Гари Краузе

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, август, септември 2008 г.

“Всичко за всички” – Павел проповядва на света

Основна мисъл: Занасяйки евангелието на света, апостол Павел ни оставя пример колко е важно да се научим да приспособяваме начина, по който представяме своята вест, в зависимост от културата, в която свидетелстваме.

Адвентните пионери бързо разбрали, че трябва да представят вестта за настоящата истина, съобразявайки се възможно най-добре със заобикалящата култура. Днес Глобална мисия - инициатива на Световната адвентна църква - спонсорира учебни центрове по целия свят, които използват различни начини за изграждане на мостове към хората с друга култура и религия. Преди да можем успешно да комуникираме с някого, трябва да разбираме неговата култура и начин на мислене.

Тази седмица ще изследваме какво означава да приспособяваме своята вест към хората съобразно с различните обстоятелства. Ще го постигнем, като разгледаме разнообразните начини, по които апостол Павел – един твърд и безкомпромисен вярващ в истината – е нагаждал вестта за Исус към различните си слушатели.

Какво можем да разберем от него? Как наученото може да ни помогне да достигаме хората с настоящата истина?

След преживяването на гонителя Савел по пътя за Дамаск някои от апостолите все още не са убедени, че той вече е истински ученик (вижте Деяния 9:26). Вероятно се страхуват, че е изпратен като шпионин, който да се инфилтрира в църквата и да причинява проблеми. В този момент Варнава се изправя в негова защита и го приема (стихове 27, 28).

Варнава е „добър човек, пълен със Светия Дух и с вяра” (Деяния 11:24) и оказва огромна помощ на Павел в началото на неговото служене.

Водачите на църквата в Ерусалим чуват за нова група вярващи в Антиохия – един от трите главни градове на Римската империя по онова време. Незабавно изпращат високо уважавания Варнава да помогне в полагането на основите и в съграждането на църквата.

Книгата Деяния на апостолите е изпълнена с изненадващи събития: Савел – гонителят – се превръща в Павел – мисионера; евангелието на спасението се превръща в добра вест за всички, а не само за евреите; а сега Павел отива като служител в църква, чието основаване се дължи косвено на неговото гонителство.

В продължение на една година Варнава и Павел поучават хората там. Когато църквата укрепва, развива дух на състрадание и желание за служене, новите църковни членове изпращат финансова помощ на своите братя и сестри в Юдея, които страдат от жесток глад (Деяния 11:28–30). Те не трупат за себе си дадените им благословения, но когато възникне нужда, са готови да помагат.

Какво има предвид апостол Павел с това, че е станал “всичко на всички”? Можем да бъдем сигурни, че каквото и да означават тези думи, той не призовава към компромиси. Не казва да бъде променено благовестието, доктрините, етиката или която и да е истина от Божието Слово. Говори за това да направим тези неща колкото е възможно по-привлекателни и по-разбираеми за различните култури.

Апостолът прилага на практика този подход, като използва различни методи за достигане на хората.

Например, когато пристига в един град, в желанието си да благовести на евреите той посещава синагогата и поучава (вижте например Деяния 9:19–22, 13:14–16).

Павел не се позовава на авторитета на Писанията (наистина, в стих 15 загатва за Стария Завет, но го цитира като поезия, а не като авторитет). По-скоро се обръща към природния свят като доказателство, че природата е създадена от един Бог Творец и изтъква колко безсмислено е поклонението пред идоли.

Една от най-известните мисионски акции на Павел е тази в Атина – градът на някои от най-великите древногръцки философи като Сократ, Платон и Аристотел. И забележете нещо много интересно – въпреки развитата си философска мисъл, въпреки преклонението пред разума и логиката, този град е „пълен с идоли” (Деяния 17:16). Какво свидетелство за това, че в крайна сметка философията не може да задоволи основните човешки нужди!

Епикурейците са учели, че щастие означава да живееш добър живот с умерени удоволствия. Стоиците, от своя страна, са поучавали хората да се задоволяват с това, което имат. Когато Павел говори на пазарния площад, го слушат и стоици, и епикурейци, и започват да спорят с него, наричайки го „празнословец” (Деяния 17:18).

Въпреки че му се присмиват, философите го канят отново да говори на събрание на Ареопага (група философи, преценяващи новите учения) на мястото, което днес наричаме „Марсово поле”.

В своята реч Павел моделира вестта си съобразно езическата публика (стихове 22–25), като се позовава на тяхната собствена култура. Посочва им статуя, поставена в чест на незнайния бог, и го определя като Бога Творец.

На нито едно място не се позовава на Писанията, както прави с еврейските си слушатели. По-скоро отново се обръща към природата, която те познават много добре, и я свързва със свръхестественото. Но макар да не ползва Писанията, неговата вест към тях е напълно библейска.

Апостол Павел не само познава езическата литература, но цитира части от нея наизуст. Най-напред цитира един критски поет: „В Него живеем, движим се и съществуваме” (стих 28); след това и езическия поет Клеантус, чиято любовна поема, посветена на божеството Зевс, съдържа стиха: „Защото дори Негов род сме” (стих 28). И в двата случая Павел взема по нещо от гръцката култура и го свързва с истината, на която иска да научи слушателите си.

„С ръка, протегната към храма, претъпкан с идоли, Павел излива товара на душата си и излага заблудите в религията на атиняните – пише Елън Уайт. - Докато слушат доводите му, и най-мъдрите са удивени. Той явно е добре запознат с произведенията на тяхното изкуство, с литературата и религията им” (Деяния на апостолите).

После авторката добавя: „Думите на Павел са съкровище от знание за църквата. Ако в речта си той директно би атакувал техните богове и великите личности на града, би се изложил на опасността да сподели съдбата на Сократ. Но с такт, роден от Божията любов, той внимателно откъсва умовете им от техните езически божества и разкрива пред тях истинския Бог” (Деяния на апостолите).

Павел разбира, че преди да можем да поведем хората натам, накъдето искаме, първо трябва да се срещнем с тях там, където те са. Това означава да се съсредоточим върху техните нужди и интереси; след това да моделираме вестта си по начин, който ще стигне до тях. Това не означава да я разводняваме, но е въпрос само на комуникация – да говорим с термини и език, който слушателите ни разбират.

Павел основава нови църкви в стратегическите градове на всяка област. Избира места, които са важни транспортни центрове – на главните римски кръстопътища и пристанища – важни производствени, търговски и административни центрове. Така съгражда стратегически „фарове” за цялата област, планирайки новите групи вярващи да занесат благата вест из областите около тези центрове. И макар делото му да приключва с това, задачата на новоповярвалите да разпространяват вестта едва започва.

По време на второто си мисионско пътуване апостол Павел – с помощта на Тимотей и Сила – основава християнска църква в Солун – най-големия град на Македония. Той е разположен на важен кръстопът и е главно пристанище за целия регион. Здраво основаната група вярващи там е център, от който тръгва основаването и израстването на много други църкви из цялата област.

Точно така и става. Павел казва: „Станахте пример на всичките вярващи в Македония и в Ахаия. Защото не само се прогласи Господнето Слово от вас в Македония и Ахаия, но се разчу навсякъде и вашата вяра в Бога” (1 Солунци 1:7, 8).

Тази църква става пример за останалите. Любопитно е, че гръцката дума за църква (еклесиа) не е типичен християнски термин. По онова време тя се използва за всяко събиране на хора на различни места. Само че християнската еклесия има по-специални функции – не е само съвместно поклонение, но и достигане на обществото с благата вест, която тя самата е получила.

“Така Павел променя своя стил на работа, моделирайки вестта според обстоятелствата, в които е поставен” (Елън Уайт, Служители на евангелието).

“Има хора, които няма да бъдат убедени в истината, независимо как им е представена. Въпреки това Божият работник трябва да изучи внимателно най-добрите методи, които няма да възбуждат предразсъдъците или враждебността на слушателите” (Елън Уайт, Адвент Ривю енд Сабат Херълд, 25 ноември 1890 г.).

“Те [Божиите работници] не бива да бъдат „хора на едната идея”, със стереотипни маниери на работа, неспособни да проумеят, че тяхната защита на истината трябва да се променя според различните класи хора, сред които работят, и според обстоятелствата, в които попадат” (Елън Уайт, Служители на евангелието).

“Чрез жизнерадостна, търпелива любезност и християнска кротост той печели сърцата на хората, смекчава предразсъдъците им и успява да ги научи на истината, без да възбужда тяхната враждебност. Прави всичко това, защото обича човешките души и желае да ги доведе при Христос, за да бъдат спасени” (Елън Уайт, Скици от живота на Павел).

1. Кой е най-добрият начин да се общува с човек, когото можем да наречем „заклет атеист”? А с човек от друга религия? С някого, който вярва в Библията, но не е адвентист? С бивш адвентист? С личност, която изглежда напълно безразлична към всякакви въпроси за вярата и за Бога?

2. Макар че подходите ни могат да бъдат съвсем различни, все пак кои са общите неща, които винаги трябва да придружават свидетелството ни? С други думи, кое трябва да бъде винаги в центъра на нашата вест, независимо от обстоятелствата?

3. Доколко вашата църква е фокусирана върху мисионирането? Какво можете да направите, за да й помогнете да се заеме по-активно с достигането на хората от света?

Комуникация не може да се осъществи, ако слушателят не разбира какво му се казва. Апостол Павел ни е оставил много примери за това, как нашето свидетелство трябва да „преведе” благата вест на език, който хората разбират.

Исках да бъда инженер, но Бог имаше други планове за живота ми. Бях учил в адвентни училища до приемането ми в държавния университет в Пуерто Рико. Скоро видях какви са разликите между адвентната образователна система и държавната. Няколко преподаватели бяха атеисти. Те проявиха доста голямо усърдие в в стремежа си да подпокопаят моята вяра.

Когато един изпит се падна в събота, преподавателят не ми разреши да го взема в друг ден, като заяви, че ако има Бог, той щял да прояви разбиране защо ми се налага да присъствам в този ден. В този университет преподавателите били царе, а аудиториите - тяхното царство.

След време се преместих в Антилския адвентен университет, за да завърша образованието си. Когато сравнявам преподавателите и цялостната атмосфера, осъзнах, че адвентните учебни заведения имат нещо, което другите никога няма да притежават - християнската атмосфера. Макар че не всички са адвентисти, преподавателите са изключително ангажирани със своите студенти. За тях това е призвание и те вярват в това, което вършат.

Сега преподавам в същия университет. Радостен съм, че съм учител там, където мога да интегрирам моите адвентни убеждения в лекциите и никой не ми забранява да говоря за Бога. Усещам как всичко се променя, когато поканя в молитва Бога да присъства в класната стая.

Там не се опитваме да убеждаваме студентите да станат адвентисти. Правим всичко възможно да ги привличаме по-близо до Бога, за да разберат кой е Той и каква е Неговата воля.

Ако мога да помогна на един студент да види Господа по различен начин, значи съм свършил работата си добре. Исках да бъда инженер, но тогава не бих имал влиянието, което сега притежавам като преподавател в адвентно учебно заведение.

Веднъж един студент дойде при мене и ми каза: "Вие проведохте богослужение, което промени живота ми. Имах проблем с наркотиците, но вие ми помогнахте да ги откажа. Благодаря." Друго момче ми каза, че майка му е починала. Един сериозен разговор по въпроса за смъртта му помогна да преодолее скръбта. Знаех, че Бог говори чрез мене и този разговор промени живота на това момче.

Не гледам на себе си като на учител; Исус е Учителят, а аз съм негов помощник, който подготвя младите хора за вечността.