Клифърд Голдстейн

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, август, септември 2006 г.

Евангелието и съдът

Като адвентисти вярваме, че от 1844 г. живеем в истинския Ден на умилостивението. Това означава, че земният Ден на умилостивението е само модел на истинския Ден на умилостивението. Така, както жертвата на животни е символ на кръста, така и земният Ден на умилостивението е символ на истинския, започнал през 1844 г. с Христовото дело на съд в небесното светилище.

Това, разбира се, е добра вест. В края на краищата какво е умилостивението, ако не делото на Бога за спасение чрез Христовата кръв? Законът не може да умилостиви; послушанието не може да умилостиви; характерът не може да умилостиви. Умилостивението се осъществява по един-единствен начин ­ чрез кръста.

Ако ние живеем в Деня на умилостивението, това не е ли добра вест? Не трябва ли един ден, посветен на умилостивението, на Божието спасително дело за нас, да бъде нещо, за което да благодарим? Живеейки в Деня на умилостивението, не трябва ли да ликуваме, вместо да се страхуваме?

Разбира се, вестта за Съда е добра, тъй като представлява неотделима част от “благата вест”; той е кулминацията в значението на кръста за нас. Тази седмица ще разгледаме евангелието и съда, тъй като единствено с “очилата” на евангелието можем да разберем напълно смисъла на съда за нас.

Както казахме в урок 2, Библията е категорична, че има съд и че този съд е според делата; съд, в който нашите дела се подлагат на обстоен преглед. Исус казва, че ще даваме сметка за всяка “празна дума” (Матей 12:36). Освен това Той казва, че на нас “и космите на главата ни са преброени” (Матей 10:30), че “ще докара на съд всяко дело” (Еклисиаст 12:14)? Всяко дело ли? Всяко скрито нещо? Идеята за подробно разследване на делата и за съда е библейска.

Но по-важен е въпросът как е възможно един грешник да бъде оправдан, когато всяка празна дума и всяко тайно дело ще бъдат съдени? Доста стряскаща е тази мисъл ­ да застанеш пред Божия съд, където всяко нещо, което си извършил през живота си, ще бъде изложено пред очите на Бога, Който в Своята святост е “огън пояждащ” (Второзаконие 4:24)! Кой е този човек, независимо колко е добър, послушен и праведен, който има “досие”, което може да го оправдае пред такъв Бог?

Добрата вест на съда е, че Исус в Своята праведност ни превежда през съда, тъй като там застава на нашето място. В това се състои Неговото застъпничество, Неговата първосвещеническа служба. В противен случай всички бихме били изгубени, защото никой от нас, независимо от делата му, не е достатъчно праведен, за да застане пред светия Бог. Ако не сме облечени в съвършена правда (която никой от нас не притежава и не може никога да спечели), ще трябва да се явим със собствените си дела и собствената си правда; и тъй като всички сме грешници, всички ще бъдем осъдени.

Светилището заема централно място в нашата теология като адвентисти.

Базирайки се на: (1) модела на земното светилище, (2) Послането към евреите и (3) пророчествата на Даниил, ние вярваме, че от 1844 г. Исус се намира в Светая Светих, където в момента се провежда съдът, така ясно описан в Даниил 7 глава.

Голяма част от разбирането ни по този въпрос се основава на земния Ден на умилостивението, когато веднъж в годината първосвещеникът влизаше в Светая Светих на земното светилище. Това е най-добре описано в Левит 16 глава.

В ритуалите в Деня на умилостивението кръвта заема централно място като символ на Исусовата кръв, пролята за нас на кръста. Освен това, тъй като Денят на умилостивението е и Ден на съд, съдът и умилостивението са тясно свързани. И, след като новината за умилостивението е наистина добра новина, тогава и новината за съда би трябвало да е такава. И тя е, но само благодарение на Голгота, т.е. на живота и смъртта на Исус за нас.

Кръвта е символ на живота; пролятата кръв е смърт, т.е. кръвта символизира Христовия живот и смъртта Му за нас. И след като кръвта е пролята и използвана в ритуалите в Деня на умилостивението, това означава, че животът и смъртта на Исус за нас са фокуса на Деня на умилостивението! Ето защо за християните вестта за съда е добра. Ние имаме Заместник, Който стои в Божието присъствие “за нас” (Евреи 9:24) сега и особено в съда.

В началото на тримесечието (урок 2) разгледахме притчата за сватбата в Матей 22 глава като доказателство за Изследователния съд. Само че в тази притча има нещо повече от определяне на времето; тя съдържа и истината за това, какво означава да си покрит с дрехата на Христовата правда в съда и какво означава да не си.

В тази притча е даден ясен пример за човек, който приема поканата за сватбата, но не и условията, т.е. отказва да приеме онова, което му предлага домакинът ­ дрехата на Христовата съвършена правда ­ и затова при разследването той се оказва недостатъчен.

Забележете, притчата твърди, че на свабата идват и добрите, и лошите. Не се казва обаче дали човекът без сватбарска дреха е добър или е лош. В известен смисъл това няма значение ­ пред Божия съд всички ние, “добри” и “лоши”, ще бъдем осъдени, ако се явим без предложената ни дреха. Това, от което имаше нужда гостът на сватбата, е същото, от което имаме нужда и ние в съда ­ нещо, което да ни покрие; в противен случай ще бъдем “изхвърлени” от празненството. Това покривало, представено в притчата чрез дреха, е Христовата правда, която се дава на нас ­ Неговите последователи ­ чрез вяра и тя е единствената ни надежда в съда.

Дали ще бъде представена чрез символа на кръвта или на дрехата, идеята е една и съща ­ ние имаме нужда от нещо извън нас, което да ни помогне да минем през съда. Добрата вест е, че чрез жертвата на Исус получаваме всичко, от което се нуждаем ­ праведността на самия Бог, придадена ни чрез вяра.

Добрата вест за съда е, че няма нужда да се изправяме пред него със собствената си правда. Там можем да се явим с правдата на Исус. Това, че ще бъдем съдени според делата си, не означава, че биваме и спасени според тях; напротив, спасяваме се единствено чрез Христовата правда, която ни се придава чрез вяра ­ вяра, която винаги се изявява чрез дела. Тази правда ни покрива в момента, когато я приемем чрез пълно себепредаване на Христос, и остава върху нас (макар и не безусловно) по време на целия съдебен процес. В крайна сметка каква е ползата тази правда да ни покрие, а да не е на наше разположение, когато най-много се нуждаем от нея ­ именно в съда?

Как да разбера дали върша достатъчно дела, за да покажа вярата си? Това е логичен, но неправилно зададен въпрос. Той отразява отношението на онези, които казват: “Господи! Господи! Не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изхонихме и не в Твоето ли име извършихме много велики дела?” (Матей 7:22), или на фарисея, който казваше: “Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци ­ грабители, неправедни, прелюбодейци и особено не като тоя бирник. Постя дваж в седмицата, давам десятък от всичко, което придобия” (Лука 18:11, 12).

Нашето отношение трябва да бъде като това на бирника, който се удряше в гърдите, казвайки: “Боже, бъди милостив към мене, грешника!” (Лука 18:13). Онези, които някога дори само са зърнали Христовата правда, знаят, че трябва да се оставят на милостта и благодатта на Бога и че техните дела ­ каквито и да са, колкото и да са, ­ извършени от любящо сърце, никога не са достатъчни. Ето защо трябва да живеят чрез вяра, доверявайки се на Божиите обещания, че ще бъдат спасени единствено и само заради Исус. Това е осъзнаване на пълната недостатъчност на нашите дела, което ни довежда до вяра и до обещанията за спасение чрез Христос. А именно вярата, която се хваща за Божиите обещания, ­ преобразява живота ни и това пребразяване се разкрива чрез дела.

Целият живот на вярващия се представя пред Бога ­ всяко дело, всяко скрито нещо, всяка празна дума се изваждат на показ (2Коринтяни 5:10). За истински вярващите в Него Христос застава като Адвокат, Предсавител и Застъпник в Небето. И въпреки че те нямат в себе си или от себе си нищо, което да представят пред Бога, въпреки че нямат достатъчно добри дела, които да ги оправдаят пред Господ, техният живот ­ колкото и грешен и неправеден да е ­ въпреки всичко разкрива истинското им покаяние и вяра (Йоан 14:15). Тяхното отношение към другите ­ бедни, нуждаещи се, затворници; това, че са прощавали така, както им е било простено; думите, които са изричали; делата, които са извършвали (Матей 25:31-46) ­ макар тези неща никога да не могат да ги оправдаят пред Бога, макар да не могат да отговорят на изискванията на нарушения закон ­ разкриват, че те са приели Христос като свой Заместник и единствено Неговата правда, която ги покрива като дреха, ги превежда през съда (Римляни 8:1, 34).

Елън Уайт казва: “Ние трябва да осъзнаем своето греховно състояние и да се уповаваме на Христос ­ нашата правда, нашето освещение и нашето изкупление. Ние не можем да отговорим на сатанинските обвинения срещу нас. Единствено Христос може да ни защити. Той е способен да смълчи обвинителя с аргументи, които не са наша заслуга, а Негова” (Елън Уайт, Свидетелства към църквата, т.5). Пълната безполезност на нашите дела за спасението ни трябва да ни накарат да се облегнем напълно на милостта и заслугите на Христос. След това, от любов и благодарност за сигурността на спасението чрез Христос, да Му служим с цялото си сърце, душа, ум и тяло ­ служба, изразена чрез дела. А и как иначе би могло да бъде?

Елън Уайт, Свидетелства към църквата, т.5.

За светиите в съда Елън Уайт пише: “Тяхната единствена надежда е Божията милост; тяхната единствена защита е молитвата. Както Исус се молеше пред Ангела, така и Църквата на остатъка със съкрушено сърце и сериозна вяра ще се моли за прощение и освобождение чрез Христос ­ техния Адвокат. Те напълно осъзнават греховносттта на своя живот, виждат своята слабост и недостойнство и като виждат себе си, са готови да се отчаят. Изкусителят стои до тях, за да ги обвинява, както стоеше до Исус. Той посочва омърсената им дреха и несъвършените им характери. Представя техните слабости и безразсъдства, техните грехове на неблагодарност, нехристоподобието им, което е обезславило техният Изкупител”, всички грехове, които ги е изкушил да извършат (Елън Уайт, Свидетелства към църквата, т. 5).

Исус не извинява техните грехове, но посочва покаянието и вярата им, обявява за простени греховете им, издигайки прободените Си ръце пред Отец и светите ангели с думите: “Аз ги познавам по име. Врязал съм ги на дланите на ръцете Си” (Елън Уайт, Великата борба).

1. В групата разисквайте отговорите си на въпроса в края на частта за вторник.

2. Защо според вас много църковни членове се страхуват и притесняват от Изследователният съд? Защо кръста на Христос трябва да бъде поставен в центъра на нашето разбиране за съда?

3. Какво може да направи вашата група, за да помогне на останалите църковни членове по-добре да разберат добрата вест за съда?

4. Какво можете да направите за някого, който е много обезсърчен в своя христянски път? Как можете да използвате онова, което изучавахме през седмцата, за да го насърчите да не се предава?

Томас Алай живее в Папуа Нова Гвинея. Веднъж в работата му дошъл един приятел и застанал до бюрото му. Бил дошъл да му продаде Библия. Томас имал планове да похарчи 20-те кина в джоба си (около 10 лева) за бира, но вместо това си купил Библията.

Отворил Библията и открил списък с теми и различни препратки. Започнал да я чете тема по тема. Когато стигнал до съботата, останал доста озадачен. Колкото повече четял, толкова повече се убеждавал, че това е определеният от Бога ден за поклонение. Томас попитал една адвентистка от работата си къде може да намери адвентна църква. На следващата събота отишъл на богослужение.

Веднага разбрал, че това е мястото, където Бог го е пратил. След църква разказал на съпругата си къде е бил. “Искам да променя живота си”, казал й той. Тъй като много пъти била чувала от него тези думи, не останала никак впечатлена. С времето обаче виждала, че съпругът й наистина се променя. Макар че не ходела на църква с него, била доволна, че той е открил Бога.

Възрастен църковен член казал на Томас, че работи в едно близко село, където имало само четирима адвентисти. Човекът говорил на съседите си за пророчествата от Даниил и Откровение и те имали желание да научат повече. Помолил Томас да му помогне. Така Томас започнал да посещава селото и да помога на приятеля си в преподаването.

Хората му казали, че протестантският пастор не желае адвентисти на своя територия и възнамерява да им създаде доста неприятности. Томас се помолил Бог да се намеси и да му помогне пасторът да се успокои. Една вечер протестантският пастор влязъл в дома на един от църковните членове. Томас бил там и показвал картини, с които да обясни библейските пророчества на присъстващите. Пасторът не казал нищо и седнал, за да чуе темата.

След края на срещата Томас с изненада научил, че посетителят е протестантски пастор. Приближил се към него и му казал: “Съжалявам, ако знаех, че сте пастор, щях да ви поздравя, както подобава.” Пасторът кимнал с глава и благодарил за темата. В него нямало нито следа от гняв.

Томас продължил да се среща с хората и няколко от тях се кръстили. Вярващите се срещат под обикновен заслон от палмови листа. Според доклада на Томас още 45 души са поискали библейски уроци, за да се подготвят за кръщение.