Писанието е пълно със стихове, съдържащи думи като „уплаша”, „безпокоя”, „терзая”, „страхувам” и „ужасявам”. Голяма част от тях описват нещата, които тревожат и плашат хората; други съдържат обещания за Божествена закрила над уплашените и разтревожените. Призивът „Не бой се!” се повтаря на стотици места в цялата Библия – неизменно и на висок глас.

Но как да не се страхуваме? Откакто грехът е превзел тази земя, страхът и тревогите са част от самото ни съществуване. Безпокойството за това „какво може да се случи” са една от най-големите заплахи за нашето душевно и физическо здраве. Има една средновековна легенда за пътник, който на път за Лондон срещнал Страха и Чумата; там те възнамерявали да убият десет хиляди души. Пътникът предположил, че най-вероятно Чумата е тази, която ще стори това. „О, не – отвърнала тя, – аз ще убия само няколкостотин. Останалите – моят приятел Страхът.”

Урокът тази седмица ще ни научи как с помощта на Божията сила да намерим поне малко освобождение от страха и тревогите. Доверие в Бога и дух на доволство – това са ключовите фактори за уверен и спокоен поглед към бъдещето.

Прочетете Битие 3:6–10. Трудно ни е да си представим какво точно изпитват Адам и Ева при първия си сблъсък със страха по простата причина, че никой от нас не помни своя собствен първи сблъсък с тази емоция. Специалистите по психология на човешкото развитие твърдят, че още от първите си мигове на този свят бебетата изпитват определени страхове – най-вече когато са гладни и когато чуят рязък шум. По-големите деца и юношите също преминават през цяла гама страхове – от животни, от тъмно, от оставане сам, от проблеми в училище, от напускане на приятели; страх, че може да не пораснат или пък, че ще бъдат отхвърлени от връстниците си. Зрелите хора също са измъчвани от най-различни опасения, свързани с конкретни житейски обстоятелства – страх, че може да не намерят подходящ партньор, че няма да имат добра работа, страх от терористични нападения, от заразяване с нелечима болест, от покушения, от смъртта и така нататък.

Елън Уайт казва, че след като яде от забранения плод, „мисълта за неговия грях [на Адам] го изпълва с ужас” и приятната температура в Едемската градина смразява кръвта на виновната двойка. Те биват завладени от „чувство на вина, ужас от бъдещето и голота на душата” (Патриарси и пророци).

Страхът и тревожността са нещо обичайно. Освен това нападат често, имат разрушителен ефект и причиняват болка. Обичайните симптоми за тревожност са: лоши предчувствия, безпокойство, безсъние, напрегнатост, главоболие, постоянна умора, световъртеж, сърцебиене, задух, потене, трудности в концентрацията и свръхбдителност. Може да бъде съпътствана и от пристъпи на паника. Бог желае да ни освободи от подобни неприятни изживявания и затова ни приканва да Му се доверим.

Бог призовава Авраам и му обещава да направи от него голям народ. Но като гледа как годините минават една след друга, а той все още няма наследник; като размишлява за това все повече и повече, Авраам превръща тази тревога в свой „любим” страх. Вторият и третият стих посочват къде е коренът на този страх: „...Аз си отивам бездетен и този Елиезер от Дамаск ще притежава дома ми!”. Това изявление е съвършеното обобщение на инстинктивната реакция на човешкото естество – човек изпитва необходимост да остави нещо след себе си, влиянието му върху света да продължи и след неговата смърт.

Божият отговор на притесненията му е: „Не бой се, Авраме, Аз съм твой щит, наградата ти е извънредно голяма” (Битие 15:1). Каквото ни предстои до края на нашия живот, дори и след това, е в ръцете на нашия Небесен Отец. Той знае, че да се освободим от тревожността – това е една от най-големите ни нужди; желае да живеем доволни от днешния ден и спокойни за утрешния.

Тревожността се проявява чрез притеснения за промените в живота. Някои от тях са съвсем предстоящи, други – в далечното бъдеще, а трети може да не настъпят никога. Но в настоящия момент те съществуват, така да се каже, „виртуално” в съзнанието ни. Обаче симптомите на тревожност за съжаление не са „виртуални” а съвсем реални – както емоционалните, така и физическите – и твърде болезнени. Разбира се, че Господ желае да ни освободи от тях!

Тези изпълнени с любов думи засилват доверието ни – в Отец, в Исус и в Светия Дух; защото то освобождава угриженото сърце, от вперения ни ужасен поглед в бъдещето. Исус насочва вниманието на учениците Си към царството, което подготвя за тях. С други думи, няма значение какво преживявате тук, няма значение колко зле върви всичко, ето какво ви очаква. Затова, доверете се на Мен и на Моите обещания – казва им Той. Казва го на тях, казва го и на нас днес.

Понякога по време на практически семинари върху общуването участниците разиграват различни роли, свързани с реални житейски ситуации, които им помагат да повишат своята самоувереност и да утвърждават чувството си за собствено достойнство. Освен това ги обучават как в момент на тревога да управляват мислите си така, че да останат фокусирани върху безопасни теми. Научават се да релаксират, усвояват различни техники на дишане, които да им помогнат в критичен момент.

Всички тези похвати постигат сравнително висок успех наистина, но техният фокус е върху засиленото доверие в себе си с цел понижаване риска от тревожността. Това не е лошо, но е недостатъчно, тъй като доверието в себе си е една съвсем малка стъпчица. Нашата крайна цел е да се научим да се доверяваме на Бога.

Хората са капризни и изменчиви, но Бог и Неговите обещания никога не се променят. Кралят на Италия и кралят на Бохемия обещават на Ян Хус, че и по време на пътуването си, и по време на съдебния процес той ще бъде в безопасност. Но не изпълняват това обещание и Хус е екзекутиран на клада. Английският крал Чарлз І изпраща на видния държавник Томас Уентуърт следното писмо: „Имате моята кралска дума, че няма да пострадат нито Вашият живот, нито Вашата чест, нито Вашето богатство”. Съвсем скоро след това същият този крал лично подписва смъртната присъда на Уентуърт.

Първото чувство, което се развива у бебетата, е доверие в тяхната майка или в човека, който се грижи за тях. Когато доверието е вече налице, те са доволни и спокойни относно света и бъдещето си. Това е началото на доверието. Исус иска да създадем с Него връзка, подобна на тази между детето и майката – да Му позволим да ни утешава и приласкава със Своята нежна грижа. Но сме длъжни да вземем съзнателно решение да направим това.

Тези силни думи на Господа съдържат принципи, които могат да предпазят вярващия човек от много тревоги, стига да ги следва стриктно.

Гледайте от правилния ъгъл (стих 25). Трескавият и претоварен график може да замъгли погледа ни за истински важните неща. Ежедневните задължения може да ни отдалечат от онова, което смятаме за основа на живота си. Бог ни е дал живота. Бог е създал тялото ни. Ако е имал силата и желанието да ги създаде, няма ли да ни осигури и храна, за да ги поддържа? Няма ли да се погрижи за необходимото облекло, с което да покрием тялото си?

Нека малките неща в природата бъдат ваше вдъхновение (стихове 26, 28–30). Врабчетата и цветята са едни от най-обикновените неща. Исус избира точно тях, за да покаже огромния контраст с невероятната обърканост и усложнения в живота на човешките същества. Съвсем очевидно е, че врабчетата не се притесняват за утрешния ден, нито цветята се измъчват, за да се обличат по последна мода, но въпреки това получават необходимите грижи. „Не ще ли Бог много повече да облича вас?” (стих 30).

Притеснението е безполезно и безсмислено (стих 27). Размишляването върху даден проблем с цел намиране на разрешение може и да е полезно, но притеснението заради самото притеснение не само не допринася с нищо за разрешаването му, но и увеличава като с лупа отрицателните му аспекти.

Подредете приоритетите си в правилния ред (стих 33). Понякога християните биват въвлечени в спиралата на материализма, много други неща също могат да ги отклонят от онова, което има истинска стойност в живота; затова Исус им напомня: „Първо търсете Божието царство и Божията правда и всичко останало ще ви се прибави”.

Уинстън Чърчил казва: „Никога няма да забравя историята за стареца, който на смъртния си одър признава, че в неговия живот е имало много тревоги и притеснения за различни неща, но повечето от тях никога не са се сбъднали”

[http://www.saidwhat.co.uk/quotes/political/winston_churchill].

Ако съвременните хора прилагаха на практика съвета от Матей 6:34, щяха да имат много повече мир. Исус не ни призовава да престанем да правим планове и да станем нехайни. Просто ни съветва да не се притесняваме за онова, което може да се случи, да не употребяваме популярния израз „Ами ако...” – „Ами ако се разболея?”, „Ами ако си изгубя работата?”, „Ами ако катастрофирам с колата?”, „Ами ако детето ми умре?”, „Ами ако някой ме нападне?”.

Ето как тревожните личности „разпределят” тревогите си:

- Петдесет процента – за неща, които няма да се случат никога.

- Двадесет и пет процента – за вече случили се неща, които няма начин да бъдат променени.

- Десет процента – за непотвърдени слухове, че някой няма добро мнение за тях.

- Десет процента за здравето си (голямат част от болестите им обикновено са въображаеми).

- Пет процента – за реални проблеми, с които наистина ще се сблъскат.

Един от ключовете към умението да живеем за деня е доволството – ефикасна противоотрова срещу притесненията. Доволството не е унаследена, а придобита черта. Ап. Павел казва: „Научил съм тайната...” (стих 12). В тази епоха, в тези времена ни връхлитат толкова много проблеми, че имаме нужда специално да култивираме чувството на задоволство от всичко, което имаме в момента, и да не се притесняваме за онова, което може да дойде утре.

„Това, което ни убива, е не работата, а притесненията. Единственият начин да ги избегнем, е да възложим всяка наша грижа на Христос. Нека не се вглеждаме в тъмната страна. Нека култивираме у себе си бодрост на духа” (Елън Уайт. Ум, характер, личност).

Ако обучавахме душите си да имат повече вяра, повече любов, по-голямо търпение, повече съвършено доверие в нашия Небесен Отец, щяхме да имаме и повече мир, и повече щастие през битките на този живот. Господ не се радва, когато сме измъчени и притеснени, далеч от Неговите обятия. Той е единственият Източник на всяка благодат, изпълнява всяко Свое обещание, дава всяко благословение (...) Нашето пътуване към небето наистина щеше да бъде самотно, ако не бяха думите на Исус: „Няма да ви оставя сираци” (Йоан 14:18). Нека дълбоко ценим тези думи, нека вярваме в Неговите обещания, нека си ги повтаряме всеки ден и да размишляваме върху тях всяка нощ и така да бъдем щастливи” (Елън Уайт. Ум, характер, личност).

1. Някои хора – без да имат конкретен повод – се страхуват от страданията и смъртта; други действително страдат от мъчително, дори нелечимо заболяване, което в края ще им отнеме живота. Трети са изправени пред други застрашаващи обстоятелства. Как можете да утешите хора в подобно положение?

2. Яков „се уплаши много и се смути” (Битие 32:7) преди срещата си с Исав. Братята на Йосиф също се „смутиха” (Битие 45:3), когато Йосиф разкрива пред тях истинската си самоличност. Обсъдете начини, по които можете да се справите със страховете, породени от собствените ви грешки? По какво останалите страхове, които ви нападат, се различават от породените от собственото ви грешно поведение? В какво се състои разликата?

3. Йов признава: „Онова, от което се боях, случи ми; се и онова, от което треперех, дойде върху мен” (Йов 3:25). Възможно ли е страховете ни да станат реалност чрез ефекта на „самоизпълняващото се пророчество”? С други думи, възможно ли е постоянната тревога за нещо действително да доведе до сбъдването му? Обсъдете.

4. Спомнете си за всички неща, за които сте се притеснявали, а те никога не са се осъществили. Какви поуки можете да извлечете?

Неди слушала търпеливо разказа на своята съседка, която посещавала библейски курс. Неди преподава научна дисциплина в България. Няколко пъти се опитвала да прочете Библията, но макар че имала остър аналитичен ум, не могла да я разбере. Когато приятелката й я поканила на библейския курс, тя се съгласила. „Исках да разширя познанието си, а не да търся Бога”, казва тя.

Неди отишла на библейския курс и се подготвила да си води бележки. Но когато говорителят започнал да говори, тя била поразена от задълбочените уроци, които този човек извлича от Библията. Продължила да посещава курса и започнала да изпитва Божията любов. Разказала наученото на съпруга си Николай, който бил пенсиониран офицер. Той й отговорил: „Можеш да ходиш там, ако желаеш, но не ме занимавай с религия.”

Неди знаела, че Николай не иска да има нищо общо с никаква религия, но продължила да споделя с него това, което научавала. Интересът й към Библията нараснал и тя приела поканата на приятелката си да посещава съботните богослужения.

Когато църквата организирала здравно изложение, Неди поканила Николай да я придружи, но той не се ангажирал. Останала изненадана, когато го видяла там. Разбрала, че един приятел също го бил поканил и той се съгласил. Здравното изложение и църковните членове, които го организирали, впечатлили Николай и следващата седмица той я изненадал с предложението: „Искам да отида на църква заедно с тебе.”

Николай спрял да пие и да пуши и започнал да ходи на цъква редовно. Когато вярата им в Бога се задълбочила, те решили да бъдат кръстени заедно. „Никога не съм предполагала, че една обикновена покана за библейски курс би променила живота ни - казва Неди. – Сега сме много по-щастливи, отколкото преди да се срещнем с Христос. Благодаря на Бога за адвентистите, които ни поканиха и ни започнаха с Бога.”