Джералд и Шантал Клингбейл

Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, ноември, декември 2010 г.

Халев – един живот, преминал в чакане

В живота си той преминава и през добро, и през зло. Халев знае какво означава да си роб. Там е, когато Господ извежда Своя народ от Египет с мощна десница. Гледа как морето се разтваря пред Израел и поглъща египетските колесници и армии. Той е заедно с народа на планината Синай и вижда с очите си как Мойсей слиза от нея с плочите на Божия закон в ръце. И е сред първите, стъпили в Обещаната земя. Без каквато и да е вина от негова страна трябва да прекара най-хубавите години от живота си в скитане из пустинята заедно с останалите израелтяни. Пред очите му измират всички от неговото поколение. Влиза в ханаанската земя като старец, но дори тогава показва завидна смелост и вяра в Бога.

Халев е от водачите, които сякаш действат повече „зад сцената”, отколкото пред публика. Тази седмица ще се поучим от неговия благ и миролюбив стил на ръководство. Ще се запознаем с този велик водач, който не се страхува да поема рискове и да води със собствения си пример; който е благороден и насърчава по-младите да водят. Но освен че ще се възхитим на многобройните му положителни черти, ще проследим една история, която говори много силно точно на нас, живеещите в края на земната история, които чакат всеки миг да пресекат „границата” и да влязат в небесния Ханаан.

Преди около петнадесет месеца Израел е напуснал Египет. Шатрите им са осеяли фаранската пустиня близо до границата с Ханаан. Всички с трепет очакват да научат нещо за земята, която скоро ще стане техен дом. По Божие указание избират дванадесет души. За водач на разузнавателната мисия е избран представителят на племето Юда – Халев. Шпионите прекарват четиридесет дни в изследване на страната и накрая се връщат, за да представят своя доклад.

Съгледвачите донасят доказателства, които могат да се видят, помиришат и опитат на вкус. Макар че наблюдават едни и същи факти обаче, дванадесетте стигат до съвсем различни заключения. Плодородието на земята и големите градове карат десетима от тях да преценят, че народът е обречен, че няма начин скитащи бивши роби като тях да завземат такава страна. Услужливо „забравят”, че ако не са били чудесата и язвите в Египет, прекосяването на Червено море, водата от скалата и ежедневната манна, която пада от небето вече повече от година, те изобщо нямаше да са тук – на границата на Обещаната земя. Бог прави за тях всички тези неща, но по някаква незнайна причина те Му нямат доверие, съмняват се в Неговите обещания; предпочитат да вярват на очите си, отколкото на тях. Колко е лесно да се постъпва така! За нас също, нали?

Това, което гледаме, и начинът, по който го тълкуваме, може да има съвсем пряко отражение върху нас. Тълкуването на „фактите” оформя ежедневните ни решения, а то често е директно свързано с чувствата. Твърдението, че можем да вярваме каквото си искаме, без това да повлияе върху цялостната ни личност и поведение, е мит.

Сблъсъкът с „фактите” без Божието Слово ни води до тълкувания, които сочат встрани от Бога, към неверието. Сблъсъкът с „фактите”, но с Бог до нас, ни помага да видим доказателства, които ще ни помогнат да Му се доверяваме повече и ще укрепят вярата ни в Него.

Невинаги е лесно за се изправиш и да останеш прав. Общественото мнение притежава огромна сила. Хилядите хора, ревящи в полза на своя отбор на стадиона, явно излъчват енергия, която действа заплашително върху противника. Едва ли ще намерите много смелчаци, които да проявят глупостта да размахат знамето на своя отбор в центъра на противниковата агитка. Поради тази причина често привържениците на двата отбора се разполагат в двата срещуположни края на стадиона и са охранявани от полиция. Ако попаднат в директен сблъсък, разумът отстъпва назад и крайният резултат често е кърваво насилие.

За израелтяните обаче това не е игра. Застрашено е бъдещето им, застрашено е самото им физическо оцеляване и всички започват да ридаят. Да гледаш как хиляди хора ридаят сигурно е много разтърсваща гледка. Точно тук Халев, който сякаш винаги е стоял „на втория ред”, излиза напред.

Една и съща информация може да бъде предадена по много начини. Начинът, по който казваме нещо, е точно толкова важен, колкото и това, което казваме. Халев проявява завидно самообладание, като не спори публично с десетимата невярващи съгледвачи, нито ги обижда; не порицава публично неверието им. Вместо това изнася смела реч и призовава към упование в Бога и към действие. Въпреки това никой не иска да го чуе. Всички са взели своето решение и се опитват да убият с камъни него, Исус Навин и Мойсей.

Халев сигурно е горчиво разочарован. Видял е добрата земя, стъпил е в нея. Бил е верен и готов да я превземе. А сега трябва да броди четиридесет години из пустинята заради греха на другите. Но той има силно развито чувство за общност и много добре осъзнава какво значи да си част от цялото. Дава личен пример и насърчава останалите. Не се отцепва, за да основе ново движение. Нагласата да си тръгнеш, когато възникнат проблеми или когато на другите им липсва вяра, може и да е масова практика днес, но не е библейска. В лицето на Халев виждаме човек, който остава верен и солидарно понася наказанието заедно с останалите, без да проявява духа „нали ви казвах”.

Четиридесетте години са изтекли. Израелтяните са преминали Йордан и вече са в Обещаната земя. Оглеждат я жадно както гладен човек оглежда богата трапеза. Разговорите около огньовете вечер се въртят около това, кои са най-добрите парцели и кой ще ги получи. Много преди да влязат, Мойсей е предугадил опасността от вътрешни борби и е оставил изрични указания за разпределянето на земята. Самото то е описано в Исус Навин, 14 глава.

В разгара на разпределянето на земята Халев изведнъж заявява, че иска земя за себе си. Не за своето племе, а лично за себе си. На пръв поглед тази среща между Исус Навин и Халев – двамата най-възрастни мъже в Израел – изглежда малко „не наред”. Макар да подчертава, че е силен и готов да се бие, преди всичко той се позовава на обещание, дадено му лично от Бога.

Очевидно Халев не се бои да настоява Бог да изпълнява обещанията Си. Молбата му не е плод на егоистични амбиции. Принципът на „даване” е дълбоко вкоренен в стария човек. Той не настоява да му се дадат най-добрите, най-плодородните парчета земя. Точно обратното – избира си областта, населена с великани – потомците на Енаковите синове. С други думи, иска земя, която все още не е завладяна. Именно тези великани са уплашили еврейския народ преди четиридесет години (Числа 13:33).

Може би Халев няма търпение да се убеди, че сегашното поколение не повтаря грешките на бащите си. И изявява своята вяра, избирайки най-трудната, а не най-лесната територия.

За пореден път увлича другите чрез своя пример. Дава на всички нагледен урок. На практика им казва: „Ако Бог може да използва най-възрастния старец сред вас, за да изличи от земята великаните, тогава никой няма от какво да се бои. Бог може и ще ни подари победата”. Исус Навин 15:13,14 съдържа доклада за победата му над Сесай, Ахиман и Талмай – потомците на Енак. Това, което някога е хвърлило в ужас цял един народ, сега е победено от един старец, разчитащ на Божията сила.

В някои общества старостта е на висока почит. Възрастните хора са прекрасно интегрирани в обществото, почитани заради мъдростта си и търсени за съвет. В други на старите се гледа като на „непродуктивни” граждани, те са обект на пренебрежение и считани за излишно бреме. Изглежда, вторият тип отношение се разпространява все повече по света. Халев представлява великолепен пример за правилното използване годините на старостта.

Той не става жертва на крайностите, обикновено свързвани с „есента на живота”. От една страна, не позволява да бъде сплашван или унижаван заради напредналата си възраст; не позволява и на себе си просто да се откаже от живота и да се оттегли; не използва възрастта си като претекст да не участва в живота на общността. От друга страна, не се вкопчва в поста си; не гледа на опитите на по-младите да заемат ръководни длъжности като на заплаха срещу себе си.

Казано е, че Бог няма внуци. Докато си остава „Богът на моите бащи”, Той няма нищо общо с мен лично. Халев знае, че всяко поколение трябва да има своята собствена опитност с Бога. Израелтяните, било като народ или като отделни личности, не могат вечно да „се хранят” с чудесата от Египет, нито дори с пустинните преживявания на своите родители. Халев счита за свой дълг да създаде благоприятна среда, в която младото поколение да направи своите собствени първи стъпки на вярата.

Племето на Юда влиза във владение на своите земи. Съюзява се с племето на Симеон и двете работят заедно с вяра, за да видят изпълнението на Божиите обещания. Но достигайки укрепения град Кириат-Сефер (стих 12), те се изправят пред страховито предизвикателство. От археологията знаем каква сложна система имат укрепленията през късната Бронзова епоха в Палестина. Но вместо да се вторачи уплашено в стените, Халев вижда в тях възможност за израстване. Ето къде можеш да извикаш към Бога и да видиш как Той изпълнява обещанията Си, давайки победа. Може да ни звучи странно, но Халев предлага чудесна „поощрителна награда”. Който превземе града, ще му стане зет. Тогава неговият племенник Готониил (Съдии 1:13) поема „ръкавицата” и Бог му подарява победата. Така под грижите на Халев се ражда един нов герой. През следващите години неговата „инвестиция” ще донесе големи „дивиденти”. Бог ще използва този младеж като първия съдия и освободител в Израел (Съдии 3:7–11).

За израелтяните наследството е нещо много важно. Да притежаваш земя, която да оставиш на потомците си, това е гаранция, че името ти няма да изчезне. В интерес на истината то е толкова важно, че се създават специални подробни закони, които уреждат как един човек да се сдобие с наследник, ако умре бездетен; как друг да приеме заличеното име и да го продължи (вижте така наречените левиратни закони във Второзаконие 25:5–10).

На тази възраст Халев не може да не се замисля за наследството си. Генеалогичните проучвания доказват, че е имал синове. Сигурно няма търпение да им остави колкото може повече. Въпреки че Ахса му е дъщеря, всяка земя, дадена на нея, на практика е загуба за семейството на Халев, защото тя автоматично става собственост на семейството на нейния съпруг. Не знаем какво точно подтиква Ахса да иска земя, но знаем, че ако би й отказал, това щеше да е разумно и приемливо от гледна точка на тогавашните социални закони и с оглед защитата на семейната собственост.

Изненадващо Халев й дава не само земя, но и вода. И не само един извор, а и двата – горния и долния.

Щедростта работи и в двете посоки. Притчи 11:25 твърди, че „благотворната душа ще бъде наситена и който пои, сам ще бъде напоен”. Ако не изпитваме желание да „поим” щедро, това вероятно е сигнал, че все още самите ние не сме „напоени”.

Можем да даваме само от това, което имаме. Ако не можем да прощаваме, ето сигурен белег, че не сме поискали Божието прощение за себе си. Халев е получил благословения от Бога и е щастлив да ги сподели с други. Проявява щедрост, далеч надхвърляща социалните норми на неговото време.

„Сега вярата на Халев бе съвсем същата, както и когато противопостави своя доклад на лошите доклади на останалите съгледвачи. Бе повярвал в обещанието, че Бог ще предаде Ханаан в ръцете им и напълно Го последва. Заедно с народа си понесе дългото странстване из пустинята, сподели неговите разочарования, бреме и вина. Не се оплака нито веднъж, но възхваляваше Божията милост, която го бе опазила тогава, когато неговите братя бяха погубени. През всички трудности, беди и опасности на пустинния път, както и през годините на воюване след влизането в Ханаан Господ наистина го бе опазил. И сега на осемдесетгодишна възраст жизнената му сила си оставаше непокътната. Не пожела за себе си вече завладяна земя, а онова място, което съгледвачите бяха счели за непревземаемо повече от всички останали. С Божията помощ щеше да превземе крепостта на същите онези великани, чиято сила бе разклатила вярата на Израел. Молбата на Халев не бе продиктувана от желание за почести или себевъздигане. Храбрият стар воин копнееше да даде на народа пример, с който да прослави Бога и да насърчи племената докрай да покорят земята, която изглеждаше непревземаема за техните бащи”(Елън. Уайт. Патриарси и пророци).

1. Християните постоянно са „обстрелвани” с „факти”, които се тълкуват така, че да противоречат на вярата в Бога. Обърнете внимание – ключовата дума е „тълкуват”. Как да се справим с тези предизвикателства, без да се правим на глупаци и в същото време запазим почтеността си?

2. Поразсъждавайте още малко над мисълта, че начинът, по който тълкуваме фактите, не винаги е правилен. Например гледаме някакво вещество и то ни се струва съвсем плътно, а всъщност е абсолютно празно пространство. Гледаме земята и преценяваме, че е неподвижна, а фактически тя се движи с доста висока скорост през космическото пространство. Седим в затворена празна стая и не чуваме нищо, а всъщност пространството около нас е пълно с радиовълни, които пренасят всякакви звуци. Що се отнася до нас обаче, те не съществуват. Какви изводи можете да направите от всичко това относно живота „с вяра, а не с виждане”?

3. Като черпим опит от живота на Халев, как трябва да обучаваме новоповярвалите, младежите и децата да заемат ръководни длъжности и да поемат отговорности в църквата?

4. Халев остава лоялен към своя народ дори когато този народ допуска груби грешки и съгрешава тежко пред Бога. Каква е поуката за нас – адвентистите от седмия ден през двадесет и първи век?

Жиоти живеела в малко село в Западна Индия. Тя била известна със своята доброта и щедрост. Макар че живеела бедно, Жиоти помагала на съседите си всеки път, когато можела.

Съпругът й бил пристрастен към хазарта и често пропилявал всичките си пари. Семейството трябвало да се издържа от дохода на Жиоти, която се захващала с временна работи, най-вече по оризовите полета на близките стопанства.

Тя се молела редовно на идолите си, за да помогнат на съпруга й да изостави хазарта. Предприемала поклоннически пътувания и давала обещавала да извърши велики дела, ако боговете помогнат на съпруга й да престане да залага. Като че ли нищо не се случвало. Когато понякога грижите я сломявали, тя се ядосвала и хокала съпруга си, който се връщал късно през нощта пиян и без пари.

Жиоти понякога разрешавала на децата си да посещават християнски събрания в селото. Смятала, че е възможно те да имат по-добър живот. Децата харесвали тези събрания и често разказвали какво са научили. Жиоти ги слушала и се чудела дали християнският Бог би могъл да промени съпруга й.

Отчаяна от състоянието на семейството си, Жиоти посетила адвентния пастор и го помолила да се моли за съпруга й. Пасторът се съгласил да се моли за нуждите на семейството. Освен това тактично й предложил да се отнася любезно към съпруга си. „Ако се върне гладен, нахрани го, без да се оплакваш – казал пасторът. – Усмихвай му се и го посрещай радушно, когато се прибере.” Жиоти се съгласила да опита.

Жиоти и децата й започнали да посещават редовно енагелизационните събрания. казала на пастора, че се опитва да прояви допълнителна любов към съпруга си и се моли на Бога да има по-добро отношение.

Постепенно съпругът и започнал да стои вкъщи по-дълго време. Казал на жена си, че вече няма голямо желание да излиза и да играе на комар. След още известно време се отказал напълно от навика си. Към края на евангелизационните събрания Жиоти разказала, че съпругът й е спрял да залага.

Той пожелал да изучава Библията и сега благодари на Бога, че е премахнал порока му и е спасил семейството.