Гевин Антъни

Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, ноември, декември 2007 г.

Изключителната горещина

Когато съпругата на известният християнски писател К. С. Луис умирала, той написал: “Не че съм (поне така си мисля) в голяма опасност да престана да вярвам в Бога. Истинската опасност се състои в това – да започна да мисля ужасни неща за Него. Заключението, от което се боя, не е, че “изобщо няма Бог”, а че “такъв е Бог в действителност” (Наблюдаване на скръбта).

Според вас, защо Бог е готов да поеме риска да остане неразбран от онези, които искат да Го познават и обичат? Как мислите, доколко Бог е готов да понесе неразбиране, за да ни оформи “по подобие на Сина Си”?

Прочетете Битие 22 гл. Сякаш от нищото и без никакво обяснение Бог изведнъж призовава Авраам да принесе собственото си дете в жертва. Можете ли да си представите как се е чувствал Авраам? На човешко ниво това е било напълно революционна идея – един свят Бог да иска от вас да пожертвате собствения си син. На духовно ниво, дори Авраам да си е мислил, че това е приемливо, какво става с Божието обещание за наследство? Без сина му това обещание би пропаднало.

Божията молба към Авраам и времето, когато тя беше отправена, не бяха произволни. Те наистина бяха така пресметнати, че да предизвикат възможно най-дълбоката скръб. “Но Бог бе запазил Своя последен най-труден изпит за Авраам за времето, когато, натежал от годините си, той е копнеел за почивка” (Патрираси и пророци). Това някакъв изпит на луд Бог ли беше? В никакъв случай, тъй като „агонията, преживяна в тъмните дни на този страшен изпит, бе допусната, за да разбере той от личен опит поне малко от величието на жертвата, дадена от Всевишния Бог за изкуплението на човека” (пак там).

Това беше просто изпит – Бог никога не е възнамерявал Авраам да убива сина си. Това подчертава нещо изключително важно за начина, по който Бог постъпва понякога. Бог може да поиска от нас да направим нещо, което Той никога не е възнамерявал да довеждаме до край. Може да поиска от нас да отидем някъде, където няма намерение да пристигаме. За Бог е важен не толкова краят, колкото онова, което научаваме, докато процесът ни оформя.

Исус може би е мислел за опитността на Авраам, когато е казал: “Баща ви Авраам се възхищаваше, че щеше да види Моя ден; и видя го и се зарадва” (Йоан 8:56). Авраам би могъл да пропусне това прозрение, ако бе счел заповедта за идваща от Сатана. Ключът за оцеляването на Авраам и израстването му в този процес бе фактът, че познаваше гласа на Бога.

В историята на Осия има няколко силни уроци. Положението на Осия е забележително. Неговата съпруга Гомер го напуска и ражда деца от други мъже. Въпреки че спи с други мъже, Бог призовава Осия да прибере жена си и отново да прояви любовта си към нея. Тази история всъщност е притча за Бога и Израил. Израил бе напуснал Бога и духовно блудстваше с други богове, но Бог продължаваше да ги обича и искаше отново да прояви любовта Си към тях. Но вижте само какви методи използва Бог!

Стихове 2, 3

Стихове 5-7

Стихове 8, 9

Стих 10

Тази история повдига два важни въпроса за начина, по който преживяваме Бога, когато Той ни води към покаяние. Първо, рискуваме да не разберем, че Бог действа. Когато израилтяните преминават през толкова болезнена опитност, сигурно им е било трудно да разберат, че техният Бог работи за спасението им. Когато пътят ни е препречен от остри тръни или когато е преграден така, че да не знаем накъде вървим (стих 6) – това Бог ли е? Когато нещата от първа необходимост ни липсват или сме засрамени (стихове 9, 10) – възможно ли е Отец да е във всичко това? Истината е, че както и да се чувстваме, Бог винаги работи, за да ни доведе до покаяние, защото ни обича много.

Второ, рискуваме да не разберем кога действа Бог. Можем да Го разпознаваме, но да не ни харесва онова, което Той прави. Докато се чувстваме наранени и притеснени, за нас е по-лесно да Го обвиняваме, че е жесток, че не се намесва или че не го е грижа. Но Бог винаги действа, за да ни обнови чрез Своя завет на любов.

Тук се случва нещо поразително. Ангелите идват на среща с Бога и заедно с тях идва и Сатана. Бог пита сатана къде е бил и той отговаря, че “обикаля земята и ходи насам-натам по нея” (стих 7). След това Бог се интересува: “Обърнал ли си внимание на слугата Ми Йов?” (стих 8). Въпросът сам по себе си не е забележителен; забележителен е Онзи, Който го задава. Не Сатана посочва Йов като предмет на проучване, а Бог. Знаейки точно какво ще последва, Бог привлича вниманието на сатана към Йов. Тук, долу, на земята Йов няма никаква представа колко горещо ще стане неговото огнено изпитание. И въпреки че е съвсем ясно, че Сатана – а не Бог – е причина за страданията на Йов, ясно е също така, че Бог дава на Сатана изричното Си разрешение да унищожи притежанията, децата и физическото здраве на Йов. Ако Бог разрешава Йов да страда, какво значение има кой нанася страданията – Бог или Сатана? Как може Бог да е праведен и обичащ, след като активно позволява на Сатана да нанесе такава болка на Йов? Тази ситуация специален случай ли представя или е характерна за начина, по който Бог се отнася и към нас днес?

На такова страдание може да се отговори по два начина. Можем да реагираме с огорчение и гняв, да обърнем гръб на Бога, за Когото смятаме, че е жесток или несъществуващ – или можем да се вкопчим още по-здраво в Него. Йов се справя със своята катастрофа, като остава в Божието присъствие и Му се покланя.

В Йов 1:20, 21 виждаме три аспекта на поклонението, които могат да ни помогнат, когато страдаме. Първо, Йов приема своята безпомощност и признава, че няма никакви претенции: “Гол излязох от утробата на майка си; гол и ще да се върна там” (стих 21). Второ, Йов признава, че Бог все още напълно владее положението: „Господ даде, Господ отне” (стих 21). Трето, Йов приключва с утвърждаване вярата си в Божията праведност: „да бъде благословено Господното име” (стих 21).

Избраният Божи апостол Павел е претърпял повече, отколкото повечето хора. И все пак Павел не е бил съкрушен. Той по-скоро израствал в прославата си на Бога. Прочетете списъка на преживените от него трудности във 2 Коринтяни 11:23-29. А сега прочетете 2 Коринтяни 1:3-11.

Бог желае чрез нас да послужи на страдащите хора. Това означава, че Той може да допусне и ние да преживеем същите страдания. Тогава ще предлагаме насърчение не на теория, а от собствения си опит на насърчение и състрадение от Бога. Това е принципът в живота на Исус (Евреи 4:15).

Яркото описание на страданията на Павел нямат за цел да предизвикат съчувствие в нас. Те трябва да ни покажат, че дори когато сме на дъното, Отец все още може да се намеси, да ни даде Своята утеха и да ни съчувства. Можем дори да се отчаем за живота си и дори да бъдем убити, но нека не се страхуваме – Бог ни учи да разчитаме на Него. Можем да Му се доверим, тъй като нашият Бог „възкресява мъртвите” (2 Коринтяни 1:9).

Когато Павел продължава да прогласява евангелието, той знае, че Бог ще го спаси. Способността на Павел да остава твърд се подкрепя от три неща, за които той споменава във 2 Коринтяни 1:10, 11. Първо, Бог се е доказал в миналото: „И Той ни избави от толкова близка смърт, и още избавя» (стих 10). Второ, решителността на Павел да се съсредоточи върху Самия Бог: „и надяваме се на Него, че пак ще ни избави” (стих 10). Трето, постоянното застъпничество на светиите: „като ни съдействате вие чрез молитва” (стих 11).

Дотук през това тримесечие разглеждахме много примери на огнени изпитания, които Бог използва, за да пречисти живота ни и да го направи христоподобен. Но има хора, които могат въз основа на тези примери и да решат, че Бог е жесток и взискателен. Разбира се, някои може да кажат: „Знаем, че Бог иска нещо добро за нас, но тези примери не разкриват много любов и загриженост. Той изглежда по-скоро като грубиян. Решава си нещо и то става причина за големи трудности в живота ни, а ние не можем да направим нищо”.

Вярно е, че докато живеем на тази изпълнена с грях планета ще разбираме съвсем малко за причините, поради които ни се случват определени неща. В Небето ще разберем много повече (1 Коринтяни 4:5; 13:12), но засега ще трябва да живеем с напрежението да вярваме, че Бог присъства и е загрижен за нас, въпреки че нещата не винаги изглеждат добре. Исая описва това напрежение много точно.

Прочетете Исая 43:1-7. В стихове 2 и 3 Бог казва, че Неговият народ ще премине през огън и вода. Огънят и водата са символи на изключителни трудности, но може би загатват и за преминаването на Червено Море и Йордан – и двете са страховити преживявания за израилтяните, но и преживявания, белязали пътя им към новия живот. Бихте очаквали Бог да каже, че ще предпазва народа Си от подобни опасности, че ще го води по по-лек път. Но също като Пастиря от Псалм 23, Той по-скоро казва, че когато настъпят трудни времена, Божият народ няма да бъде смазан, защото Той ще е с него.

Бихме могли да обобщим какво сме научили за Божието огнено изпитание по три начина. Първо, изключителната горещина на Бога трябва да унищожи не нас, а нашия грях. Второ, Божията изключителна горещина не трябва да ни кара да се чувстваме злочести, а да ни направи чисти – такива, каквито сме създадени да бъдем. Трето, Божията грижа за нас във всичко е постоянна и нежна – Той никога няма да ни остави сами, независимо какво ни се случва.

Елън Уайт, Патриарси и пророци, гл. „Изпит на вярата”, Свидетелства към Църквата, том 5, стр. 314 – 319.

„Бог винаги е прекарвал Своя народ през пещта на страданията. Огънят на тази пещ отделя шлаката от истинското злато в християнския характер. Исус наблюдава изпита. Той знае какво е нужно за пречистването на скъпоценния метал, за да отрази излъчването на Неговата любов. Чрез тежките изкушения Бог дисциплинира Своите. Той вижда, че някои хора имат сили, които в бъдеще могат да бъдат използвани в Неговото дело, и ги подлага на изпит. Провидението Му ги поставя в положения, проверяващи характера им и разкриващи скритите и от самите тях дефекти и слабости. Изпитанието им дава възможност да поправят недостатъците си и да се подготвят за службата си на Него. Показва им колко са слаби и ги учи да се уповават на Него... Така се осъществява Неговото намерение. Те биват научени, подготвени и дисциплинирани да изпълнят голямата цел, за която са им дадени сили” (Елън Уайт, Патриарси и пророци, стр. 75 – бълг. изд.)

„Ако в Божието провидение ние сме призовани да издържаме изпитания, нека приемем кръста си и изпием горчивата чаша, помнейки, че ръката на Отец я поднася към устните ни. Нека Му се доверяваме както в светлината на деня, така и в тъмнината. Не можем ли да повярваме, че Той ще ни даде всичко, което е за наше добро?... Дори в нощта на изпитанието как можем да откажем да издигнем сърцето си и гласа си в благодарствена прослава, когато си спомним за любовта Му към нас, изразена на Голготския кръст”? (Елън Уайт, Свидетелства към църквата, том 5, стр. 316).

1. Нека някой от групата ви разкаже за своя собствен изпит на вярата, какъвто е имал Авраам. Какво можете да научите от опитностите на другите, от техните успехи и провали?

2. Припомнете си последните 24 часа от живота на Исус. Пред какви крайни трудности бе изправен Той? Как успя да издръжи? Какви принципи можем да извлечем от Неговия пример и лично да ги прилагаме, когато сме сред нашето собствено огнено изпитание?

3. Обсъдете идеята, представена в урака за тази седмица за това, как можем да служим на страдащите чрез собствените си страдания. Колкото и вярно да е това, кои са някои от проблемите, с които бихме могли да се сблъскаме при излагането на тази идея пред други?

4. По-горе Елън Уайт пишеше: „Нека Му се доверяваме както в светлината на деня, така и в тъмнината”. Това е лесно да се каже, но е трудно да се направи. Как можем взаимно да си помогнем да развием тази вяра, която да ни помогне да го направим? Защо е толкова важно да се доверяваме на Бога в трудните периоди от живота си?

Преди още да науча за Бога, Той ме познаваше и ме спасяваше. Учех в държавен пансион в Уганда. В края на годината се приготвях за изпитите, но се разболях. Сестрата ме вкара в една резервна стая, за да си почивам и аз заспах.

Докато спях, оставената от сестрата свещ паднала и направила пожар. Събудих се от миризмата на пушека, но бях прекалено слаб, за да мога да се изправя. Тогава някой се втурна в горящата стая и ме измъкна. Всичко вътре бе изгоряло, но аз се спасих.

Все още бях болен, докато вземах изпитите. Успях обаче да премина в по-горен клас. След време получих писмо от гимназията в Бугема, която ми предлагаше стипендия. Бях изключително щастлив, тъй като родителите ми не можеха да си позволят да ме изпратят да уча.

Когато пристигнах в Бугема, открих, че училището се ръководи от адвентната църква. Учениците ходеха на богослужения в събота, а неделя бе работен ден за тях. Всяка сутрин се молехме и имахме библейски уроци през деня. Това ми идваше в повече. Искаше ми се да се върна у дома, но реших да издържа до край. Скоро разбрах, че все пак тази програма не е чак толкова лоша. Учителите ми помогнаха да разбера какво означава Библията и само за седмица учех повече, отколкото бях научил за цяла година в родната ми църква.

По време на молитвената седмица предадох живота си на Исус. Бях ходил на църква от съвсем малък, но никой не ме бе канил да приема Исус за свой Господ. Кръстих се след година, без да казвам на родителите си, защото се страхувах, че ще ме изгонят.

Когато все пак се реших да им кажа, те не се разгневиха, а само показаха разочарованието си. Баща ми ме заплаши, че ще спре малката издръжка, която ми праща, за да си купувам сапун и други необходими неща. Майка ми обаче направи така, че все пак тази помощ продължи да пристига. Тя слушаше това, което й разказвах. Поканих я заедно с по-малката ми сестра да отиде на църква с мен. Надявам се, че един ден сестра ми ще може да учи в Бугема и да открие това, което аз вече бях намерил – истинска връзка с Исус.