Гевин Антъни

Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, ноември, декември 2007 г.

Кротост в огнените изпитания

Думата „кротост” не се среща често, освен може би когато четем за Моисей или изучаваме блаженствата. Но не е трудно да се досетим защо. Определението за кротост е „издържане на нараняване с търпение и без възмущение”. Нищо чудно, че не чуваме често за нея; тя едва ли е черта, уважавана в днешната култура. Понякога Библията превежда тази дума като „смирение”. Но и смирението не е предпочитана черта на характера в повечето култури.

Кротостта, издържането на нараняване с търпение и без възмущение, обаче са едни от най-силните отличителни черти на Исус и на Неговите последователи. Кротостта на духа може да бъде мощно оръжие в ръцете на тези, които са сред болки и страдания. Огненото изпитание наистина е най-доброто място, където можем да се научим на кротост, защото чрез нашата кротост и на съкрушеност можем да бъдем мощни свидетели за Бога.

Каква е връзката между страданието и кротостта? Как можем ние – в нашата кротост и съкрушеност – да свидетелстваме на другите? Как кротостта може наистина да се превърне в сила, а не в слабост за християнина?

В цялата Библията намираме примери за хора, които са “разломени”, за да служат на другите. Моисей бе призован да търпи безкрайни клюки и критики, докато водеше народа към обещаната земя. Йосиф бе призован на пътешествие, включващо предателство и затвор, преди да заеме отговорния пост в Египет. Във всеки случай Бог допускаше ситуациите, за да може животът на народа Му да се превърне в пример за Неговата благодат и грижа – не само за тях самите, но и за доброто на другите. Бог може да ни използва по същия начин. В такива ситуации е лесно да почувстваме гняв или болка. Но както отбелязахме вчера, кротостта е дадена от Бога способност да издържаме подобни неща “с търпение и без възмущение”.

В стих 24 Бог казва: “Така Езекиил ще ви бъде знамение; всичко, що направи той, ще направите и вие; когато настане това, тогава ще познаете, че Аз съм Господ Иеова”. Чрез примера на Езекиил народът на Израил трябвало да се убеди в истината за това кой е Бог, Суверенният Господ – трябвало да преживеят изпълнението на пророчеството, символизирано с живота на Езекиил. Но те можели да видят това само защото Езекиил бил „разломен” от Господа за тях. Никой не знае колко хора ще видят „Суверенния Господ” чрез нас в нашите „разломени” места?

След като хората започнаха да се покланят на златното теле, Бог реши, че те са стигнали твърде далеч и им съобщи, че ще ги унищожи и ще направи от Моисей велик народ. Но вместо да се възползва от Божието предложение, Моисей умолява Бог да прояви милост към народа Си и Бог се разкайва за злото.

Изход 32:1-14 поставя два важни въпроса. Първо, Божието предложение да унищожи бунтовния народ и да благослови Моисей беше изпит за него. Бог искаше Моисей да демонстрира какво състрадание изпитва към тези отчаяно непокорни хора. И Моисей издържа изпита. Също като Исус той моли за милост към грешниците. Това разкрива нещо твърде интересно – понякога Бог може да позволи да се сблъскаме с някакво противопоставяне, може да позволи да преминем през огнено изпитание, така че Той, ние и наблюдаващата вселена да видим колко състрадание изпитваме към отклонилите се.

Второ, този пасаж показва, че противопоставянето и непокорството са призив за проява на благодат. Благодатта е необходима точно тогава, когато хората най-малко я заслужават. Но когато най-малко я заслужават е времето, когато ние най-малко сме склонни да им я предложим. Когато обаче сестрата на Моисей, Мариам, го критикуваше, той извика към Господа да я изцели от проказата (Числа 12 гл.). Когато Бог се разгневи на Корей и последователите му и заплаши да унищожи всички, Моисей падна по лице, за да моли за живота им. На следващия ден, когато израиляните мърмореха на Моисей за смъртта на бунтовниците и Бог заплаши отново да ги унищожи, Моисей падна по лице и подкани Аарон бързо да направи умилостивение за тях (Числа 16 гл.). В своята кротост, в своето благородство сред това огнено изпитание, Моисей потърси благодат за онези, които определено не я заслужаваха.

Някой веднъж е казал: “Да обичаме нашите врагове не означава, че трябва да обичаме мръсотията, в която са заровени бисерите; това по-скоро означава да обичаме бисера, който е зарит в мръсотията... Бог не ни обича, защото сме достойни за обич. Ние ставаме достойни за обич, защото Той ни обича”.

В стих 45 Исус използва примера на Своя небесен Отец, за да илюстрира как трябва да се отнасяме към онези, които ни нараняват, които може би ни въвеждат в най-ужасните огнени изпитания. Исус казва, че Неговият Отец изпраща благословенията на дъжда както на праведните, така и на неправедните. Ако Бог дава дъжд дори и на неправедните, как би трябвало да се отнасяме ние към тях? Исус не се опитва да каже, че винаги трябва да изпитваме топли чувства към всички, причиняващи ни проблеми, въпреки че и това би било възможно. Основното е, че любовта към враговете ни не е предназначена да бъде някакво чувство към тях, а специфични постъпки към тях, разкриващи нашата загриженост и внимание.

Исус завършва този пасаж със стих, който често е предмет на дебати: “И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец” (стих 48). Но неговото значение се изяснява в контекста – хората, които искат да бъдат съвършени, както е съвършен Бог, трябва да обичат враговете си, както Бог обичаше Своите врагове. Да бъдеш съвършен в Божиите очи означава да обичаш противопоставящите ти се; а за това е необходима кротостта на сърцето, която само Бог може да даде.

Най-силният пример за кротост по време на огнени изпитания е този на Исус. Когато Той казва: „научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце” (Матей 11:29), има предвид, че трябва да направим това по начини, които може би дори не можем да си представим.

Ужасно е да гледаш как някой се отнася несправедливо към друг човек. Изключително болезнено е, когато това несправедливо отношение е насочено към нас. Тъй като обикновено имаме силно развито чувство за справедливост, при наличието на несправедливост нашите инстинкти ни подсказват „да оправим нещата”, проявявайки – според нас – праведен гняв.

Не е лесно да се живее така. Може би дори е невъзможно, освен ако не прегърнем една критична истина – че във всички ситуации на проявена несправедливост трябва да вярваме, че нашият Небесен Отец контролира положението и че Той ще се намеси в наша ползва, когато това е по волята Му. Това означава обаче, че трябва да сме отворени за възможността – също като Исус – не винаги да бъдем спасявани от несправедливостите. Но винаги трябва да помним, че нашият Небесен Отец е все още с нас и владее ситуацията.

Съветът на Петър, оформен по примера на Исусовия живот, е изненадващ, тъй като той като че ли ни съветва да мълчим пред лицето на несправедливостта, за да принасяме по-голямо свидетелство за Божията слава, отколкото ако „поставим хората на мястото им”. Когато Каяфа и Пилат разпитваха Исус, Той можеше да каже много неща, за да поправи положението и да се оправдае, но не го направи. Неговото мълчание бе доказателство за кротостта Му.

Твърде често най-горделивите хора, най-арогантните и най-нахаканите са тези, които страдат от ниско самочувствие. Тяхната арогантност и гордост – пълната липса на кротост или смирение – съществуват, за да прикрият, може би дори несъзнателно, нещо, което им липсва. Те се нуждаят от това, от което се нуждаем всички ние: чувството за сигурност, за достойнство, за приемане, особено в периоди на дистрес и страдания. А него можем да намерим само чрез Господа. Накратко, кротостта и смирението не само че не са проява на слабост, те често са най-силната проява на човека, здраво държащ се за Исус.

„Хората ще стават наши врагове без никаква причина. Подбудите на Божиите хора ще бъдат изопачавани не само от света, но и от техните собствени братя. Господните служители ще бъдат поставяни на трудни места. Ще се прави от мухата слон, за да се оправдаят хората, преследващи егоистичен, несправедлив курс на поведение... Чрез изопачаване на истината тези хора ще бъдат облечени в тъмните дрехи на нечестието, тъй като обстоятелства извън техния контрол правят работата им объркваща. Ще бъдат посочвани като хора, на които не може да се има доверие. И това ще се извършва от членовете на църквата. Божиите служители трябва да се въоръжат с Христовия ум. Не трябва да очакват, че ще се отърват от обиди и погрешни преценки. Ще бъдат наричани ентусиасти и фанатици. Но нека не се обезсърчават. Божиите ръце са на руля на Неговото провидение, насочвайки делото Му към прослава на Неговото име” (Елън Уайт в Колекция на Сполдинг и Маган).

Елън Уайт, По стъпките на Великия Лекар, стр. 453, 454; Животът на Исус Христос, стр. 298–314 (англ. издания).

„Трудностите, с които ще се сблъскаме, могат да бъдат облекчени до голяма степен чрез кротостта, скрита в Христос. Ако притежаваме смирението на нашия Господ, ние ще се издигаме над обидите, отказите и неприятностите, които преживяваме всеки ден, и те няма да обезсилват духа ни. Най-висшето свидетелство за благородството на един християнин е себевладеенето. Човек, заплашван от малтретиране или жестокост и не успяващ да поддържа в себе си дух на спокойствие и упование в Бога, ограбва от Бога правото Му да разкрие чрез него съвършения Си характер. Смиреното сърце е силата, която дава победа на Христовите последователи; смирението е белег за връзката им с небесните дворове” (Елън Уайт, Животът на Исус Христос).

1. Как смирението ни помага “да се издигнем” над болките и дразненията? Според вас коя е най-важната отличителна черта на смирението?

2. Как се гледа на кротостта и смирението във вашата култура? На какъв натиск сте подложени във вашата култура, по отношение на култивирането на тези черти?

3. Знаете ли за велики примери на кротост и смирение от наши съвременници? Кои са те, как са проявили тези качества и какво научавате от тях?

4. Защо толкова често гледаме на кротостта и смирението като на слабост?

5. Видяхме как Давид гледаше на Господа като на свое Прибежище. Какво представлява това прибежище? Как можем ние като църква да бъдем прибежище за хората, нуждаещи се от него? Какво прибежище предлага местната ви църква? Какво може да направите, за да я превърнете в място на прибежище за нуждаещите се от него?

Ариане де Мело Фелипе е 14-годишно момиче от Бразилия, което си има мечти – всъщност две много големи мечти, които се различават доста от желанията на повечето тийнейджърки. Мечтае да построи църква в квартала Ново Барио в град Сао Ходе до Мипибу. Втората й голяма мечта е да учи теология. За нея тези желания са нещо съвсем реално, защото вече е довела повече от сто души при Христос.

Когато била малка, родителите й Ромарио и Лурд забелязали, че Ариане вярва по-силно в Бога, отколкото останалите на нейната възраст. Записала се в църковния детски клуб, започнала да изучава Библията задълбочено и да участва в курсовете за подготовка на миряни, спонсорирани от местната мисия. След това организирала свой собствен библейски курс. В резултат на нейните усилия шест души предали живота си на Христос.

Пасторът й препоръчал да се запише в интензивен курс за подготовка на миряни, в който хората били три-четири пъти по-възрастни от нея. След като се завърнала у дома, Ариане организирала евангелизаторски събрания и изнесла 13 проповеди. В резултат на това осем души решили да последват Исус.

Ариане съсредоточила дейността в област на около седем километра от дома си. Трябвало да ходи по доста оживена магистрала, за да стигне до района, но това не я уплашило. Посещавала хора, преподавала библейски уроци и организирала библейски курс с 15 участници. Още осем скъпоценни души повярвали в Исус. Когато разбрали за евангелизаторската й дарба, хората от местната мисия й купили велосипед, за да може да се придвижва по-бързо и по-безопасно. Сега Ариане използва новият си велосипед, за да провежда събрания, да организира библейски групи и да води повече хора при Исус.

В резултат на нейната посветеност и евангелизаторска дейност са се кръстили повече от сто души в щата Рио Гранде.