Гевин Антъни

Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, ноември, декември 2007 г.

Борба с всички сили

Мъж и жена участвали в токшоу. И двамата били преживели убийството на детето си. Синът на жената бил убит преди 20 години. Гневът и огорчението й били силни. Мъжът бил напълно различен. Неговата дъщеря била убита от терористи преди няколко години. Той говорел за прощение на убийците и за това, как Бог излекувал болката му. Този човек станал пример за начина по който Бог може да ни променя дори и в най-тежките моменти в живота ни. Защо двамата реагират толкова различно? Как се случва духовната промяна в живота на християнина, давайки ни възможност по-бързо да израстнем чрез огнените изпитания на живота, вместо да бъдем напълно погълнати от тях?

Каква е ролята на волята ни и на нейната сила в битката с Аза и греха? Как можем да избегнем капана в който чувствата ни да ръководят вземаните от нас решения? Защо трябва да устояваме и да не се отказваме по време на огнените изпитания?

Молили ли сте се някога да бъдете добри и като че ли нищо да не се променя? Как е възможно да се молим Божията велика преобразяваща сила да действа в нас, но животът ни да остава същия? Знаем, че Бог разполага с неограничени свръхестествени средства. Ние искаме да се възползваме от тях и все пак животът ни като че ли не се променя по очакваният от нас начин.

Защо? Една от причините е тревожно проста. Въпреки че Духът има неограничената сила да ни променя, възможно е собственият ни избор да ограничава онова, което Бог може да направи.

Въпреки че Святият Дух може да ни разкрие истината за нашата греховност, Той не може да ни накара да се покаем. Освен това може да ни представи най-великата истина за Бога, но не може да ни принуди да повярваме в нея или да й се подчиним. Ако Бог ни принуждаваше по някакъв начин, бихме изгубили свободната си воля, Сатана би обвинил Бог, че манипулира умовете и сърцата ни и така ще може да обвини Бог в измама във великата борба. Когато великата борба избухна в Небето, нашият Отец не принуди Сатана или някой от ангелите да повярват, че Той е добър и справедлив, нито принуди ангелите да се покаят. И в Едемската градина, където на карта бе заложено толкова много, Бог изясни истината за дървото в средата на градината, но не попречи на Адам и Ева да упражнят свободната си воля и да проявят неподчинение. Днес Бог не би постъпил с нас по по-различен начин. И тъй, Духът представя истината за Бога и греха и казва: “Имайки предвид какво ти показах, как ще постъпиш сега?”

Същото е и когато преживяваме огнени изпитания. Понякога се оказваме в огнено изпитание точно защото не сме се покорили или не сме се покаяли за греховете си. За да може Отец да се намеси в такива случаи ние трябва съзнателно да изберем да отворим вратите на покаянието и покорността, за да може Божията сила да влезе и да ни преобрази.

Кое е най-голямото ви постижение в живота? По всяка вероятност онова, което сте постигнали, не се е случило като просто сте станали от леглото сутринта. Ако искаме да постигнем нещо достойно в този живот, са необходими време и усилия. Същото е и с ученичеството ни на Христос.

В Колосяни 1:29 е дадено интересно прозрение за начина, по който Павел гледа на връзката си с Бога в това дело. Той казва, че се „подвизава”, че се бори, но с Божията сила.

Думата за “трудя се” означава “изморявам се”, “работя до степен на изтощение”. Тази дума се използвала специално за спортистите по време на тренировки. Думата за “подвизавам се”, която се появява след това, в някои езици може да означава “агонизирам”. И тъй, представено ни е описанието на спортист, борещ се с всичко, за да победи. Но след това Павел леко извърта нещата, защото не се бори с всичко, а с това, което Бог му е дал. Така стигаме до простичкото заключение за служенето на Павел – това е било служене, извършено с големи лични усилия и дисциплина, но извършено и с Божията сила. По този начин и ние можем да развием Христовия характер в нас.

Важно е да го помним, защото живеем в свят, в който искаме все повече и повече с все по-малко и по-малко усилия. Тази идея се е промъкнала и в християнството. Някои християнски евангелизатори обещават, че ако повярвате, Святият Дух ще дойде върху вас с удивителна свръхестествена сила и ще извърши големи чудеса. Но това може да е опасна полуистина, защото навежда на мисълта, че просто трябва да чакаме Божията сила да дойде върху нас, докато си седим удобно на местата си!

Едни от най-силните врагове на волята ни са нашите чувства. Ние все повече живеем в култура, бомбардирана с картини и музика, апелиращи направо към чувствата ни, задействащи емоциите ни – гняв, страх или похотливост, – без дори да осъзнаваме това. Колко често си мислим: “Какво ми се яде за вечеря?”; “Какво ми се иска да направя днес?”; “Ще се почувствам ли по-добре, ако си купя това?”. Чувствата са станали неразривно свързани с вземането на решения. Не е задължително чувствата да са лоши, но чувствата ни по отношение на нещо може да нямат почти никаква връзка с това, дали даденото нещо е правилно или погрешно. Наистина, чувствата ни могат да ни подведат (“Сърцето е измамливо повече от всичко” – Еремия 17:9) и могат да създадат фалшива представа за реалността, подтиквайки ни към вземането на погрешни решения, подготвяйки ни за огнени изпитания “собствено производство”.

Петър разбирал, че умът е кормилото на тялото, което контролираме. Ако ни се отнеме контрола над ума, ще бъдем контролирани от всякакви чувства. Представете си, че вървите по тесния път към дома на Пастиря. Край пътя има много пътечки, водещи в различни посоки. Някои от тях стигат до места, които не бихме желали да посетим. Други изглеждат привлекателни, събуждат чувствата ни, желанията ни. Но ако поемем по тях, се отклоняваме от правилния път и тръгваме към място, от където може да е изключително трудно да се върнем.

Радикалните действия са необходими не защото Бог е направил християнският живот труден, а защото ние и нашата култура сме се отдалечили толкова много от Божиите планове за нас. Хората често се пробуждат и се чудят: “Как е възможно да се отдалеча толкова много от Бога?” Отговорът винаги е един и същ – стъпка по стъпка.

Прочетете Матей 5:29, 30. Исус говори в контекста на сексуалния грях. Но основните принципи се отнасят и за друг грях. Наистина принципите могат да се отнасят и до нашето израстване в Христос като цяло.

Исус не ни призовава да нараняваме физически телата си – в никакъв случай! Той по-скоро ни призовава да контролираме умовете си и оттам – телата си, независимо на каква цена. Обърнете внимание, че стихът не казва, че трябва да се молим и Бог незабавно ще премахне греховните наклонности от живота ни. Понякога Бог може милостиво да направи това за нас, но често ни призовава към радикалното посвещение да се откажем от нещо или да започнем да вършим нещо, което изобщо не ни се прави. Какво огнено изпитание може да бъде това! Колкото по-често вземаме правилното решение, толкова по-силни ще ставаме и толкова по-слаба ще става силата на изкушенията в живота ни.

Понякога Бог използва огненото изпитание, за да привлече вниманието ни, когато около нас има много шумни развлечения. Точно в огненото изпитание осъзнаваме колко сме се отдалечили от Бога. Огненото изпитание може да бъде Божият призив към нас за радикалното решение да се върнем към плана на нашия Отец за нас.

Може да знаем кое е правилно и да упражняваме волята си да върши правото; но когато сме подложени на натиск може да ни бъде много трудно да се държим за Бог и за Неговите обещания. Така е, защото сме слаби и се страхуваме. Ето защо една от най-силните страни на християнина е устояването, способността да продължи напред въпреки желанието му да се откаже.

Един от най-великите примери за устояване в Библията е Яков. Много години по-рано Яков измамил брат си Исав и баща им дал на него правото на първородство (Битие 27 гл.). Оттогава той бягал и се страхувал от желанието на Исав да го убие. Въпреки че получил чудесните обещания за Божието ръководство и благословения в съня със стълбата, достигаща до Небето (Битие 28 гл.), той все още се страхувал. Яков отчаяно се нуждаел от Божието уверение, че е приет и че обещанията, дадени му преди толкова много години, все още са верни. Докато се борел с някой, който всъщност бил Исус, бедрената кост на Яков била изместена. От този момент нататък не било възможно да се бори, тъй като болката би била твърде силна. Сигурно е имало лека промяна от борба към вкопчване. Яков се вкопчил в Исус въпреки неописуемата болка, докато получил уверението за благословение. Затова Исус му казва: “Пусни Ме да си отида, защото се зазори” (Битие 32:26).

Яков получава благословението, защото продължава да се държи въпреки болката. Така е и с нас. Бог може също да измести нашата “става” и тогава да ни призове да се държим за Него въпреки болката си. Наистина, Бог допуска болезнените белези да останат – Яков продължава да куца, когато се среща с брат си. Външно това приличало на слабост, но за Яков това било показател за силата му.

Елън Уайт, Патриарси и пророци, статия “Нощ на борба,” Пътят към Христос, стр. 43-48 – англ. изд.

“Волята, формираща толкова важен фактор в характера на човека, при грехопадението бе предадена под властта на Сатана. Оттогава той работи в човека, за да желае и да върши всичко според удоволствието си, но за пълното унищожение и нещастие на човека” (Елън Уайт, Свидетелства към църквата, том 5).

“За да получи помощ от Бога, човек трябва да осъзнае слабостта и безпомощността си. Трябва със собствения си разум да пожелае голямата промяна да се извърши вътре в него. Да се събуди за сериозна и настойчива молитва и да вложи своите усилия. Да се отърси от грешните си навици и обичаи. Победата може да бъде спечелена само чрез решителни старания грешките да се поправят и да се утвърдят правилните принципи. Мнозина никога не стигат до позицията, която биха могли да заемат, защото чакат Бог да извърши вместо тях онова, което им е дал сила сами да извършат. Всички, способни да бъдат полезни, трябва да бъдат обучени чрез най-сурова умствена и морална дисциплина. И Бог ще им помогне, като обедини Божествената сила с човешките усилия” (Елън Уайт, Патриарси и пророци).

1. Според вас до каква степен си даваме сметка, че нашата воля “при грехопадението бе предадена под властта на Сатана”? Как чрез съсредоточаване върху характера на Исус можем по-добре да си дадем сметка колко ниско сме паднали и колко голяма е Божията благодат към нас?

2. Прочетете историята за Исус в Гетсимания (Матей 26:36-43). Какви са били личните чувства и желания на Исус в контраст с Божията воля? Какво можем да научим от този пример?

3. Обсъдете в групата си различните неща, които отличават културата ви и които съдействат за свалянето на гарда ни, правейки ни уязвими за сатанинските атаки. Какво можем да направим, за да помогнем на други църковни членове да са наясно с опасностите, както и да помогнем на нуждаещите се от помощ?

4. Познавате ли някой от вашата църква, който отдавна не е посещавал богослуженията, който може би е на границата да се откаже или вече се е отказал? Какво можете да направите като група, за да го насърчите и да му помогнете да не обръща гръб на Исус? Какви практични неща може да направите?

Живея в Бангладеш. От рано научих, че ако искам да получа нещо от живота, трябва да се боря за него.

Баща ми не желаеше да уча. Искаше да работя по домовете на хората, за да помагам на семейството си. Аз имах голямо желание да се изуча. Понякога се криех до близкото училище, за да слушам уроците на учителя.

По-голямата ми сестра Шарони живееше с вуйчо, който я пращаше на училище. Когато стана на възраст да ходи в гимназия, той я записа в адвентния университет на Бангладеш. Там тя стана адвентистка, което разяри родителите ми. Шарони остана твърда във вярата си и след време родителите ми й позволиха да се върне у дома. Шарони си намери учителска работа и започна да помага финансово на семейството.

Родителите ми бяха против нейната религия. Тя настояваше да започнат да изучават Библията, за да й покажат къде греши във вярата си. След време разбраха, че наистина вярата й не противоречи на Библията, но не пожелаха да сменят религията си.

Шарони знаеше, че местното училище не може да даде качествено образование, от което всички ние се нуждаехме. Затова настоя пред родителите ни да бъдем изпратени в адвентни училища също като нея. Когато баща ни отказа, тя заяви пред него: “Няма да се наложи да платиш нито една рупия за образованието им. Аз ще платя всичко.” Накрая получих разрешение заедно с двете ми сестри да се запиша в адвентното училище, където Шарони бе получила образованието си.

Останах там до осми клас, след което Шарони ни изпрати в друго адвентно училище. Тя стана заместник-директор и отговаряше за момичетата в същото училище. По този начин можеше да се грижи за нас.

Когато всяко едно от децата в семейството ни навършваше възрастта за училище, Шарони го насочваше към адвентно училище. Още няколко от братята и сестрите ми сега учат там. Само най-малкият ми брат е все още у дома с родителите ни. Скоро и той ще учи там. Всеки един от нас е предал сърцето си на Исус и когато сме достатъчно големи, ще се кръстим.