Гевин Антъни

Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, ноември, декември 2007 г.

Да видиш лицето на Златаря

Ейми Кармайкъл завела група деца на посещение в традиционна златарска работилница в Индия. В средата на огъня и жарта имало изкривена покривна цигла. Върху циглата била поставена смес от сол, плод на тамаринд и прах от смляна тухла. Вътре в тази смес било сложено златото. Когато огънят погълнал сместа, златото се пречистило. Златарят го извадил с щипци и – сякаш не било достатъчно чисто – отново го сложил в огъня с друга част от сместа. Но всеки път, когато златото се променяло, пещта се нагорещявала все повече и повече. Групата попитала: “Как разбирате, че златото вече е пречистено?”. Той отговорил: “Когато мога да се огледам в него” (Ейми Кармайкъл, Да се научим от Бога).

Бог се стреми да ни пречисти като злато, да ни преобрази по Своя образ. Това е поразителна цел и изглежда дори още по-поразително, че христоподобният характер се изработва в нас само когато минаваме през огнените изпитания на живота.

Каква е ролята на страданието в процеса на пречистване? Как да го разбираме в контекста на великата борба?

В началото Бог ни направи по Своя образ (Битие 1:27), но този образ бе покварен от греха.

Очевидно е – всички ние сме били покварени от греха (Римляни 3:10-19). И все пак Божието желание е да ни възстанови в онова състояние, в което първоначално сме били. Точно тук е мястото на днешния стих. Той разкрива Божия план за онези, които предадат живота си на Святия Дух, да бъдат “съобразени с образа на Сина Му” (Римляни 8:29).

Но въпросът има и друго измерение. “Самият образ на Бога трябва да се възпроизведе в човечеството. Честта на Бога, честта на Христос е заложена в усъвършенстването на характера на Неговия народ” (Елън Уайт, Животът на Исус Христос).

Като християни не трябва никога да забравяме, че сме в центъра на космическа драма. Великата борба между Христос и Сатана е навсякъде около нас. Битката им възприема много форми и се проявява по различни начини. И въпреки че много неща са скрити, можем да разберем, че като последователи на Христос трябва да изиграем своята роля в тази драма и можем да Го прославим чрез живота си.

Едно е да участваш в битка, съвсем друго е дори да не виждаш силите, воюващи в тази битка. В известен смисъл точно с това се сблъскваме ние като християни. Знаем, че силите са там, вън, можем да ги почувстваме в живота си и все пак трябва да продължаваме напред с вяра, доверявайки се на “Невидимия” (Евреи 11:27).

Дори сред ужасните изпитания Йов се доверява на Бога. Въпреки всичко Йов е решен да издържи. И едно от нещата, които го караха да продължи напред, бе златото. Не златния медал; той гледаше към бъдещето и осъзнаваше, че ако се държи за Бога, ще излезе от положението по-добър – ще излезе като злато. Колко е знаел Йов за това, което става зад кулисите, не ни е казано. Независимо обаче колко неща са били скрити от него, той все пак издържа пречистващия огън.

Страхувате ли се от огъня? Притеснявате ли се от горещината, нажежавана от обстоятелствата? Може би – както при Йов – Божията жега изглежда необяснима. Това може да е трудността при адаптирането към нова работа или нов дом. Може да е необходимостта от оцеляване при лошо отношение от страна на колегите на работното място или дори в собственото ви семейство. Може да е болест или финансова загуба. Колкото и да ни е трудно да го разберем, Бог може да използва тези изпитания, за да ни пречисти и да извае Своя образ в нашия характер.

Да бъде изпитан и пречистен като злато – в това съсредоточава погледа си Йов и така преминава през трудностите. Примерът му е мощно свидетелство за характера му. Сред болката и страданието, той чувства реалността на пречистващия процес. И колкото и да не е разбирал, той е знаел, че тези изпитания ще го пречистят.

Исус беше в Ерусалим, готов да умре. Според Евангелието на Матей последният час, в който Исус проповядва преди Пасхата Той разказва притчи на Своите ученици, включително тези за десетте девици и овцете и козите. Тези истории са свързани с начина, по който трябва да живеем, чакайки Исус да се завърне. Оттук и тяхната значимост за нас днес – знаменията за скорошното завръщане на Исус навсякъде около нас това никога не е било по-важно.

Много коментатори посочват, че в притчата за десетте девици (Матей 25:1-12) маслото е символ на Святия Дух. Елън Уайт добавя, че това масло е символ и на характера и че е нещо, което никой не може да придобие вместо нас.

Обърнете внимание, че царят разделя овцете от козите въз основа на техните дела, на техния характер. Въпреки че тук Исус не проповядва спасение чрез дела, можем да видим колко важно за спасителния план е развитието на характера и как онези, които са наистина спасени от Христос, отразяват това спасение в живота и характера си.

Вчера разгледахме важността на характера за онези, които очакват Второто Пришествие. Днес ще се спрем по-подробно на важността на характера за тези, които живи ще дочакат Второто идване на Исус.

На Даниил се казва, че ще има време на страдание, несравнимо с друг период от историята. В стихове 3 и 10 са описани праведните и нечестивите по това време. Обърнете внимание, че нечестивите “ще вършат нечестие” (стих 10) в контраст с праведните, които в стих 2 сияят ярко, може би защото са се очистили, те са без петно през това “време на страдание, каквото никога не е бивало откак народ съществува до онова време” (Даниил 12:1). В контраст с това, нечестивите не разбират, но праведните са “разумни” и разбират.

Разбират какво? Математика, наука, висша критика? В Притчи се казва, че “страхът от Господа е начало на мъдростта” (Притчи 1:7).

Може би в този контекст “разумните” са разумни, защото разбират последните събития, времето на скръбта. Те не са изненадани – от изучаването на Словото знаят добре какво предстои. И което е най-важно, знаят достатъчно, за да позволят на това време на скръбта да ги пречисти; от друга страна нечестивите стават още по-упорити в своя бунт и продължават да вършат нечестието си.

Важният момент е, че тук са описани хората, които са преминали през процеса на пречистване.

Има една песен, в която се пее: “Аз съм скала, аз съм остров.” Чувствали ли сте се някога така? Да искате да бъдете сами? Сигурно дори сте чували хората да казват: “Ходенето ми по Бога е моя лична работа. Не е нещо, за което ми се говори”.

Когато Павел пише на ефесяните, той представя църквата като тяло. Исус е главата, а Неговият народ – останалото. Ако погледнете стих 13, ще забележите крайната цел на живота в подобна общност – да преживеем “мярката на ръста на Христовата пълнота”. А за това се нуждаем един от друг!

Наистина, възможно е човек да бъде християнин, ако е сам. Като много други хора през вековете, които са били осмивани или гонени, устояването сам често е неизбежно. Това е мощно доказателство за силата на Бога хората да не се огъват при натиска. Но макар това да е вярно, Павел иска да подчертае една важна истина: Пълнотата на Христос се преживява и разкрива, когато работим заедно и общуваме помежду си.

Лесно е да сте любезни, когато сте сами или с непознати, но е много по-трудно да сте любезни с хората, които познавате достатъчно добре или не харесвате. Това означава, че ако все пак сме благи и любезни към тези хора, ние предоставяме неоспоримо свидетелство за истината за Бога.

Елън Уайт, Божии синове и дъщери, стр. 100; Притчи Христови, стр. 405-421, анг. изд., Великата Борба, стр. 613-634.

“Изграждането на характера е най-важното дело, поверявано някога на човешки същества; никога по-рано прилежното изучаване на Библията не е било толкова важно, колкото е сега. Нито едно от предишните поколения не е било призовавано да посрещне спорните моменти толкова спешно; никога преди младите мъже и жени не са се сблъсквали с толкова големи опасности, както днес” (Елън Уайт, Възпитание).

“В притчата неразумните девици са представени като молещи се за масло и не успяващи да го получат въпреки молбата си. Това е символично за всички, които не са се подготвили, развивайки характер, готов да устои във време на криза. Сякаш могат да отидат и да кажат на ближните си: „Дай ми характера си или ще бъда изгубен. Разумните не можаха да дадат от своето масло на неразумните девици с мъждеещите светилници. Характерът не може да се даде на друг. Той не може да се купува или продава, трябва да се изгради. Господ е дал на всеки човек възможност за придобиване на праведен характер чрез изпитанията, но не е осигурил начин, по който един човек да придаде на друг характера, развит от него чрез преминаване през трудни опитности, чрез научаване на уроците на Великия Учител, така че да може да проявява търпение при изпитанията и да упражнява вяра така, че да премества планините на невъзможността” (Елън Уайт, Младежки инструктор, 16 януари 1896 г.).

1. Какво означава “изграждането на характера”? Как може да го постигнете? Доколко видимо приоритетно е изграждането на характера в собствения ви живот и в църковната ви общност?

2. Урокът за четвъртък разглеждаше важната роля на общността в живота на християнина. Колко добре функционира местната ви църква като Христово тяло? Колко добре представяте Христос като общност? Нека групата ви обсъди начини за подобрение.

3. Обсъдете защо е толкова важно изграждането на характера дори ако сме спасени само чрез вяра в Исус. Ако Неговата праведност и съвършеният Му характер са тези, които ни спасяват, за какво ни е да развиваме характер?

4. Хелън Келър, която била няма и сляпа от най-ранна възраст, пише: “Характерът не може да бъде развит в лесни и тихи моменти. Само чрез опитността на изпитанията и страданията душата може да бъде укрепена, визията – прояснена и успехът – постигнат” (Лийдършип, том 17, бр. 4). Съгласни ли сте с това? Обсъдете връзката между характера, страданието и великата борба.

Живея със съпруга си в София, столицата на България. Ние вече сме възрастни хора. Аз съм отчасти инвалид, а съпругът ми също има здравословни проблеми. Веднъж късно вечерта ми се обадиха да тръгна незабавно за селото на съпруга ми. Там имаше някакъв семеен проблем. Станахме, облякохме се и бързо тръгнахме към гарата, за да хванем последния влак, който да ни изведе в покрайнините на София.

Бе почти полунощ, когато слязохме от влака и тръгнахме по четирикилометровия път към селото. Можете да си представите каква гледка представляват двама възрастни, които едва вървят по тесния селски път в тъмната нощ.

Бяхме преполовили пътя, но чувствахме, че вече не можем да продължим по-нататък. Коленичихме и помолихме Бог да ни изпрати помощ. Изправихме се и отново тръгнахме напред. Изведнъж чухме спирачки на кола. Шофьорът отвори прозорчето и се провикна: “Вие ли сте хората, които ми се обадиха да ги откарам до Мировяне?”

Останахме удивени, тъй като нямахме телефон със себе си. Този човек обаче знаеше, че отиваме към Мировяне.

“Няма значение – качвайте се, ще ви откарам.”

Качихме се в колата му и така стигнахме до селото. Шофьорът не каза нито дума. Спря до една автобусна спирка, съвсем близо до мястото, където трябваше да посетим. Благодарихме му и тръгнахме по улицата към нашите близки. Обърнахме се да му помахаме с ръка, но улицата бе празна. Нямаше фарове в далечината, нямаше прах – нищо, което да показва, че кола е минала оттам.

“Тръгнал си е – казах аз на съпруга си. – Просто изчезна.” Не знаем дали това бе ангел или човек, изпратен от Бога да спаси двама възрастни, тръгнали по самотен път в тъмна нощ.