Отличителните черти на настойника

Настойниците са известни със своя запазена марка – също както търговците имат свое лого или фирмено име. Всъщност много хора са станали известни, превръщайки се в продаваема стока.

Марката на християнското настойничество е отразяването на Христовата любов при връзката на човека с Исус. Когато живеем и практикуваме чертите на Христос, нашият живот ще разкрива запазената ни марка. А тя всъщност е Неговата запазена марка; нашата идентичност се слива с Неговата (1 Коринтяни 6:17).

„При туй, което тук се изисква от настойниците, е всеки да се намери верен” (1 Коринтяни 4:2). Да се бори и да победи в „доброто войнстване на вярата” (1 Тимотей 6:12) е от съществено значение за верния настойник. „Верен” е Бог и ние трябва да станем такива чрез Неговото действие в нас. Да бъдем верни означава да останем честни към онова, което знаем, че е право, особено във вихъра на духовните борби.

Духовните конфликти между доброто и злото, между правото и кривото, със сигурност ще настъпят. Те са част от битката на вярата. Решението, обозначаващо настойника във всяка една ситуация, е изборът му да остане верен. Ако обичате богатството, убедете се, че оставате верни на Бога, и помнете онова, което Той казва за опасностите на сребролюбието. Ако копнеете за слава, останете верни на обещанията за святост. Ако искате власт, останете верни на онова, което казва Бог: че трябва да сте слуга на всички. Изборът да бъдете верни или неверни често се случва за части от секундата, въпреки че последиците могат да бъдат вечни.

На еврейски език „верен” означава някой, който вярва. Същият еврейски корен присъства и в думата „амин”, а тя на практика означава „твърд” или „солиден”. Верността означава, че сме били изпитани и сме останали твърдо посветени на Божия план.

При подготовката си да говори пред императора, реформаторът Мартин Лутер „прочете Божието Слово, прегледа писанията си и се постара да нахвърли отговора си в подходяща форма. (...) Той се приближи към Свещените Писания (...) и емоционално постави лявата си ръка върху святата книга. Вдигайки дясната си ръка към небето, се закле да остане верен на евангелието и свободно да изповяда своята вяра дори ако трябва да подпечата свидетелството си със своята кръв” (d’Aubigné, J. H. Merle. History of the Reformation (New York: The American Tract Society, 1846), vol. 2, book 7, p. 260).

Познанието, че Божието име е „ревнив” (Изход 34:14), трябва да ни даде ясен предупредителен сигнал за необходимостта от преданост. Лоялността към един „ревнив” Бог е преданост от любов. В битката на вярата лоялността ни помага да определим кои сме и ни насърчава да останем в тази битка.

Нашата преданост е важна за Бога (3 Царе 8:61). Това не е договор, опитващ се да предвиди всяка ситуация; не е просто списък с правила. По-скоро е видим израз на нашите лични убеждения, вяра и посвещение.

Но там, където има преданост, съществува и възможността за предателство. Също като любовта, предаността трябва да бъде свободно предложена – иначе не е истинска лоялност. По време на война понякога воюващите в предните редици са принудени да останат и да се борят; иначе техните офицери ще ги разстрелят. Тези хора може и да изпълняват дълга си, но това не става задължително поради лоялност. Бог не изисква от нас такава преданост.

Вижте Йов. Той не предвижда катастрофалните събития, които ще съсипят семейството, притежанията и здравето му. Би могъл да се откаже от доверието, любовта и посвещението, но неговата преданост към Бога е непоклатим морален избор. С искрено сърце и без да се притеснява да слави Бога публично, той произнася известните думи: „Ако и да ме убие Той, аз ще Го чакам” (Йов 13:15). Верността му пред лицето на бедите представлява същността на предаността и илюстрира верните настойници от най-благороден тип.

Съществуват множество скъпоценни неща, които бихме могли да притежаваме. Здраве, любов, приятели, хубаво семейство – всички те са истински благословения. Но може би едно от най-важните е чистата съвест.

Нашата съвест функционира като вътрешен преглед на външния ни живот. Съвестта трябва да се прикрепи към висок и съвършен стандарт: Божия закон. Бог записва закона Си в сърцето на Адам, но грехът почти напълно го заличава – не само в него, но и в потомците му. Остават само малки фрагменти от закона. Езичниците „показват действието на закона написано на сърцата им, на което свидетелства и съвестта им” (Римляни 2:15). Исус успява там, където се проваля Адам, защото Божият закон е „дълбоко в сърцето” Му (Псалми 40:8).

„Трябва да се влезе в оплетената с паяжини стаичка на съвестта. Прозорците на душата трябва да бъдат затворени към земята и широко отворени към небето, така че ярките лъчи на Слънцето на правдата да получат свободен достъп. (...) Умът трябва да бъде запазен ясен и чист, така че да може да различава между доброто и злото” (Уайт, Е. Ум, характер, личност. Т. 1, с. 327, 328 – англ. изд.). Когато Божият закон е записан в сърцето на вярващия (Евреи 8:10), той чрез вяра се стреми да следва този закон и очакваният резултат е чиста съвест.

Авел покорно коленичи до своя олтар, държейки агне за принос според Божията заповед. От другата страна Каин гневно коленичи до своя олтар, принасяйки плодове. И двамата носят приноси, но само единият брат е покорен на Божията заповед. Закланото агне бива прието, а роденото от земята – отхвърлено. И двамата братя разбират смисъла и наставленията относно принасянето на жертви, но само единият се покорява на заповедта на Господа (Битие 4:1-5).

„Смъртта на Авел е последица от отказа на Каин да приеме Божия план в училището на покорността, да бъде спасен чрез кръвта на Исус Христос, представена от жертвоприношенията, сочещи към Христос. Каин отхвърля проливането на кръвта, символизиращо Христовата кръв, която ще се пролее за света” (Коментари на Елън Уайт. Адвентен библейски коментар. Т. 6, с. 1109 – англ. изд.).

Покорността започва в ума. Тя включва деликатния процес по разумно приемане на отговорността за изпълнение на заповеди от по-висш авторитет. Покорността произтича от връзка с авторитетна личност и готовност за подчинение. При нашата връзка с Бога покорността е доброволен акт на любов, оформящ нашето поведение според моралните ни задължения. Покорността към Бога трябва да бъде така конкретна, както Той пожелае, а не само както ние смятаме или искаме да бъде. Случаят с Каин е чудесен пример за човек, вършещ каквото си науми, вместо онова, което Бог изисква.

Ние не се покоряваме, за да се спасим; покоряваме се, защото вече сме спасени. Покорността е практично свидетелство за една морална вяра. Самуил казва на Саул: „Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй Господу, както слушането Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата, и покорността – от тлъстината на овни” (1 Царе 15:22).

Този принцип на надеждността проследяваме в цялата Библия. Например в една история се разказва за четирима главни левити, пазещи портите. На тях им е поверено да пазят старозаветното светилище през нощта. Трябва да пазят стаите, пълни със съкровища, и да държат ключовете, за да отварят вратите всяка сутрин (1 Летописи 9:26,27). Тази задача им е поверена, защото са счетени като достойни за доверие.

Надеждността е характеристика на добрия настойник. Това означава, че достойните за доверие настойници разбират дълбокото значение на своята роля; те осъзнават, че Бог е достоен за доверие и се стремят да бъдат като Него (Второзаконие 32:4, 3 Царе 8:56).

Надеждността загатва за набор от черти на характера, разкриващи зрялост. Това е най-високото ниво на характера и компетентността, което човек би могъл да постигне в очите на околните. Отразяването на Божия характер означава, че ще правите онова, което казвате, че ще сторите, независимо от обстоятелствата или хората, принуждаващи ви да постъпите другояче (4 Царе 12:15).

Даниил е счетен за достоен за доверие от монарсите на две световни империи. Неговата репутация през целия му живот на достоен за доверие съветник, безстрашно представящ мъдростта и истината пред царете, е в явен противовес с поведението на придворните ласкатели и магьосници. Надеждността е перлата в короната на етиката; тя излага на показ моралните ви принципи в най-чистата им форма. Това качество на настойника не се появява внезапно, а се изгражда с течение на времето, когато човек е верен дори и в най-малките неща.

Другите забелязват, че сме достойни за доверие. Те ни уважават и разчитат на нас, защото знаят, че не се влияем лесно от мнения, прищевки или ласкателство. Така надеждността е проява на характера във всяка отговорност, извършвана на земята – изпитателния полигон за небето. „Ние трябва да сме верни, достойни за доверие поданици на Христовото царство, така че пред тези, които са мъдри в светските неща, да бъде представена истината за богатствата, добротата, милостта, нежността и любезността на гражданите на Божието царство” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 6, с. 190 – англ. изд.).

Друг белег на добрия настойник е чувството за лична отговорност.

„Сатана винаги е замислял да отвлече умовете на хората от Исус към човека и да унищожи личната отговорност. Той не успява в замисъла си, когато изкушава Божия Син, но има по-добър успех, когато идва при греховния човек. Християнството става покварено” (Уайт, Е. Ранни писания. С. 213 – англ. изд.).

Когато Христос стои в центъра на нашето същество, ние сме отворени за Неговото водителство. Резултатът е, че в живота ни ще се разкриват нашата вяра, преданост, покорност, чиста съвест, надеждност и лична отговорност. Така, като настойници, ще станем завършени в Божите ръце (Псалми 139:23,24).

Индивидуалната отговорност е важен библейски принцип. Докато е на земята, Исус е лично отговорен пред Отец (Йоан 8:28). Ние сме отговорни за всяка празна дума (Матей 12:36). „И комуто са много поверили, от него повече ще изискват” (Лука 12:48). Но най-голямата заплаха за личната отговорност е склонността да прехвърляме отговорността си върху някого другиго. „Нека не забравяме, че на нас е поверена като инвестиция не наша, лична собственост. Ако беше такава, можехме да претендираме за силата на проницателността; можехме да прехвърлим отговорността си върху другите и да им поверим нашето настойничество. Но това не може да се случи, защото Господ ни е направил индивидуални настойници” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 7, с. 177 – англ. изд.).

Ахмет усетил силно желание да потърси адвентна църква в голям близкоизточен град, където на адвентистите не е разрешено да свидетелстват публично или да разпределят литература от врата на врата.

Ахмет, който бил на посещение при болния си баща, никога не бил срещал адвентисти, не бил посещавал адвентна църква, нито имал представа за вярата на адвентистите.

„Усещането идваше отново и отново“, споделя Ахмет, бивш мюсюлманин, който бил християнин от няколко години.

Следвайки това усещане, той тръгнал да търси църквата. Не знаел, че в десетмилионния град живеят едва трийсетина адвентисти.

Сп. „Адвентна мисия“ не посочва града на Ахмет, нито истинското му име, за да предпази адвентното дело в региона.

Накрая намерил адвентната църква, влязъл вътре и почукал на вътрешната врата. Не се чул никакъв звук.

„Там нямаше никой с изключение на книгите на Елън Уайт“, разказва Ахмет.

Местните църковни членове били поставили в коридора шкаф с безплатна литература. Тази площ не се смятала за обществено пространство и затова там можело да се свидетелства. Ахмет изпитал желание да си вземе „Победата на любовта“ – книга, съдържаща няколко глави от книгата на Елън Уайт „Великата борба“.

Върнал се в дома на баща си и започнал да се пита дали Господният Дух го е завел в църквата. Когато след три дни свършил с четенето на книгата, стигнал до заключението, че написаното от Елън Уайт е в хармония с Библията. Открил телефон за връзка на последната страница на книгата и поискал повече информация. Скоро получил „Патриарси и пророци“. След това прочел „Великата борба“, „Деяния на апостолите“, „Мисли от Планината на блаженствата“ и любимата си книга, „Животът на Исус“.

След като прочел всички тези книги, Ахмет решил да стане адвентист и сега желае всички да научат за Елън Уайт.

„Искам да кажа на всички: Елън Уайт е Божи пророк“, казва той.

Нещо повече, Ахмет желае да споделя тази по-ясна картина за Божията любов, която е открил в книгите. Той работи за евангелизирането на хората от своята страна, които никога не са чули за евангелието.

Историята на Ахмет е насърчила местните църковни ръководители да не отслабват усилията си да споделят писанията на Елън Уайт.

„Трябва да правим всичко по силите си да споделяме съкровището, което притежаваме – казва Рик Македуард, президент на съюза Близък Изток и Северна Африка.

Чанмин Чунг е координар по комуникациите за съюза Близък Изток и Северна Африка.