Дон Ф. Нойфелд

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, август, септември 2010 г.

Оправдание и закон

Четвъртата глава на Посланието до римляните полага основите на библейската доктрина за оправдание единствено чрез вяра. Там апостолът използва Авраам – образеца за святост и благочестие – като пример на човек, който също има нужда от благодат, за да бъде спасен, извън делата на закона, чийто случай не оставя никаква възможност за неправилно тълкуване. Щом делата на най-добрия в пазенето на закона не са достатъчни, за да го оправдаят пред Бога, каква надежда остава за когото и да било от нас? Щом Авраам се спасява по благодат, това се отнася и за всички останали – и евреи, и езичници.

В Римляни 4 глава, ап. Павел описва трите основни етапа на спасителния план: (1) обещание за Божествено благословение (благодат); (2) човешкият отклик на това обещание (вяра); и накрая (3) произнасяне на оправдателна присъда от страна на Бога над всеки повярвал (оправдание). Така протичат нещата при Авраам, така е и при нас.

Никога не бива да забравяме, че според апостола, спасението е по благодат – нещо, което ни се подарява, независимо че не го заслужаваме. Ако го заслужавахме, тогава щяхме да имаме право на него, а ако е наше право, тогава не е подарък, а дълг, който Бог ни изплаща. Но за покварени и паднали същества като нас спасението не може да бъде друго, освен подарък.

За да докаже твърдението си, че спасението е единствено чрез вяра, апостолът прави преглед на цялата книга “Битие” и накрая цитира Битие 15:6: „И Авраам повярва в Господа; и Той му го вмени за правда”. Това е оправдание чрез вяра, записано черно на бяло върху една от първите страници на Библията.

В този стих апостолът изрично подчертава, че вярата не прави Божия закон невалиден. Дори някой да го спази - включително целия комплекс от закони на Стария Завет, - това по никакъв начин не може да го спаси. Както според Стария, така и според Новия Завет, Божията благодат винаги се е давала на грешниците даром, чрез вяра.

Според старозаветния доклад Авраам е счетен за праведен, защото „повярва в Бога”. Следователно дори Старият Завет проповядва праведност чрез вяра. Затова всякакви подмятания, че вярата „отменя” (от гръцката дума “катаргео” – „правя безполезен”, „правя недействителен”) закона са неправилни; спасението чрез вяра е неотделима част от Стария Завет. Темата за благодатта е втъкана в него. За какво например служи цялата ритуална система на светилището, ако не, за да покаже на грешниците как се спасяват – не чрез собствените си дела, а чрез Един, Който умира вместо тях.

Какво друго освен благодатта може да обясни как така Давид получава прощение след гнусната история с Витсавее? Определено не чрез пазене на закона, защото нарушава толкова много точки от него, че неколкократно си навлича осъждането му. Ако трябва да бъде спасен чрез закона, Давид изобщо няма да бъде спасен.

Ап. Павел използва възвръщането на Божията благосклонност към Давид като пример за оправданието чрез вяра. Прощението е акт на Божията благодат. Самият Стар Завет е пример за оправдание чрез вяра. Колкото и големи законници да стават мнозина измежду древните израелтяни, юдаизмът винаги е религия на благодатта. Законничеството е нейно извращение, а не същностна характеристика.

Написаното от ап. Павел е много повече от теология. То прониква до „мозъка на костите” на спасението и на нашата връзка с Бога. Ако някой повярва, че трябва да си спечели приемането от Бога, че преди да бъде оправдан и опростен, трябва да покрие определен стандарт за святост, за него няма нищо по-лесно от това да обърне поглед навътре към себе си и към своите дела. Религията му ще стане изключително егоцентрична – последното нещо, от което всъщност има нужда.

И обратното – ако някой прегърне великата истина, че оправданието е дар от Бога – абсолютно незаслужен и неподлежащ на заплащане – най-лесното и най-естественото нещо за него ще бъде да обърне поглед към Божията любов и милост, а не към себе си, нали?

И накрая – за кого е по-вероятно да отразява Божията любов и Божия характер – за гледащия към себе си или за гледащия към Бога?

„Грешникът трябва да дойде с вяра при Христос, да се възползва от Неговите заслуги, да положи греховете си върху Носителя на греха и да приеме Неговото опрощение. Точно заради това Христос идва на света. Така Неговата праведност се вменява на каещия се и вярващ грешник и той става член на царското семейство” (Елън Уайт. Избрани вести. Книга 1).

По-нататък Павел обяснява, че спасението чрез вяра е не само за евреите, но и за езичниците (Римляни 4:9–12). Всъщност, ако решим да се придържаме към фактите, Авраам изобщо не е евреин – прадедите му са езичници (Исус Навин 24:2). В неговите дни не съществува разделение „езичници-евреи”. Когато получава Божията правда (Битие 15:6), той дори не е обрязан. Така става баща както на обрязаните, така и на необрязаните; неговият случай е и най-силният аргумент в перото на апостола, за да докаже, че спасението е универсално. Христовата смърт е за всички – независимо от раса и националност (Евреи 2:9).

В този стих „обещанието” е противопоставено на „закона”. Ап. Павел се старае да положи старозаветна основа на учението за праведност чрез вяра. Открива добър пример в лицето на Авраам, когото всички евреи безапелационно признават за свой праотец. Авраам е приет и оправдан поради причини, нямащи нищо общо със закона. Бог му обещава, че неговите потомци ще наследят земята. Авраам приема с вяра това обещание, т.е. приема ролята, която му се дава. В резултат Бог го приема и започва да работи чрез него за спасението на света. Така Авраам става мощен пример за действието на благодатта в Стария Завет и няма никакво съмнение защо апостолът го споменава като пример.

Както казахме в началото, много е важно да не забравяме до кого пише ап. Павел. Тези вярващи евреи са обсебени от старозаветните закони и много от тях са твърдо убедени, че спасението им зависи от това доколко спазват закона (макар самият закон да не твърди подобно нещо).

В старанието си да обори тези погрешни схващания ап. Павел изтъква, че Авраам получава обещанията много векове преди даването на закона на Синай – не чрез делата на закона (предвид факта, че Тора и цялата церемониална система по онова време още изобщо не са дадени), а чрез вяра.

Дори апостолът да има предвид само моралния закон, чиито принципи съществуват и преди Синай, това не променя нищо. Точно обратното! Стремежът Божиите обещания да се получат чрез закона – казва той – прави вярата невалидна, дори я обезсмисля. Силни думи, но целта му е да покаже, че вярата спасява, а законът осъжда; да ни обясни какво безумие е да търсим спасение точно чрез онова, което води до осъждане – защото всички ние (евреи и езичници) сме престъпници на закона и следователно се нуждаем точно от онова, от което се нуждае и Авраам – спасяващата правда на Исус, получена чрез вяра.

Както изяснихме вчера, ап. Павел посочва отношението на Бога към Авраам като доказателство, че спасението идва по благодат, а не чрез закона. С други думи, ако евреите искат да бъдат спасени, трябва да престанат да разчитат на делата си и да приемат Авраамовото обещание, сега вече изпълнило се с идването на Месия. Всъщност това важи за всеки – евреин или езичник – който смята, че „добрите” му дела са всичко необходимо, за да бъде праведен пред Бога.

Ако изобщо съществува закон, който може да дава живот, това не би могъл да бъде друг, освен Божият закон. Но ето че според ап. Павел дори Божият закон не може да дава живот, защото всички са го нарушили и се намират под неговото осъждане.

Но обещанието на вярата, разкрито още по-пълно чрез Христос, освобождава всеки, който вярва, от състоянието, наречено от апостола „под закон” – с други думи, от това да бъде осъден и натоварен с отговорността да спечели спасението си чрез спазване на закона. Ако бъде представен без вяра, без благодат, законът се превръща в бреме, защото без вяра, без благодат, без праведността, която идва с вярата, да бъдем „под закон” означава да бъдем под бремето на присъдата за своя грях.

Някои обичат да повтарят, че в Новия Завет законът е отменен и след това да цитират библейски текстове, които – според тях – доказвали тази отмяна. Но нито логиката, нито теологията им са здрави и солидни.

Преди няколко века ирландският писател Джонатан Суифт пише следното: „Може ли някой да каже, че ако думи като „пиянство”, „измама”, „лъжа” и „кражба” бъдат изхвърлени от английския език и от речника с указ на Парламента, на следващата сутрин ще се събудим въздържатели, честни, почтени и отдадени на истината? Правилно ли е подобно предположение?” (Джонатан Суифт. Скромно предложение и други сатири).

По същата логика, ако Божият закон е отменен, защо лъжата, убийството и кражбата продължават да се считат за нещо лошо, за грях? Ако Божият закон е променен, тогава представата и определението ни за грях също би трябвало да са променени. Ако Божият закон е премахнат, тогава грехът също трябва да е премахнат. Вярва ли някой изобщо в това? (Вижте също 1Йоаново 1:7–10; Яков 1:14, 15)

В Новия Завет се говори и за закон, и за евангелие. Законът показва що е грях; евангелието посочва кое е лекарството срещу греха – смъртта и възкресението на Исус. Ако няма закон, няма и грях; от какво се спасяваме тогава? Единствено в контекста на закона и неговата неизменна валидност евангелието има смисъл.

Често чуваме и че кръстът е анулирал закона. Парадоксално и смешно. Защото именно кръстът показва, че законът не може да бъде нито анулиран, нито променен. Ако Бог не анулира или поне не променя закона преди Христовата смърт на кръста, защо да го прави след това? Защо не го захвърля още след като човечеството пада в грях и така не му спестява полагащото се наказание, което законът съдържа в себе си? Така на Исус никога не би се наложило да умира. Неговата смърт доказва, че ако законът можеше да бъде отменен или променен, това би трябвало да се случи преди, а не след кръста. Следователно нищо не потвърждава неотменимостта на закона повече от смъртта на Исус Христос – смърт, която се налага именно защото законът не може да бъде променян. Ако можеше да бъде „адаптиран” спрямо греховното ни състояние, това нямаше ли да е много по-приемливо разрешение на проблема с греха, отколкото мъчителната агония и смърт на Христос?

Елън Уайт, Избрани вести, том 1, глава „Призоваването на Авраам” и „Христос – центърът на вестта”. От книгата Патриарси и пророци, глава „Законът и заветите”; и от книгата Копнежът на вековете, глави „Борбата” и „Свърши се”.

„В тази епоха на класово разделение, когато правата на хората често не се зачитат, ап. Павел издига великата истина за братство между хората, заявявайки, че Бог „е направил от една кръв всичките човеци по лицето на земята”. В очите на Бога всички са равни” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

„За да може човекът да бъде спасен и едновременно с това законът – зачетен, бе необходимо Божият Син да даде Себе Си като жертва за греха. Той, Който не знаеше що е грях, “стана грях за нас”. Заради нас умря на Голгота. Неговата смърт показва чудната любов на Бога към хората и неприкосновеността на Неговия закон” (Елън Уайт. Избрани вести. Книга 1).

„Правдата – това е послушание към закона. Законът изисква правда – това му дължи грешникът, но е неспособен да му го предложи. Единственият начин, по който може да придобие правда, е чрез вяра. Чрез вяра той представя пред Бога заслугите на Христос и Господ вписва послушанието на Своя Син в сметката на грешника” (Елън Уайт. Избрани вести. Книга 1).

„Ако Сатана успее да доведе човека дотам – да придаде стойност на собствените си дела, да ги счита за достойни и праведни – знае, че вече го е победил с изкушенията си, превърнал го е в своя жертва и плячка (…) Намажете праговете на къщите си с кръвта на Голготския Агнец и сте в безопасност” (Елън Уайт. Ривю енд Херълд, 3 септември 1889 г.).

1. Защо е толкова важно да проумеем, че спасението идва единствено чрез вяра, без делата на закона? От какви грешки може да ни предпази знанието за това? Каква е опасността за онзи, който забравя колко съдбоносно е това библейско учение?

2. Какви други аргументи можете да приведете в полза на истината, че Божият закон все още е валиден, въпреки ясното ви убеждение, че послушанието към него не ви спасява?

3. Размислете още малко над идеята, че благодарение на кръста всички човешки същества са равни. Защо в такъв случай някои християни, които приемат кръста, сякаш често забравят тази важна истина и се провиняват в расистки, етнически или национални предразсъдъци?

4. Като оправдани грешници ние сме „ползватели” на благодатта и незаслужената милост на Бога, срещу Когото сме съгрешили. Как тази мисъл би трябвало да повлияе върху начина, по който се отнасяме към другите? Доколко сме изпълнени с благодат и милост към съгрешилите спрямо нас, които на практика не заслужават нашата благодат и милост?

Казвам се Лиза и понастоящем живея във Филипините. Когато живеех в Малайзия, приятелка ми даде Библията и ме покани на църква. Отидох там и намерих група от изпълнени с любов хора, които ме привлякоха към Бога. Започнах да чета Библията и да участвам в малката група за библейски уроци. Предох живота си на Христос и се присъединих към църквата. Чувствах се удовлетворена и благословена.

Внезапно баща ми почина и майка ми остана сама. Тя ме повика във Филипините, за да живея с нея и да се грижа за болната ми сестра. Завърнах се във Филипините и започнах да посещавам църква от същата деноминация, която ми беше позната от Малайзия. Там обаче не беше същото. Липсваше ми общуването с приятелите, които ми бяха по-близки и от роднини.

Веднъж при мен дойде човек, който продаваше книги. Не се интересувах от това, което говореше, но майка ми го покани и двамата проведоха дълъг разговор. Едва накрая се заслушах. Попитах го коя църква посещава и той отговори, че е адвентист от седмия ден. Не знаех нищо за адвентистите и започнах да задавам многобройни въпроси.

Той не можа да отговори на всички, но обеща да се върне. На следващия ден човекът дойде с Библията си. Отново започнах да задавам въпроси и той отговори на всички без изключение, като използваше единствено Библията.

Покани ме на евангелизаторски събрания, които се провеждаха в църква близо до дома ни. Отидох там, защото жадувах за Божието слово. Посетих всички събрания, но съботата беше тема, която не можех да преглътна лесно. Чудех се защо адвентистите се покланят на Бога в събота, а всички останали християни – в неделя. Реших сама да проуча въпроса. Ако съботата бе истина, трябваше да го разбера, за да съобщя и на духовните си братя и сестри в Малайзия.

Помолих Бог да ми разкрие истината за съботата. Посетих библиотеката на религиозния университет в града, за да потърся книга върху историята на християнството. Помолих се отново и отворих очи. Ето я книгата, която търсех. Отворих я и започнах да чета. Там се обясняваше, че Божият ден е събота, но хората са го променили и са въвели неделното поклонение.

Започнах да посещавам адвентната църква и не след дълго се кръстихме заедно с дъщеря ми. Моля се за моето семейство и за приятелите ми християни в Малайзия, които все още не познават тази чудна истина.

Благодаря ви за мисионските дарения, които помагат на толкова много хора да научат за Божията истина.