Тя познава смъртта отблизо. Загубила е съпруга си. И сега безпомощно наблюдава как всичко около нея също умира. Тревата съхне, дърветата остават без листа, кравите се превръщат в страшни за гледане скелети, козите блеят жално. Всеки ден тя се взира в безоблачното небе с безумната надежда за облаци и дъжд. Опитва се да разпредели брашното и олиото така, че да стигнат до края на сушата. Всеки ден разделя малкото плоско хлебче на две неравни части. Синът й има нужда от всичката възможна храна, която би могла да му осигури. Боли я като го гледа толкова слаб, без капчица енергия. Само дето жертвата й сякаш е безсмислена, защото май скоро и двамата ще умрат от глад. Останало е колкото за едно хранене. Стиснала момчето си за ръка, вдовицата напуска прашното градче Сарепта, за да намери малко дърва, с които да приготви последното им ядене. И точно тук тази безименна жена навлиза в библейския разказ и в свещената история, за да остави уроци, които можем да приложим за себе си дори ние, живеещите хиляди години по-късно. Тази седмица ще се спрем на великата борба между Христос и Сатана, разиграна в миниатюр в живота на една неизвестна вдовица, която избира да застане на страната на Бога и се оставя да бъде водена от Него стъпка по стъпка в пътя на вярата.

Историята започва със заповед от Бога към великия пророк Илия да отиде в Сарепта, но не бива да изпускаме причината за тази заповед. Израелевото царство се отдава на идолопоклонство. Култът към Ваал става официална държавна религия. Тогава Господ предизвиква този „бог” на дъжда и бурите по един драматичен начин, като заявява чрез пророка Си, че повече няма да дава роса и дъжд на земята (3Царе 17:1).

Докато царство Израел чезне от опустошителната суша, Илия се укрива при потока Херит (3Царе 17:3). Накрая и този поток пресъхва. Тогава Бог му заповядва да стане и отиде в Сарепта (3Царе 17:1–9).

Божията заповед е Илия да напусна Израел и да отиде в чужда земя. Сарепта се намира на брега на Средиземно море между Тир и Сидон, на финикийска територия – там, откъдето е дошла ужасната царица Езавел. Едно от важните национални финикийски божества е Ваал. Като царица и съпруга на Ахав, тя активно работи за въвеждането на култа към него и в Израел. В древния свят божествата обикновено са покровители на определен град или регион и нямат власт извън тях. Поради местоположението си далеч от пределите на Израел, логично е Сарепта да се намира далеч и от „сферата на влияние” на Израелевия Бог. Хората в този езически народ също би трябвало да са напълно извън Неговия контрол. Но никой никога не е извън Божия контрол. В самото сърце на култа към Ваал Бог изявява мощно присъствието и силата Си.

Обърнете внимание на още нещо – Бог използва нуждата на пророка, за да достигне една жена от далечна Сарепта. С други думи фактът, че вярваме в Исус, не означава да демонстрираме пред околните някаква съвършена фасада. Няма нужда да прикриваме проблемите си и да се преструваме, че нямаме нужда от нищо, тъй като (много добре го знаем!) това просто не е вярно. Да, християни сме, но и ние страдаме, и нас ни боли, от време на време и ние се нуждаем от утехата и помощта на други хора, които биха могли да бъдат и с друга вяра, дори изобщо без никаква вяра.

Вдовицата, която събира дърва, за да приготви последното ястие за сина си и за себе си, веднага разбира, че Илия е човек, който вярва в Бога. Текстът не уточнява как разбира, но явно нещо в пророка й подсказва, че той се покланя на Господа.

Бог напътства Своя пророк, за да опази живота му. Най-напред му казва да се укрие при потока Херит. След това заповядва на гарваните да го хранят. С друга заповед го праща в Сарепта, където „заповядва” на една вдовица да го храни (стих 9).

На пръв поглед тя е малко „екстравагантен” избор за Божи инструмент. Не е еврейка. Вдовица е, т.е. без никакво социално положение, влияние или власт. На всичкото отгоре е на прага на гладна смърт.

Какъв невероятен урок по небесна стратегия! Много по-често, отколкото смятаме, Бог ни избира не заради някакво положително качество, което (може би!) притежаваме, а по-скоро въпреки слабостите ни (2Коринтяни 12:9).

Вчера разбрахме, че географските ограничения не важат за Бога. А днес разбираме, че за Него не важат изобщо никакви човешки ограничения. Той е Този, Който издава заповедите в историята. Проследявайки цялата сюжетна линия, виждаме как упражнява пълен контрол над всичко – нещо много важно за по-широкия контекст – ролята на пророк Илия в битката между Бог и Ваал. Нищо и никой не може да застане на пътя на Божията върховна воля. По-нататък ще разберем, че дори смъртта не е способна да обърка плановете Му и да възпрепятства намеренията Му. Може да ни сполетят болезнени и пагубни беди, но Божията цел винаги е за добро (Еремия 29:11), макар да не можем веднага да разберем по какъв начин. Нужно е да се научим да Му се доверяваме във всякакви ситуации – благоприятни и неблагоприятни – защото неминуемо ще попадаме и в едните, и в другите.

В света на Библията вдовиците в най-добрия случай са периферни герои, водещи мизерно съществуване. Особено, ако нямат пораснали деца, които да ги закрилят, те често са обект на злоупотреби и издевателства, разполагат със съвсем ограничени средства за законна защита. А по време на опустошителна суша, положението им е повече от ужасно. Всяко семейство се бори да оцелее и никой не дава милостиня за бедни вдовици. Точно в такъв момент жената от разказа е помолена да храни и пророка. Имайки предвид социалните и икономическите реалности, тя е възможно най-лошият кандидат. От гладна смърт я делят само шепа брашно и няколко лъжици олио.

Днес в по-голямата част от света е прието преди да поискаш, първо да предложиш. А пророкът, сякаш за да нарани и обиди жената още повече, не само изисква да получи нещо от нея, която не може да си позволи да дава, но и настоява да бъде обслужен пръв.

Припомнете си, че в цялата история реално пророкът стои пред жената като представител на Бога. Като иска от нея последния й хляб, той всъщност я приканва да направи „скока на вярата” – да му предаде всичко, което има.

Когато дадем на Бога всичко, което имаме, в края винаги печелим. Първоначално жената има само за едно ядене. Като го дава най-напред на пророка, тази езичница се протяга с „гола” вяра, доверявайки се на нещо, което не може да види и разбере. Не е ли това в известен смисъл самата същност на вярата (вижте Евреи 11:1) — да се довериш на Бог, Когото не виждаш, и на обещания, които не разбираш напълно? Удивително е, че дори не става въпрос за жена от Израел, а за жителка на езически земи, познаваща единствено извратени и унизителни форми на богопоклонение. И въпреки това, Бог по някакъв начин общува с нея (вижте стих 9); тя откликва с вяра и изпълнява, каквото й е заповядано, независимо колко безумни изглеждат действията й от светска гледна точка.

Вдовицата дава последното си парче хляб и Бог отговаря с чудо. По свръхестествен начин тя и синът й се спасяват от гладна смърт и се снабдяват с непрестанен източник на храна. Трудно е да си представим удивлението, което сигурно я завладява, виждайки това невероятно нещо с очите си – и то не веднъж, а всеки ден, ден след ден.

Чрез пророк Илия вдовицата влиза в контакт с Бога. Когато влезем в контакт със светия Бог, започваме да виждаме греховете си по-отчетливо и ясно. И ако в такъв момент ни се случи нещо страшно, може да решим, че Господ ни наказва. В 3Царе 17:18 вдовицата обвинява Божия пророк за това, че постоянно привлича вниманието на Бога към нея.

Възможно е, наблюдавайки верния и свят живот на Илия, тя да се сравнява с него и да се чувства виновна. Или, преживявайки ден след ден чудото, започва да усеща Божието присъствие и Неговата святост както никога досега – и това я кара да се чувства по-грешна от всякога. В светлината на това, може би започва да смята своите грехове за причина за трагедията.

В много отношения това е съвсем нормална реакция. Често за трагедиите, сполетяващи нас или онези, които обичаме, обвиняваме себе си и своите грехове. Какво направих, че детето ми се разболя? Заради кой грях ме сполетя тази беда? Вярно е, че много пъти болките и страданията ни са пряк резултат от погрешни решения, които сме вземали, но е вярно също и че има трагедии, които връхлитат без явна причина и определено без вина от наша страна. Спомнете си историята на Йов. Дори самият Бог признава, че той е праведен човек, а вижте какво му се случва. По-важно е как реагираме на тези трагедии, а фиксирането върху предполагаемите причини най-вероятно няма да ни помогне.

Обърнете внимание на смущението, което смъртта на момчето причинява и на самия Илия. Не изглежда да е абсолютно уверен, че Господ ще го възкреси. Молитвата му е сякаш ехо от мислите на жената, която обвинява Бога. Какво показва това? Показва, че дори пророците имат проблеми с тълкуването на събитията (Матей 11:1–3).

Без съмнение и двамата – вдовицата и Илия – известно време живеят „в присъствието” на чудо. Брашното и олиото не свършват; предполага се това да е достатъчно да запази вярата им силна. Но въпреки всичко една тежка драма и... вярата им е подложена на сериозно изпитание.

Колко често и ние преживяваме невероятни опитности с Бога, Неговата ръка ни докосва по мощен и чуден начин, а когато по-късно събитията се развият не така, както сме очаквали, изведнъж започваме да се съмняваме в Него. Да, чудесата имат своето място в изграждането на вярата, но не могат и не бива да бъдат неин център.

Илия има много тясна, много близка връзка с Бога – нарича Го „моят Бог”. Но тясната връзка не означава непременно, че ще има отговор за всичко. Той не може да разбере защо Бог позволява детето да умре. Въпреки това единствено в тясна връзка с Него можем да преживеем и Божията сила в живота си. Чудото е постигнато не благодарение на някаква магическа формула или дори не на усилията на пророка да стопли тялото на детето. Авторът на доклада недвусмислено заявява, че то е възкресено от Бога.

Самият Илия е развълнуван от резултата. „Виж, синът ти е жив!” – вероятно изкрещява той на вдовицата. Да, тази случка със сигурност укрепва вярата на жената, но без съмнение същото се отнася и за вярата на пророка.

Думите на вдовицата завършват с изповед на вярата. Сега тя знае, че Богът на Израел може както да поддържа живота, така и да дава живот.

„А той им рече: „Без друго ще Ми кажете тая поговорка: Лекарю, изцери Себе Си; каквото сме чули, че става в Капернаум, стори го и тук в Своята родина”. И пак рече: „Истина ви казвам, че никой пророк не е приет в родината си. А казвам ви наистина, много вдовици имаше в Израел в дните на Илия, когато се затвори небето за три години и шест месеца и настана голям глад по цялата земя. Но нито при една от тях не бе пратен Илия, а само при една вдовица в Сарепта сидонска. Тъй също много прокажени имаше в Израел във времето на пророк Елисей. Но никой от тях не бе очистен, а само сириецът Нееман” (Лука 4:23–27).

Свързвайки по този начин събитията от живота на пророците, Исус отговаря на съмненията на Своите слушатели. Бог не позволява на слугите, които е избрал за специално дело, да работят за коравовратните и невярващите. А онези, които имат чувствителни и вярващи сърца, се възползват по особен начин от доказателствата за Неговата мощ чрез пророците. В дните на Илия Израелевите чеда са се отделили от Бога. Прилепили са се към греховете си и са отхвърлили предупрежденията на Духа чрез Господните вестители. Така сами са затворили пътя, по който Божиите благословения могат да стигнат до тях. Господ подминава домовете на израелтяните и намира убежище за Своя служител в езическа земя, при жена, която не принадлежи към избрания народ. И тя е благословена, защото следва получената светлина и сърцето й е отворено за още по-голямата светлина, която Бог й изпраща чрез пророка Си” (Елън Уайт. Копнежът на вековете).

1. Каква е връзката между грях и страдание? Вдовицата от Сарепта смята, че нейните грехове са причина за смъртта на сина й. В Новия завет учениците смятат, че слепотата на един човек е резултат от неговите собствени грехове или тези на родителите му (Йоан 9:2, 3). Трябва ли да имаме различно отношение към хора, които страдат в резултат на собствените си грехове, и към такива, чиито страдания са причинени от нещо извън тях? Имаме ли право изобщо да правим такава преценка? Аргументирайте се.

2. Едно дете се ражда с рядко генетично заболяване и майката смята, че Бог я наказва заради бунтовните и греховни години на младостта й. Какъв съвет и каква утеха можете да й предложите?

3. Попитайте в групата дали някой е бил свидетел на чудо – на нещо, което би могло да идва единствено от Бога? Как е реагирал? Как се е променяло влиянието на това чудо в живота му с течение на времето? Дали по-късно отново е бил измъчван от съмнения, въпреки че е видял с очите си нещо толкова невероятно? Можем ли всички да се възползваме от неговата опитност, за да разберем по-добре какво означава да се живее чрез вяра?

Животът ми бе мизерен и безнадежден, докато не забелязах една палатка близо до дома на брат ми. Там се провеждаха евангелизаторски събрания и аз отидох от любопитство, но намерих надежда.

Една вечер пропуснах събранието, за да купя наркотик за брат ми. В тишината чух глас, който ми каза: „Това ли искаш за себе си?” Бях чувал този глас в затвора. Това бе Бог. Коленичих и за първи път в живота си се помолих. „Исусе, помогни ми! Аз съм грешник. Искам Исус да дойде в живота ми.” Същата вечер предадох на Бога своята зависимост и той я отне от мен.

Изкъпах се и отрязах дългата си коса. Хората забелязаха, че съм се променил. Църковните членове се зарадваха, а брат ми се ядоса. Когато чу да пускам християнска музика, строши радиоприемника ми. Обикновено реагирах на насилието с насилие, но тогава сърцето ми се изпълни с мир и не се ядосах. Това изненада и двама ни.

Църковните членове ми помагаха в моята нова вяра. Кръстиха ме и след година напуснах работата си на строителен работник, за да стана литературен евангелизатор, макар че не можех да чета и да пиша.

Тъй като не можех да чета, слушах Библията на запис. Слушах и адвентни книги на запис и Бог ми помагаше да запомня чутото. Бог ме научи как да говоря пред хора и да представям книгите си. Станах успешен литературен евангелизатор. Научавах наизуст цял списък с библейски текстове, за да мога да предавам библейски уроци. По време на евангелизаторските събрания изявих желание да стана библейски работник. Бог ме благослови в тази работа. След време станах заместник директор на издателството в Барбадос.

Веднъж се срещнах с учителка в адвентната книжарница. Поговорихме и след време я поканих да излезем. Оженихме се. Започна да ме учи на четене и писане с голямо усърдие.

Бог ме благослови с много души чрез литературната дейност. Една жена, която живееше наблизо, притежаваше магазин за алкохол. Поканих я да изучаваме Библията заедно. Тя стана адвентистка, затвори магазина за алкохол и го отвори отново като детска забавачка.

Срещнах и млада жена, която бе загубила родителите си. Искаше да се самоубие. Разказах и за своето минало и се помолихме. Тя и сестра й приеха Исус в живота си и Бог промени живота им.

Знам, че Бог може да промени всеки човек. Все пак, той бе променил и мене.