В идеалния случай нашето изследване на Посланието до римляните би трябвало да започне с първа глава, първи стих и след това да продължи през цялото послание до края. Особено като ни интересува историческият контекст. Но тъй като разполагаме само с едно тримесечие, се налага да подбираме обектите на своето изследване. Иначе това послание с лекота би запълнило четири тримесечия. Затова ще покрием само ключовите глави, които съдържат основната вест.

За всеки изследовател на Посланието до римляните е изключително важно да разбере историческата обстановка, в която то е написано. Без нея е трудно да се вникне в думите на апостол Павел. Той се обръща към определена група християни в определен момент, поради определена причина. Колкото по-добре ги познаваме, толкова по-плодотворно ще бъде проучването ни.

С помощта на въображението трябва да се върнем във времето, да се „телепортираме” в Рим, да станем членове на тамошната църква и тогава, като християни от първи век, да слушаме апостола и думите, които Светият Дух му внушава.

Удивително е как, макар и написано преди толкова време, в напълно различна ситуация, посланието съдържа вести, актуални за Божия народ днес, във всяка страна и в почти всяка ситуация. Затова нека с молитва проследим мислите, записани в него и ги приложим в собствения си живот.

Римляни 16:1, 2 подсказва, че ап. Павел вероятно пише до римляните от град Кенхрея, намиращ се близо до източното пристанище на Коринт в Гърция. Споменава Фива – жителка на предградията на Коринт – което потвърждава най-вероятното рождено място на Посланието до римляните.

Една от причините, поради които се интересуваме от мястото на написване на посланията от Новия Завет, е за да изясним времето на написването им. Тъй като апостолът пътува много и общо взето е известно къде се намира в определен момент, това е доста сигурен ключ към времето.

Той основава църквата в Коринт по време на своето второ мисионско пътуване между 49 и 52 г.сл.Хр. (виж Деяния 18:1–18). При третото си пътуване (53–58 г.сл.Хр.) отново посещава Гърция (Деяния 20:2, 3) и малко преди края на пътуването си получава дарения за светиите в Ерусалим (Римляни 15:25, 26). Следователно, Посланието към римляните е написано през първите месеци на 58 г.сл.Хр.

Когато посещава църквите в Галатия, Павел открива, че в негово отсътвие, фалшиви учители убеждават членовете на църквата да се обрязват и да спазват и други предписания на Моисеевия закон. Притеснен, че противниците му може да го изпреварят и да пристигнат в Рим преди него, той пише писмо до римската църква, за да предотврати същата трагедия и там. Смята се, че Посланието до галатяните също е писано в Коринт през трите месеца, които апостолът прекарва там при третото си пътуване, вероятно малко след пристигането му.

„В Посланието до римляните апостолът излага великите принципи на евангелието. Заявява своята позиция по въпроси, които вълнуват както еврейските, така и езическите църкви; и доказва, че надеждите и обещанията, принадлежали някога изключително на евреите, сега се предлагат и на езичниците” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

Както казахме, при изучаване на която и да е библейска книга е нужно да разберем защо е написана, т.е. какъв е проблемът, който тя трябва да разреши. Следователно, за да разберем Посланието към римляните, трябва да знаем какви въпроси вълнуват еврейските и езическите християнски църкви. Другата седмица ще разгледаме именно тях.

Писмото е едно, а личното посещение - друго. Ето защо, макар да пише писмо до римляните, ап. Павел изрично споменава, че възнамерява да отиде лично при тях. Иска те да знаят, че идва и защо.

Великият мисионер на езичниците чувства постоянен подтик да отнесе евангелието в области, в които никой не е навлизал, а там, където вече е положил основата, оставя да продължат да работят други. Във време, когато християнството е съвсем младо и работниците малко, би било чиста загуба на скъпоценен мисионерски талант Павел да работи във вече завладени територии. Той казва: „Обаче имах за цел да проповядвам благовестието така: не там, дето беше вече известно Христовото име, да не би да градя на чужда основа…”, а така, че да „разберат, които не са чули” (Римляни 15:20, 21).

Апостолът няма намерение да се установява в Рим. Целта му е да евангелизира Испания. Надява се християните в Рим да подкрепят това негово начинание.

Понякога животът прави доста неочаквани обрати. Колко често плановете ни, дори съставени с най-добри намерения, не се осъществяват точно както сме очаквали и сме се надявали. Апостол Павел наистина отива в Рим, но може би не точно както е очаквал.

Когато пристига в Ерусалим в края на третото си мисионско пътуване, натоварен с дарения за бедните, събрани от църквите в Европа и Мала Азия, му се случват неочаквани неща. Той е арестуван и окован. Две години е затворник в Кесария и тогава се обръща към императора. Около три години след ареста пристига в Рим, но не (поне се предполага) така, както е възнамерявал, когато пише на римската църква, че смята да ги посети.

„Не проповедите, а оковите на Павел привлякоха вниманието на съда към християнството. Именно като затворник той успя да освободи много души от оковите, които ги държаха в робството на греха. Но това не е всичко. Той заяви: „Повечето от братята в Господа, одързостени от успеха в оковите ми, станаха по-смели да говорят Божието слово без страх” (Филипяни 1:14) (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

„Възлюбени от Бога”. Вярно е, че Бог обича целия свят, но онези, които са избрали Него, които са откликнали на Неговата любов, Той обича по особен начин.

Същото важи и за нашите човешки взаимоотношения. Ние обичаме онези, които обичат нас, по особен начин, тъй като чувствата и привързаността ни се радват на отклик. Любовта изисква реакция. Когато такава няма, тя не може да се изяви напълно.

„Призвани да бъдат светии”. В повечето преводи изразът „да бъдат” е в курсив - с други думи, добавен е от преводачите. Могат да се изпуснат, без това да накърни смисъла на текста. Ако ги няма, се получава изразът „призвани светии” или „назначени светии”.

„Светии” е превод на гръцката дума „агии”, което буквално означава „свети”. А „свети” означава „посветени на”. Светия е този, когото Бог е „отделил” за нещо. Може да му е необходимо още много, за да бъде напълно свят, но фактът, че избира Христос за свой Господ, го „назначава” за светия в библейския смисъл на думата.

Великата вест на евангелието е, че смъртта на Христос е „универсална” – за всяко човешко същество. Всички са призвани да се спасят в Него – „да бъдат светии” – още преди основаването на света. Първоначалното намерение на Бог е всички хора да намерят спасение в Исус, а огненото езеро в края е предназначено единствено за Дявола и неговите ангели (Матей 25:41). Това, че някои хора няма да се възползват от предложението, не намалява стойността на дара; както, ако някой реши да проведе гладна стачка на пазара, това няма да премахне изобилието от храна в него.

Не е известно кой основава църквата в Рим. Преданието, че това са апостолите Петър или Павел, не е потвърдено исторически. Началото й вероятно е поставено от миряни, обърнати на Петдесетница в Ерусалим (Деяния 2 глава), които след това посещават Рим или се преселват там. Възможно е това да е станало и в по-късен период – новоповярвали християни да са засвидетелствали по някакъв начин вярата си в тогавашната столица на света.

Странно е няколко десетилетия след Петдесетница една църква, която никога не е удостоявана с посещение на апостол, да е така широко известна. „Въпреки съпротивата, двадесет години сред разпятието на Христос в Рим съществува жива, ревностна църква. Тя е силна и гореща; и Господ работи за нея” (Коментари на Елън Уайт. АБК, Т. 6. Стр. 1067).

Тук думата „вяра” вероятно е употребена в по-широкия смисъл на „верност” – верност към новия начин на живот, който са открили в Христос.

Апостолът счита за нужно да изтъкне три положителни качества на римските християни:

1. „Пълни с благост”. Дали хората биха казали същото за нас? Дали общувайки с нас, вниманието им е привлечено именно от изобилната благост на характера ни?

2. „Изпълнени с всяко знание”. Библията настойчиво подчертава важността на просвещението, информираността и познанието. Християните са насърчавани да я изследват и да придобиват по-задълбочени познания върху нейните учения. „Думите „ще ви дам и ново сърце” означават „ще ви дам нов ум”. Промяната на сърцето винаги е придружена от ясно осъзнаване на християнския дълг, от разбиране на истината” (Елън Уайт. Моят живот днес).

3. „Можете да се наставлявате един друг”. Ако някой е изолиран от своите братя и сестри по вяра, той никога не може да заякне духовно. Трябва да се научим да насърчаваме другите, както и да приемаме насърчение от тях.

Прочетете от книгата „Свидетелства към църквата”, т. 5 от Елън Уайт, глава „Тайните на Библията” и глава „Спасение за евреите” от книгата „Деяния на апостолите”. Прочетете още Адвентен библейски речник, стр. 922 и АБК, т. 6, стр. 467,468.

„Докато бе очевидно лишен от възможността да работи активно, Павел придоби по-широко и по-дълготрайно влияние, отколкото през предишните години, когато бе свободен да пътува по църквите. Като затворник за Господа той получи още повече любов от своите братя и думите, написани от човек, окован за Христос, предизвикваха много по-голямо внимание и уважение, отколкото онези, които на времето бе изговарял пред тях лично” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

„Да види Христовата вяра, здраво стъпила във великия център на тогавашния свят, бе една от най-скъпите му мечти и най-лелеяни планове. В Рим вече имаше основана църква и апостолът копнееше да си осигури сътрудничеството на вярващите там, за да може делото в Италия и в други страни да бъде завършено. За да подготви пътя на своите начинания сред тези братя, много от които все още му бяха напълно непознати, той им изпрати писмо, в което съобщаваше за намерението си да посети Рим и за надеждата си да посее семето на кръста в Испания” (Елън Уайт. Деяния на апостолите).

„Вечният Бог е поставил разделителна линия между светията и грешника, между обърнатия и необърнатия. Двете групи никога не се сливат незабележимо като цветовете на дъгата, а се различават ясно като пладне и среднощ” (Елън Уайт. Вест към младите).

1. Помислете още малко над въпроса в края на частта за четвъртък. Как бихте могли вие лично да помогнете за издигане на авторитета на църквата?

2. Споделете с групата своя опитност, свързана с положение, което първоначално ви е изглеждало ужасяващо, а после се е обърнало за добро. Как използвате подобни преживявания, за да помагате на други, които се борят с неочаквани беди в живота си?

3. Разсъждавайте над мисълта, че сме призовани за спасение още преди основаването на света (виж също Тит 1:1, 2; 2Тимотей 1:8, 9). Защо това е насърчително? Какво ви говори за Божията любов към всички хора? Защо е толкова голяма трагедия някой да обърне гръб на подобно щедро предложение?

Веднъж двамата с приятеля ми почивахме след обяда, когато един човек влезе при нас. Той ме посочи с пръст и каза: „Господ ти е възложил да свършиш нещо.” След това се обърна и излезе сред навалицата на пазара.

Останахме смутени и се опитахме да разберем какво точно се беше случило. Потърсихме човека, но той бе изчезнал. Приятелят ми се засмя и се опита да забрави случилото се, но аз започнах да размишлявам. Ходех на църква, но не смятах, че съм близо до Бога.

Един ден жена влезе в магазина, където работех, и ме попита: „Синко, още ли не си предал живота си на Христос?” Никога не бях я виждал и въпросът й ме изненада. „Госпожо, възнамерявам да го направя”, казах аз изненадан. Тя си тръгна и когато след малко я потърсих, вече я нямаше. Никой не я бе видял. Дали Бог не се опитва да ми каже нещо, запитах се аз.

Разказах на един приятел за тези случки и той ме покани да го придружа на библейски час в адвентната църква. Отидох и ми хареса, затова продължих да ходя там. Покани ме на богослужение в събота сутринта, но аз трябваше да съм на работа. Накрая събрах смелостта да помоля шефа ми да ме пусне една събота, за да мога да отида на църква.

Двамата с приятеля ми изучавахме Библията и след края на една евангелизационна поредица осъзнах, че съм намерил истинската Божия църква. Реших да стана адвентист. Шефът ми обаче отказа да ме пуска в събота. Моите роднини ми казаха, че мога да ходя на църква и в неделя, но аз знаех как да постъпя. Скоро напуснах.

Намерих временна работа и хвърлих всичките си сили в дейности за Бога, но това не можеше да ме нахрани. Веднъж останах без никаква храна вкъщи. Коленичих и казах на Бог, че съм гладен. Помолих го за малко храна. Почукване на вратата прекъсна молитвата ми. Един от църковните старейшини стоеше на вратата. „Тъкмо минавах и изпитах желание да се отбия и да видя какво правиш – каза той. – Даде ми десет долара и се усмихва. Така Бог се погрижи за мене.

Не след дълго намерих работа във фирма, където не изискваха работа в събота. Когато обслужвам клиенти, мога да им говоря за това, което Бог прави в живота ми и да ги каня да приемат Исус. Посявам семена в сърцата им и се моля Бог да направи те да пораснат – така, както се случи и в моя живот.