Франк Холбрук

Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, ноември, декември 2009 г.

Прибежищните градове

Макар че Бог е верен в извършването на всичко, което е обещал, народът - поне първото поколение - се оказва неверен и вместо да наследи обещаната земя, умира в суровата пустиня откъм погрешната страна на река Йордан. При всичкото, което Бог прави за тях, те все пак отказват да Му се доверят, макар да са свидетели на драматични изяви на Неговата сила по начини, които повечето от нас не са виждали и - поне в този живот - вероятно няма да видят.

Но Господ не е приключил. В никакъв случай! Отново и отново повтарящата се тема в Библията е, че Бог ще изпълни обещанията Си - ще заведе Своя изкупен народ в едно ново небе и в нова земя. Това е безспорно. Въпросът за нас е: ще бъдем ли там, или ще сме като първото поколение, което въпреки всичко, направено за тях, отказва да приеме дадените им обещания?

Тази седмица, последната посветена на книгата Числа, ще разгледаме някои от окончателните приготовления, докато израелтяните се подготвят да изискат обещаното им наследство.

Това е наистина една невероятна история. Цял народ избягва от господарите си след векове на потисничество и оцелява четири десетилетия, бродещ във враждебната среда на пустинята Синай. Това е възможно единствено чрез благодатта, силата и чудесата на Бога. Забележете също как текстът в Числа 33:2 подчертава, че те се придвижват от място на място “по Господнето повеление”. Господ иска те и бъдещите поколения никога да не забравят, че цялата тази история на еврейския народ в пътя му през пустинята е всъщност историята за Бога и Неговите действия спрямо греховните човешки същества в усилията Му да ги спаси и да ги заведе в Обещаната земя.

Компромисът със света е бил и продължава да бъде “тръни в очите и бодли в ребрата” за Господния народ. Ако не се пазим от лошите влияния на света и от вредните аспекти на заобикалящата ни култура, винаги сме застрашени да позволим вярата ни да бъде покварена и да бъдем отклонени от правия път.

Верността на левитите при Синай е възнаградена. Бог е техният дял. Въпреки това Господ прави специални приготовления за тях и и ги учи как да живеят сред народа, на който ще служат.

Забележете също, че ще им бъде дадена земя от всички племена. Тези, на които е дадена много земя, ще дадат повече от онези, на които е дадено по-малко. Тук отново виждаме справедливостта при разпределянето на земята. И все пак всички племена трябва да дадат от наследството си. Всички ще вземат участие в осигуряването на прехраната и жилищата за левитите.

По този начин Господ ясно желае те да знаят задълженията си. В известен смисъл принципът на десятъка действа по същия начин. Тези, които имат много, дават повече десятък, отколкото онези, които имат по-малко.

Същевременно фактът, че те трябва да бъдат осигурени от другите племена, със сигурност постоянно ще напомня на левитите за тяхната отговорност вярно да изпълняват работата си в полза на народа.

Следователно те трябва да бъдат разпръснати сред всички племена. Тоест да не са събрани в една специална област. Необходимо е да живеят сред хората - може би, за да им напомнят за верността на бащите си по време на поклонението на златното теле. Затова в свещените си служби те биха могли да са постоянно свидетелство пред народа за това какво трябва да представляват верността и светостта. Живеещи сред тях като част от тяхното общество, споделящи техните борби, мъки и радости, левитите – ако са верни на целта си – ще са благословение за народа. Не като някаква затворена, елитна, високомерна класа, която да живее отделно от обществото и да бъде обслужванаот него, но да му служи. Какъв пример е това за същността на истинското служене!

По това време в древния Израел няма действаща съдебна система. Ако се случи човек да убие някого по погрешка или преднамерено, най-близкият роднина на жертвата става негов “кръвен отмъстител”, за да въздаде справедливост. За да бъде предотвратена съдебна грешка, е определена група от шест левитски града (по три от всяка страна на Йордан), в които убиецът би могъл да прибегне в безопасност (Исус Навиев 20:1-7).

Но Числа 35:12 внася един важен момент. Прибягването в града не гарантира автоматично постоянно убежище. В някои случаи това ще бъде временно прибежище, докато убиецът “се постави на съд пред обществото”. Тоест, докато се установят фактите по случая. Тези градове не осигуряват някакъв постоянен дипломатически имунитет, при който примерно днес един дипломат може да извърши престъпление в приемната държава, и да се измъкне. В този случай градовете са поставени единствено, за да се предотврати съдебна грешка.

Някои хора не разбират как нещо подобно би могло да бъде в съгласие с библейските текстове за прошката или за "обръщането на другата буза". Но това, с което се занимаваме сега, е наказателен кодекс. Евангелието на прошката и благодатта, проповядвано от Христос, не означава, че престъплението (особено нещо толкова отвратително като убийството) трябва да бъде отминавано ненаказано от обществото. Но фактът, че дори един убиец може да се покае пред Бога, е всъщност съвсем друг въпрос. Кое общество може да съществува, ако престъпленията не се наказват? Тук виждаме Божия начин да се осигури справяне с най-лошото от престъпленията, убийството, по справедлив и правилен начин.

• По какъв начин цялото събрание е включено в справянето със споменатите ситуации? Защо е важно те да бъдат включени?

• Какво разграничение е направено между предумишленото и непредумишленото убийство?

• Въпреки че деянието може да е било по погрешка, извършителят все пак е трябвало да остане в прибежищния град, за да бъде защитен. Защо мислите, че е предвидено така в дадения контекст?

• Навсякъде в книгата Числа виждаме пример след пример на Божията свръхестествена намеса, особено в случаите на отстъпничество, грях и бунт. След като това е така, защо според вас Господ въвежда тази система на правосъдие, в която хората са отговорни за определянето на вината и невинността? Защо просто Той не раздава свръхестествено правосъдие, както е правил в други случаи?

• Защо според вас един убиец не може да бъде осъден на смърт по думите само на един свидетел? Какво говори това за голямата сериозност на въпроса за смъртното наказание?

“Бог е моя канара, на Когото се надявам. Щит мой и рог на избавлението ми. Висока моя кула и прибежище ми е. Спасител мой е. Ти ме избавяш от насилие” (2Царе 22:3).

“Прибежищните градове, определени за Божия древен народ, са символ на прибежището, осигурено от Христос. Същият милостив Спасител, Който е определил тези специални градове, чрез Своята собствена кръв е осигурил за нарушителите на Божия закон сигурно убежище, в което те могат да прибягнат за защита от втората смърт. Никаква сила не може да изтръгне от ръцете Му душите, които отиват при Него за прощение и спасение. `Затова няма никакво осъждане на тези, които са в Христос Исус.` `Кой е онзи, който ще ги осъди? Христос Исус ли, Който умря, а при това и беше възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас`, за да `имаме твърда утеха ние, които сме прибягнали за прибежище, за да се държим за надеждата, поставена пред нас`.

Този, на когото се налагаше да се скрие от ръката на отмъстителя в прибежищните градове, не можеше да се бави. Семейството и работата бяха изоставяни. Нямаше време дори да се сбогува с любимите си хора. Животът му беше заложен на карта и всеки друг интерес трябваше да бъде пожертван с една цел – да стигне до безопасното място. Умората биваше забравена, трудностите оставаха незабелязани. Беглецът не смееше нито за миг да забави крачка, докато не стигнеше отвътре стените на града” (Елън Уайт. Патриарси и пророци).

В същото време сравнението не е точно, защото нашето разбиране за Кръста е, че дори онези, които са извършили предумишлен грях, дори убийство, могат да бъдат опростени от Господа.

Елън Уайт, Патриарси и пророци, гл. “Разделянето на Ханаан”.

“Грешникът е изложен на вечна смърт, докато не намери скривалище в Христос; и както бавенето и безразличието можеше да лиши беглеца от единственият му шанс за живот, така и бавенето и безразличието могат да се окажат гибел за душата. Сатана, големият противник, е по следите на всеки нарушител на Божия свят закон и този, който не усеща опасността и не търси ревностно подслон във вечното прибежище, ще падне жертва на унищожителя.

Убиецът, който по което и да е време излезеше извън стените на прибежищния град, беше оставян на отмъстителя за кръвта. По този начин хората бяха учени да се придържат към методите, които безкрайната Мъдрост определяше за тяхната безопасност. Така също и за грешника не е достатъчно да вярва в Христос за опрощаване на греховете; той трябва чрез вяра и послушание да живее в Него” (Елън Уайт. Патриарси и пророци).

1. Как разграничаваме прошката за греха в контекста на спасението и Кръста и въпроса за престъплението в контекста на Наказателния кодекс? Защо трябва да ги разграничаваме? И можем ли?

2. Обсъдете отговорите си на въпроса от вторник за смъртното наказание. Какво бихте казали на семейството и защо? Дали е правилно и справедливо да се прилага извършваното в древния Израел към нашата съдебна система днес?

3. Защо е толкова важно да помним как Господ ни е водил в миналото като отделни личности и като църква? Какви опасности изникват, когато забравяме миналото? В същото време, защо е важно да не се спираме прекалено много върху това, което вече е било извършено и не може да бъде променено? Как можем да намерим точното равновесие?

4. Ако някой ви попита: “Какво означава да намеря прибежище в Христос?”, какво бихте отговорили? Как намираме "прибежище" в Господа? Какво означава това? Как би трябвало да променя живота ни?

5. Как прилагаме църковната дисциплина днес? Как се справяме с отклонилите се членове, чиито действия са позор за Господа? Същевременно как се справяме с тях по такъв начин, че да не изглеждаме осъждащи? И можем ли да направим това?

На границата на Обещаната земя новото поколение израилтяни получават кратко обобщение за това как Бог ги е водил през всички изминали години. Точно преди да влязат, Той въвежда прибежищните градове, които по уникален начин символизират сигурното прибежище за нас - грешниците - в Христос.

Това бе труден период в Нигерия. Работех на държавна работа, а съпругата ми е учителка. Тя забременя и ние не знаехме как ще успеем да се справим финансово.

Все още не ми бяха платили, когато съпругата ми получи болки. Нямахме пари за болнично лечение, лекарите в държавните болници стачкуваха, а мисионерската болница бе твърде далеч. Единствената ни възможност бе скъпата частна болница.

Взехме такси до болницата, но по пътя съпругата ми започна да ражда. Шофьорът намери малка клиника, където тя успя да роди. Изпитахме голяма радост и благодарихме на Бога, че сме спестили много пари!

Два дена по-късно учителите трябваше да се явят лично, за да си получат заплатите със задна дата. Не можех да отида вместо съпругата ми, а се налагаше тя да отиде и да носи със себе си новороденото бебе. След като чакала цял ден, получила съобщението, че трябва да се яви на следващия ден!

В съботната сутрин се подготвих за църква. Исках да дам благодарствено дарение за новородения ни син, но все още не ни бяха платили и имах общо осем наира (около 10 стотинки). Като старейшина чувствах, че имам отговорността да давам добър пример, което включваше и проява на верност в десятъците и даренията. Как бих могъл да дам осем наира на Бога? Накрая дадох на майка ми пет наира и на всяко от трите деца по един наир. Отидох на църква с празен джоб.

По време на съботното училище синът ми съобщи, че един човек искал да ме види. Излязох отвън, за да видя какво иска. Познах човека и го поздравих. Той не бе църковен член и аз се зачудих откъде е разбрал как да ме намери. „Може ли да отидем някъде настрана и да поговорим?”, попита той.

Заведох до къщата ми, която е съвсем наблизо, и седнахме да поговорим. Тогава той извади пачка банкноти и ми задели 8000 наира (около 100 лева)! Представете си моята изненада. Бях забравил, че този човек ми дължи пари. Благодарих му и се върнах в църквата.

Дадох десятък от получените пари и пуснах подходящо благодарствено дарение. След това разказах на съпругата ми какво се бе случило.

На следващия ден тя успя да получи забавената заплата. Бог е верен!

След това ситуацията се пооправи, но никога няма да забравя как Бог ми помогна да дам своето дарение в точното време. Даването на средства за мисионска работа винаги е благословение.