясната.

Често в обсъждането и планирането на мисионските цели и стратегии се включват съвсем малко хора. След това, когато плановете влязат в действие, тези малко хора се нагърбват със задачата да убедят и други да участват в осъществяването им. Много по-добре би било още от самото начало да се включи възможно по-голяма група. Именно затова в Наръчника на Църквата на адвентистите от седмия ден се казва, че основната грижа на църковния съвет е планиране и осъществяване на мисионската работа на всички нива.

При обмисляне на свидетелстването и мисионирането църквите могат да допуснат редица грешки. Може да поставят цел, но да пропуснат да разработят необходимата за постигането й стратегия; може да разработят стратегия, без да са поставили ясна цел; а може да направят и двете, но да не предвидят система за оценяване. Цели и планиране вървят ръка за ръка. Първо се поставят целите, след това идват плановете, правещи възможно тяхното постигане. Нещо повече, процесът на оценяване (който често е пренебрегван) пази църквата от залитане встрани и показва доколко е напреднала в постигането на плановете си.

Всяка църква трябва да е наясно с концепцията за „принадлежност към целта”. Който поставя цел и участва в стратегическото й планиране, обикновено остава в процеса на осъществяването й до самия край. Следователно важно е колкото може повече хора да участват във всички етапи на планирането, за да могат да имат усещането за „принадлежност”. Ако това не се случи, дългосрочните планове най-вероятно ще останат да „принадлежат” на няколко отделни души, които ще се мъчат да водят непосилна за тях битка. Такава ситуация няма почти никакви изгледи за успех.

Логично е да предположим, че е имало моменти, когато всеки от апостолите е говорил за вярата си сам, пред отделни хора. Но през повечето време виждаме учениците да служат заедно, да споделят благовестието, подкрепяни от останалите вярващи. Има нещо много специално в работата по общ проект, в получаването на подкрепа и насърчение от „съотборниците”. Библията ни предлага подробен план за успешно свидетелстване и мисиониране, затова не бива да се изненадваме, че дори днес, когато Бог натовари някого с изключителна отговорност, заедно с него вдъхновява и екип, който да го обгрижва и подкрепя.

Несъмнено ранните християни работят заедно в екипи. Това е много важно. Освен че всеки има специфични дарби, каквито другите нямат, големият брой осигурява и закрила. Има усещане за отговорност – другите те наблюдават, могат да ти помогнат, да те насочат, да те опазят от лутане в разни посоки и от трагично отклоняване. Стабилен екип от верни братя и сестри – всеки загрижен за другите и всички обединени от общата цел „печелене на души” – ето, това е идеалният „инструмент” за мисиониране.

В началото на своето Послание към филияпните Павел говори за тяхното участие („партньорство” в други преводи) в благовестието (стих 5). Те защитават и утвърждават евангелието (стих 7), проповядват Божието Слово без страх (стих 14). Апостолът изразява радостта си от това, че Христос е проповядван непрестанно (стихове 15–18). Не забравяйте, че той пише до цяла църква, а не до отделни личности. Разбира се, вярата в Спасителя е проповядвана от отделни личности, но фактът, че апостолът отправя похвала към цялата църква, показва, че мисионирането е обща стратегия.

Когато църквата е единна и фокусирана върху непосредствена мисионска задача, Господ благославя общите усилия. При внимателен прочит откриваме каква голяма част от Новия Завет е написана, за да покаже как вярващите живеят и работят задружно. Изразът „един друг” е изобилно пръснат навсякъде. Заповядано ни е „да се обичаме един друг” (Йоан 15:12), да си прощаваме един на друг (Ефесяни 4:32), да се молим един за друг (Яков 5:16); и това е само част от примерите. Но освен идеята „един друг”, Писанието представя и идеята за единната църква и за единната работа, която тя върши, за нейното разрастване благодарение на тази работа.

Ап. Павел казва, че Божията воля е да израстваме в Исус Христос. Това означава, че всички заедно вървим по духовния път, но в известна степен това е и нашият личен духовен път. Според този текст израстването на всеки отделен човек се отразява на израстването на цялото тяло – в количествено и духовно отношение.

Докато вярващите израстват в Христос, се случва нещо прекрасно и свръхестествено. Личният принос на всеки за общото дело на църквата ги „сглобява и свързва”. Църквата постига възможно най-висока степен на ефективност, когато всяка нейна част дава своя дял. Какво правят ранните християни, докато чакат обещания Свети Дух в Ерусалим според Деяния 1:12–14? Отговорът ни разкрива смисъла на колективното поклонение. Вярно, те не са готови да изпълнят поставената им евангелска поръчка, преди Светият Дух да се излее върху тях. Молитвата е, която обединява тази група от около сто и двайсет човека. С молитва те продължават напред. Несъмнено обещанието на Исус за Светия Дух ги обединява и подтиква да се молят постоянно за получаването на онази сила, която ще ги направи способни да изпълнят заръката на своя Господ.

Като църква ние сме длъжни да правим същото.

Някой го е казал много добре: „Християнство, което не започва от отделния човек, не започва изобщо; и християнство, което завършва с отделния човек, завършва истински”. Тази мисъл подчертава колко е важно всеки новоповярвал да се вгради в общото „тяло” от вярващи. Както свидетелстването и мисионирането, така и вграждането на отделната личност в общността от вярващи е отговорност на цялата църква, не само на няколко служители.

Християнска зрелост, израстването в пълнотата на Христос (Ефесяни 3:19) – това е правилната цел за всяка местна църква. Работата за съзряването на новоповярвалите е точно толкова важна, колкото и тази за тяхното обръщане и присъединяване към църквата. На практика това, което тя върши за тяхното интегриране, помага мисионските й усилия да не бъдат напразни. Обикновено преди стартирането на мисионски проект се отделя специално време за подготовка на църквата. Обмисля се разрешаването на различни проблеми – относно транспорта, грижата за децата, разпоредителите на вратата, молитвените групи, групите за посещение и пр. Апостол Павел ни подсказва още един проблем – този за вграждането на новите хора – като също толкова важен. Размислете над следния въпрос:

Често смятаме, че работата по интегрирането на новите хора и въобще работата с тях след кръщението им е дълг на онези, които са ги довели при Христос. Представете си само абсолютната невъзможност на апостол Павел да обгрижва всеки повярвал благодарение на неговото служене и ще разберете, че това не е библейско учение. Работата с хората след тяхното кръщение е дълг не на двама-трима ръководители, а на цялата църква.

Често се оплакваме, че новите хора влизат през парадния вход на църквата, за да я напуснат скоро след това през задния. Това е трагедия с вечни последици.

Поставяне на реалистични мисионски цели

Както църквата като цяло, така и малките мисионски екипи в нея трябва да са сигурни, че мисионските цели, които си поставят, са реалистични. Ето няколко ключови понятия, върху които да разсъждавате:

Финансови възможности. Финансите имат огромно значение за всеки съвременен църковен план. Пресметнете какви ще са разходите за реклама, транспорт, ресурси, пощенски услуги, наем за зала, почерпки и пр. Това са само част от възможните разходи, които могат да се появят при организирането на едно мисионско събитие.

Осъществимост. Реално осъществими ли са набелязаните цели? Разполагате ли наистина с пари, време, подкрепа, съоръжения и хора, за да осъществите планираната дейност? По-добре поставете по-скромно начало и след това разширете проекта – след като получите подкрепата на повече хора и когато сте сигурни в наличието на ресурси в ключовите области.

Продължителност. Ако един мисионски проект е постигнал успех, със сигурност си заслужава да бъде повторен. А може да стане и част от дългосрочна стратегия. В такъв случай трябва да гледате далеч напред и да обмисляте предварително необходимите за продължаването му неща.

Податливост на оценяване. Трябва да сте сигурни, че има начин всички аспекти на проекта – хора, финанси, обучение, резултати и много други – да бъдат оценявани. При дългосрочни проекти трябва да се предвидят редовни специални срещи за оценяване и да се спазват стриктно. Не забравяйте освен това да оцените с какво конкретният проект допринася за осъществяването на общите църковни планове и на мисионските стратегии.

1. В групата обсъдете отговорите си на въпроса в края на урока за сряда. Защо църквите, прекалено отдадени на вътрешни битки, твърде рядко се заемат с мисионска работа? И обратното – как мисионската работа може да обедини една църква, свръхангажирана със собствените си междуособици? Как може да й се помогне да отклони поглед от себе си и да се заеме с мисиониране? Защо това е важно?

2. Докато четете този откъс, мислете за своята църква. Доколко нейните членове се включват в екипна мисионска и евангелска работа? Какви дейности за укрепване на екипната работа бихте могли да организирате? Какво е вашето лично отношение към работата в екип? „Когато част от хората, с които проповедникът е работил, вече се обърнат към Бога, той трябва да се старае най-напред не толкова да обръща нови невярващи, колкото да обучава църковните членове да работят в добро сътрудничество помежду си” (Елън Уайт. Служители на евангелието). Каква част от членовете на вашата църква имат поне мъничка представа как се работи за обръщането на души? Ако не са много, как това би могло да се промени?

Израснах в нехристиянско семейство в Индия. Посещавах християнско училище пансион и живеех доста затворено. Не бях готов за свободата, която открих, когато се преместих в Австралия на 16-годишна възраст.

Повечето младежи в училище пушеха и пиеха. Не се интересувах от тези неща и избягвах съучениците си. Ходех на църква през първата си година в Австралия, но след това престанах. Казах на Бога, че искам да скъсам с Него, за да видя как се живее свободно. Това бе най-ужасната година в живота ми.

Завърших гимназия и станах студент. Веднъж, докато четях, почувствах внезапна болка в гърдите. Мислех си, че имам инфаркт. Тогава осъзнах, че болката не е физическа, а по-скоро болезнен копнеж за нещо. Възможно ли е да е Бог, зачудих се аз. Не се бях молил цяла година, но през онзи ден се помолих. „Господи, ако това е от Тебе, моля Те, премахни тази непоносима болка!” Тя отмина и аз забравих за нея. Но когато я почувствах отново, разбрах, че Бог ми говори. Намерих църква и я посетих няколко пъти. Работата ми в един бар изискваше да работя в петък, събота и неделя, затова престанах да ходя на църква.

Една вечер във влака на път за дома се запознах с младеж на име Даниел и приятеля му Кийт. Даниел ме заговори. Попитах го защо е решил да се обърне точно към мене и той отговори, че Бог го е подтикнал. Продължихме да разговаряме, след което ме покани на вечеря. Дадох му телефонния си номер. Запознах се и с Кийт и усетих, че този човек познава Бога. Мирът, който видях в него, ме подтикна да пожелая и аз да общувам с Христос. Приех поканата му да посетя богослужение в събота, но идеята за църковна служба в събота, вместо в неделя ми се стори странна.

Завърших и започнах да си търся работа, но не успях да намеря. Почувствах се объркан и губещ самоконтрол. Спомних си за Кийт и за мира, който излъчваше. Посетих го и той ме покани на събрание в малка група.

Групата наистина беше малка, но членовете й бяха съвсем искрени, приятелски настроени и очевидно се зарадваха на моето присъствие. Когато започнах да изучавам Библията, осъзнах, че Святият Дух ми е говорил през всичките години и ме е подтиквал да върна Бога обратно в живота си. Отидох при Него съкрушен и наранен, но Бог отново ме възстанови.

Разбрах, че събранията на малката група са по програма на Глобалната мисия и имат за цел да привличат млади хора като мене.

(Продължението следва)