Гордън и Розенита Кристо

Съботноучилищни уроци за възрастни
Юли, август, септември 2007 г.

Елкана и Анна: изпълнение на обет

Обикновено децата стават известни чрез своите родители; понякога обаче родителите стават известни чрез своите деца. Такъв е случаят с Елкана и Анна. Тази двойка не направи нищо изключително, освен че тяхно дете бе Самуил. Не бяха нито първите, нито последните, които искаха дете след продължителен период на безпокойство и молитва. Ако не беше детето, тези двамата – верни на Господа – най-вероятно биха умрели в неизвестност, познати само на Бога и ангелите. Но забележителното дете Самуил, бе причина споменът за Елкана и Анна да бъде съхранен в Светото Писание.

При повечето двойки, чийто живот изучаваме това тримесечие, съпрузите са патриарси, пророци или владетели, каквито ние не сме, но всички можем да бъдем като Елкана и Анна. Може да нямаме толкова впечатляващо дете, но можем да бъдем посветени като тях и да разграничаваме необичайното от обикновеното.

Историята на Елкана и Анна е история за една вярна двойка, която Господ използва по забележителен начин. Какво можем да научим от техния пример?

“Бащата на Самуил, Елкана, беше левит, от Ефремовата планина, бе богат и влиятелен човек, който обичаше Бога и се боеше от Него” – Е. Уайт, Патриарси и пророци.

Въпреки че за Елкана е казано малко, той е в основата на тази история, за да се изяснят няколко неща: той истински обича Анна и се постара да я утеши в скръбта й.

“Въпреки че все още не се извършваха служби в светилището, като много други левити по времето на съдиите (Съдии 17:8, 9), Елкана постъпи като израилтянин – сам принасяше жертви, за да даде пример и за да насърчи съседите. Обкръжението му беше лошо, но неговата духовност беше забележителна. Независимо че Офний и Финес бяха покварени и оскверняваха Божията скиня, Елкана беше верен в службите и жертвоприношенията” – АБК, т. 2, стр. 455.

Най-значителен за Елкана бе обета на Анна. В крайна сметка Самуил бе и негов син, който тя даваше на Господа. За него също не беше лесно да се изпълни това решение.

Както видяхме вчера, Елкана очевидно беше верен последовател на Господа, но се отклони от Божия идеал за брака – един мъж и една жена. Многобрачието се допускаше, но то не носеше нищо добро. Бог беше показал Своя идеал, защото знаеше кое е най-доброто за нас.

От Е. Уайт разбираме, че Анна бе първата съпруга на Елкана. Когато тя не можа да му роди наследник, той си взе друга жена. “Но тази стъпка, подбудена от липса на вяра в Бога, не донесе щастие. Синове и дъщери бяха добавени към домочадието; но радостта и красотата на Божията свята институция, беше помрачена и мирът на семейството – нарушен. Фенина, новата съпруга беше ревнива и ограничена. Държеше се гордо и оскърбително. Анна си мислеше, че надеждите й са разбити и че животът й е едно уморително бреме… (Патриарси и пророци, стр. 392).

“В Исус имаме изкуплението си, прощението на греховете" (Кол. 1:14, вижте също Изход 34:7; Пс. 130:4; Еф. 1:7). Може да ни е дадено обещание за прощение на греховете, но Библията не обещава мигновено освобождаване от последиците на тези грехове. Дори в случая на Елкана, ако правим нещо, което не е категорично забранено, все пак ще понесем горчивите последици при отклонение от принципа. Следователно, не трябва да се заблуждаваме от собственото си “благочестие” и “вярност”. Дори и най-добрите сред нас не са защитени от пропуски във вярата и добрата преценка.

Анна в превод означава “благодатна”, а Фенина – “плодовита”. Колко пророчески са тези имена! Библията не казва, че Елкана е обичал повече Анна, но се усеща, че е така. Фенина е тази, която раждаше деца. Проблемът на Анна не беше само в това, че нямаше синове, а че Фенина имаше няколко.

1……………………………………

2……………………………………

3……………………………………

Най-тържественият от тях беше празника Шатроразпъване и вероятно на него Елкана е отишъл със семейството си. Но дори да е било лично семейно поклонение, то трябваше да бъде щастливо събитие. Независимо от радостта или поради нея, Анна изгуби надежда. Тя плачеше и не ядеше, защото Фенина обичаше да я дразни (1 Царе 1:7).

Библията е ясна по въпроса за Божията намеса (1 Царе 1:19) и Анна забременя. По това време влиянието на емоциите върху тялото е много силно. След като Илий говори с нея (ст. 17), цялостното й поведение се промени. Като се има предвид, че отказваше да яде, а сега се хранеше; докато преди изглеждаше тъжна, сега изражението й се промени. В ст. 19 се казва, че като станаха рано сутринта се поклониха на Господа и “Елкана позна жена си Анна и Господ я спомни”.

Не винаги имаме такъв ясен отговор на молитва, но можете да вярвате на Божиите обещания и да се доверите на Господнята грижа и доброта, които трябва да ви дадат мира, който Анна получи.

“И когато се изпълни времето, откак Анна зачна, роди син; и нарече го Самуил; защото каза: “От Господа го изпросих” (ст. 20). Тя не искаше да отиде в храма, докато не отбие детето.

“Още от най-ранния проблясък на съзнанието му, тя бе учила Самуил на любов и почитание към Бога, учила го бе да гледа на себе си като на Божие притежание. Чрез всеки познат предмет от неговото обкръжение се бе старала да насочва мисълта му към Създателя. Когато се раздели с детето си, не престана да се грижи за него като майка. Всеки ден тя се молеше за него. Всяка година му правеше със собствените си ръце дрешка за службата му и когато отиваше на поклонение в Сило, я даваше на сина си, за да му напомня за любовта си към него. Във всяка нишка от малката дрешка тя бе втъкала молитвите си да бъде чист, благороден и искрен. Тя не поиска за него светско величие, а сериозно се молеше детето да достигне величието, което има стойност в Небето – да почита Бога и да прославя ближните си” – Е. Уайт, Патриарси и пророци, стр. 394.

След като детето беше отбито, Анна изпълни обета си към Господа и го заведе в храма при Илий. Анна очакваше Илий да си спомни случката с нея в църквата, когато се молеше и беше преоскърбена в духа си. “Тогава Илий в отговор и рече: “Израелевият Бог нека изпълни прошението, което си отправила към Него” (1 Царе 1:17). Сега, Анна му напомни: “За това дете се молих и Господ изпълни прошението, което отправих към Него” (ст. 27). Колко лесно щеше да бъде за нея да забрави за обета. В крайна сметка това бе единственото й дете!

Както видяхме по-рано, това нямаше да се случи, ако Елкана не беше съгласен. Анна му е казала за клетвата; той самият беше свидетел на чудото и като Божи човек се съгласи. Това беше свидетелство и за неговата вяра.

Давайки детето при най-добрите обстоятелства, би било трудно, но още един елемент усложни нещата и направи решението по-трудно за изпълнение.

Независимо от проблема, тези верни Божии хора удържаха на думата си и дадоха детето. Те имаха доверие в Господа, независимо колко им е било трудно понякога. Бог възнагради тяхната вярност (1 Царе 2:20). След като остави Самуил в храма, Анна роди още пет деца (1 Царе 2:21). Тук свършва и библейския доклад за тази двойка. Чрез тяхната вярност се издига велик водач за Израил. Те са истински пример за принципа, разкрит в думите, написани по-късно в Откр. 14:13: “Блажени отсега нататък мъртвите, които умират в Господа; …делата им следват подир тях” (Откр. 14:13).

Елън Уайт, Адвентен дом, “Небесната оценка за децата”, стр. 260.

“Каква награда получи Анна! И какво окуражение за вярност е примерът й! На всяка майка са дадени неоценими възможности, поверени са й безкрайно скъпи интереси. На скромния кръг от задължения, които жените смятат за уморително бреме, трябва да се гледа като на велико и благородно дело. Привилегия на майката е да благославя света със своето влияние; като прави това, ще изпълва с радост и собственото си сърце. Тя може да изправя пътеките, по които вървят децата й при слънце и сянка, към небесните висоти. Но само когато се старае чрез личния си живот да следва Христовите поучения, може да се надява, че ще оформи характера на децата си по Божествения Образец. Светът изобилства с покваряващи влияния. Модата и обичаите имат голяма сила върху младите. Ако майката не изпълни дълга си да поучава, направлява и ограничава децата си, те естествено ще приемат злото и ще се отклонят от доброто. Нека майките отиват често при своя Спасител с молитва: “Научи ни, как да направляваме детето и какво да прави то?”. Нека пази поучението, което Бог е дал в Словото Си и необходимата мъдрост ще й се даде” – Патриарси и пророци, стр. 395.

1. Тази история е прекрасен пример за верността на една двойка. Какво ще кажете за случаите, в които верни хора, не са възнаградени или когато това не става по осезаем начин? Поговорете в групата за тези случаи.

2. Толкова много хора са увредени от лошо възпитание. Какви обещания и каква надежда можете да дадете на някой, който се стреми да превъзмогне последиците от детството си?

3. Всички знаем истории за верни родители, които вършат най-доброто, отглеждат децата си правилно и страдат, когато децата им се отказват от вярата. Говорете честно за тези случаи. Какво насърчение и каква надежда можете да споделите един с друг?

Обикновените хора стават необикновени чрез посвещението си на Бога. Тържественото обещание на Анна беше необикновено, но тя го изпълни и Бог благослови нея и съпругът й затова.

“Помощ! Помощ!” Силните викове ме събудиха посред нощ. Те идваха от близката горичка до къщурката ни в планината, където заедно с партньора ми преподавахме в мисионското училище. Събудих приятеля ми, грабнах фенерчето и се затичах по посока към гласа.

“Учителю, помогни!”, отново се чу гласът. Открихме жертвата – Дату (вожд) Кампилан, лежеше неподвижен в локва кръв. Левият му крак бе прободен от остро бамбуково копие, използвано обикновено за лов на глигани и елени.

Извиках за помощ и селяните наизлязоха. Когато видяха вожда си, отказаха да го докоснат или да се приближат до него. “Какво става – попитах аз. – Защо ви е страх да му помогнете?” Никой не отговори.

Заедно с партньора ми се приготвихме да отнесем Дату до нашата къща, но той се обърна към нас с думите: “Просто се молете, маестро. Вярвам, че вашият Бог е могъщ.”

Казах на вожда да затвори очите си и помолих партньора ми да държи крака на Дату. Без никакво предупреждение изтеглих бамбуковото копие. Той изкрещя от болка, но все пак копието бе извадено. Превързах раната с чисто парче плат, за да спра кървенето, след което го отнесохме до къщата. Там промихме раната и сложихме върху нея компрес от въглен.

Обясних му, че още сутринта трябва да го заведем до болницата, тъй като нямаме необходимите лекарства, но той отказа. “Ако умра – ще умра в родното си село”, отговори вождът.

След това си спомних за лекция от обучението ни за мисионери. Тези хора вярват, че ако някой умре в ръцете на друг човек, душата на мъртвия ще изиска живият да се присъедини към него в следващия свят. С други думи, ако Дату умре, ние ще бъдем убити. Сега вече разбрахме защо никой не искаше да се доближи до главатаря в гората.

Вярата на Дату Кампилан бе силна. “Просто се молете, маестро, и вашият Бог ще ме изцели.” На сутринта изтичах до града да купя антибиотици. Продължихме да го лекуваме и всеки ден се молехме за Божията изцелителна сила.

Бог излекува Дату Кампилан. Сега той показва белега си и разказва на местните хора, че този Бог, в когото вярват мисионерите, е силен и може да лекува.