Джеймс Закрисън

Съботноучилищни уроци за възрастни
Януари, февруари, март 2007 г.

Бог направи човека праведен? Какво се случи?

Във връзка с жените в Париж, които хранели птиците с парченца хляб, “малко надъвкани и влажни”, поетът Рейнър Рилке пише: “Чувстват се добре, като мислят, че тяхната слюнка излиза за малко на бял свят, че малките птички излитат с нейния вкус в устата си, въпреки че само след миг те естествено са я забравили.”

Поговорете за “хебел”. Какъв тъжен пример за човешки същества, които търсят смисъл и цел на погрешното място. Като хора ние наистина търсим смисъл, цел, посока, понякога и по странни начини. Ето ни в този свят - с толкова много променливи величини, с толкова много възможности, с толкова много пътеки, от които да избираме. Как да разберем кои са правилните?

Тази седмица следва Еклисиаст 7 глава. Първите 14 стиха звучат като притчи – кратки и съдържателни малки поговорки за морала, живота, несправедливостта, неправдата, мъдростта и т.н. Макар и невинаги лесни за разбиране, те са изпълнени с онази мъдрост, която се очаква от човека. За нея говори дори Исус. Останалата част от главата звучи повече като Еклисиаст – стария и огорчен Соломон, който дори в угризенията си все пак има да сподели много мъдрост.

Тази глава, подобно на цялата книга, се занимава с още житейски въпроси. Разбирана в контекста на Библията като цяло, Еклисиаст 7 глава показва, че правилните отговори могат да бъдат открити единствено в Бога, Който ни е създал и изкупил, и така ни е осигурил и смисъл, и цел, често търсени по безрезултатни и неудовлетворяващи места от много хора.

На оригиналния еврейски тук има игра на думи, която не може да се предаде с превода. Думата за “име” (shm) е много близка до думата за “миро” или “масло” (shmn). Това е едно от онези поетични средства, които, макар и не толкова изпълнени с дълбоко и скрито значение, дават на оригиналния език сила и красота, които за съжаление се губят при превода.

На пръв поглед този стих, особено последната част, прилича на обичайния Соломонов песимизъм: по-добре да не си се раждал, отколкото да живееш и да гледаш цялото зло, извършвано под слънцето; по-добре да си умрял при раждането, отколкото да живееш, и т.н. Обаче Еклисиаст 7:1, изглежда, казва нещо друго. Може би ключът е в първата част на стиха.

В тази част идеята е очевидна – стойността на доброто име. Това, което следва, съответства на предишното. Французинът Жан-Пол Сартр твърди, че животът на човека по принцип се определя от смъртта му, в смисъл че при смъртта той свършва. Няма повече промени, няма повече възможности, няма повече израстване. Ти не си нищо повече, отколкото когато вече те няма.

В известен смисъл това е вярно. Нашите възможности да си спечелим добро име, да имаме добър характер, да имаме положително влияние в този свят и да постигнем Божието царство се прекъсват, когато умрем. Характерът се оформя тук, а не в гроба. Нашата възможност за спасение е сега - не след смъртта.

По този начин в известен смисъл стихът се отнася за приоритетите. Доброто име ще е дълготрайно; злият, порочен човек ще изчезне може би като аромата на мирото. Тогава колко е важно да бъдем внимателни с времето си, да имаме приоритети. Какво правим, за да имаме дълготрайно, дори вечно, влияние за добро, за разлика от нещата, които един ден ще изчезнат и ще бъдат забравени? Това със сигурност е нещо, за което си заслужава да се замислим.

Баптистите имат една поговорка: “Той има точно толкова религия, колкото да се чувства нещастен”. Вероятно всеки е срещал този тип хора. Може би за тях говори Исус в Матей 6:16 – тези, които ходят с “помрачени лица”, за да показват на всеки колко са святи.

Но един бърз прочит на Еклисиаст 7:2-6 може да създаде впечатлението, че точно в това трябва да се състои религията. По-добре е да жалееш, отколкото да пируваш, по-добре да тъгуваш, отколкото да се смееш, и т.н. Как се съвместява всичко това с идеята за радостта в Господа или с ликуването в Христос (Лев. 23:40, Пс. 5:11, 149:2, Фил. 4:4, 1 Сол. 5:16)?

Ако внимателно прочетете тези стихове в Еклисиаст 7 глава, ще почувствате намек, който ще ви помогне да видите нещата в правилна светлина.

В известен смисъл Соломон повтаря идеята, засегната във вчерашния урок. Независимо колко много пирувате, в края на краищата винаги ще има жалеене, защото всички ще умрем. Мъдрите разбират това. Те осъзнават сериозността на положението на човека и че пируването и смехът, макар да имат своето място, трябва да бъдат разбирани в по-широкия контекст на живота като цяло. Нашият живот не завършва с пируване, а с жалеене. Не със смях, а с тъга. Безумните живеят, без да помнят края, който ги очаква. Един ден вместо смях ще има “плач и скърцане със зъби”.

Вече разгледахме първите шест стиха от Еклисиаст 7 глава. Днес ще завършим тази първа част, която се състои от кратки поговорки, подобни на пословици.

Тук има много насъбрани мъдрости, от които да избираме. Например стих 7, който говори, че подкупът покварява сърцето, засяга основна духовна истина: един компромис води към друг. Той не казва, че поквареното сърце взема подкуп, а че подкупът покварява сърцето. Какво мощно предупреждение към всички нас за това, което грехът причинява на душата!

1 Кор. 13:13

Гал. 6:2

Римл. 3:10

Тук Соломон обрисува една доста негативна картина на човечеството. Макар че може да сме изкушени да я причислим към общия му песимизъм, тя не е толкова проста.

В началото на епохата на Възраждането в Европа през ХVІІ век науката започнала да се “пука по шевовете” от новите знания. Сред това ново разбиране за света била голямата надежда за човешкото съвършенство. Да, светът бил лош и хората били лоши, но сега, когато придобиваме толкова много нови знания, невежеството ще бъде победено и човечеството ще стане по-добро и ще тръгне непоколебимо напред по пътеката към моралното усъвършенстване.

Нещата се развили така, че до началото на ХХ век хората вярвали, че чрез откритията на науката и чрез новите технологии човечеството скоро ще се научи да побеждава всичко, което е причинявало досега толкова нещастия. Чрез своите машини, устройства и изобретения то щяло да победи болестите, природните бедствия, омразата и войната.

Нещата не са станали съвсем според очакванията, нали? Въпреки че сме придобили нови знания, нашата греховна човешка природа взема връх и голяма част от това знание и нова сила са станали източник на зло и страдание. Силата и знанието сами по себе си не са нито добри, нито лоши. Значение има това, което хората правят с тях. Владетелят на една силна страна има голяма власт. Той може да използва тази власт, за да строи сгради или за да ги бомбардира. Това, от което имаме нужда, не е толкова количеството знание или сила, но сърца, преобразени по Божия образ и характер. В противен случай знанието и силата могат да бъдат използвани за зли цели.

В Еклисиаст 7:15-27 Соломон изрича една молитва за човешките неволи.

Може би най-поразителни са думите на Соломон в Еклисиаст 7:20, които звучат много подобно на думите на ап. Павел от Римляни 3:10 (“Няма никой праведен, не - нито един”) или на Йоан в 1 Йоаново 1:10 (“Ако кажем, че нямаме грях, правим Бога лъжец и словото Му не е в нас”). Въпреки че християните често са осмивани, заради тяхното “песимистично” и “негативно” гледище за съдбата на човечеството, всичкото, което трябва да направим, е да погледнем света в исторически план и в настоящето, за да получим потвърждение на християнското учение. Може да имате нужда от вяра, за да приемете много от християнските учения, но това за греховната човешка природа не е едно от тях.

Макар че очевидно Соломон говори за определен тип жени (сравни с Пр. 18:22), важната вест се простира далеч отвъд пола: внимавай с всеки, когото дяволът може да използва, за да те хване в капан и да те отдалечи от Господа.

Вероятно най-забележителният стих в тази глава е последният, 29-ти. Колко бързо е очертано тук състоянието на човека. Бог ни е направил святи, а ние сме станали нечисти. В известен смисъл животът на Соломон може да бъде илюстрация на този принцип. Разбира се, той никога не е бил безгрешен, но е започнал живота си в правилния път. Еврейската дума, преведена “праведен”, е обичайна за “изправен” или “правилен” и често се използва по отношение на човешки действия (Вт. 6:18; 3 Царе 22:43; 4 Царе 18:3; Йов 1:1, 8). Колкото и “праведен” да е бил в началото, в края Соломон изкривява пътя си.

Елън Уайт, Ръководство на децата; Свидетелства към църквата, т. 4; Свидетелства към църквата, т. 8; виж също Ум, характер, личност.

“Възпитанието не пренебрегва стойността на научното знание, нито на литературните постижения. Но повече от информацията то цени силата; повече от силата - добротата; повече от интелектуалните постижения - характера. Светът няма толкова нужда от хора с голям интелект, колкото от хора с благороден характер.

"Главното е мъдростта; затова придобивай мъдрост." "Езикът на мъдрите изказва знание" (Пр. 4:7; 15:2). Истинското възпитание предава тази мъдрост. То предлага най-добрата употреба не само на едно качество, но на всички наши сили и възможности. По този начин обхваща целия кръг на задълженията ни – към нас самите, към света и към Бога.

Изграждането на характера е най-важното дело, поверявано някога на човешки същества; и никога преди не е било толкова важно, колкото сега. Никога преди никое поколение не е било призовавано да се сблъска с толкова важни въпроси; никога преди младите хора не са се изправяли пред толкова сериозни опасности, каквито стоят пред тях днес” (Елън Уайт. Възпитание).

1. Обсъдете горната мисъл на Елън Уайт. Защо характерът има значение, особено за онези, които имат голяма власт?

2. Урокът засяга въпроса за влиянието и как съпругите на Соломон са го отдалечили от правилния път. Въпросът за влиянието и натиска на връстниците е особено решаващ за младите хора, много от които са били значително отдалечени от правилния път чрез неподходящи приятели. Какво можете да направите като църква, за да помогнете на вашите младежи да избегнат лошите влияния? Какво може да им даде по-добра алтернатива?

Събота сутринта влязох в канцеларията на директора на държавното училище, което посещавах в Танзания. Подписах се в една книга на бюрото му и секретарят отбеляза часа до името ми. Излязох от училището и минах през външната врата. Знаех, че ще бъда наказана за това, че съм напуснала района на училището, но желанието ми бе да отида на църква, независимо какво ще ми се случи, когато се върна.

Чух песен, затичах се към адвентната църква, влязох и се промъкнах на една пейка. Включих се в песента и сърцето ми се изпълни с радост.

Преди няколко месеца бях срещнала в общежитието няколко ученички от адвентната църква. Животът им излъчваше мир и любов и аз поисках да узная какво ги прави по-различни от мен. Предложиха ми да изучават Библията с мен, за да се науча да живея по-близо до Бога. Бях израснала в християнски дом и затова с радост започнах библейските уроци. Когато научих за съботата, Божия чуден дар за чадата Му, бях удивена, че никога преди не ми бе казано нищо по този въпрос. Това учение ми се стори съвсем разумно.

Разказах на родителите си какво бях научила за съботата, очаквайки да споделят моята радост, но баща ми заяви, че адвентистите са секта и ми нареди да стоя далеч от тях. Поиска от директора на училището да не ми позволява да напускам общежитието в събота, като се надяваше по този начин да прекъсне връзката ми с адвентната църква.

Бях открила нещо хубаво и не исках да се отказвам от него. Директорът ми нареди да се подписвам в една книга на всеки три часа в събота, за да е сигурен, че не ходя на църква. Заплаши да ми даде допълнителна работа, за да ме принуди да се подчинявам на желанията на баща ми. Бях намерила нещо важно и не можех да го изоставя. Пропуснах подписа в 12 ч. и директорът настоя да кажа къде съм била. И през ум не ми мина да лъжа, затова казах, че съм била на църква.

Директорът ми даде градински инструменти и ми нареди да отида на работа в голямата градина на училището. Взех инструментите и заявих, че ще отида да работя в неделя, защото нямам намерение да нарушавам съботата. Погледът на директора ми подсказа, че съм в голяма беда.

(Продължава следващата седмица)