Настойници след Едем

Първата задача на Адам и Ева включва настойничество. Градината и цялото творение са им поверени, за да се грижат за тях, да им се наслаждават и да ги владеят (Битие 2:15), въпреки че не ги притежават. Те са настойници на онова, което им е поверено от Господа.

Самата дума „настойник” присъства в преводите на Стария Завет само на няколко места. В повечето случаи тя произлиза от фраза, отнасяща се до онзи, който е „над дома” – в смисъла на отговорност на управител; тоест „настойник” (или „домакин”, както в Битие 43:19; 44:1, 4, и „домоуправител” – в 3 Царе 16:9). Настойниците имат отговорността да управляват домашните дела и притежанията на господаря си, вършейки всичко, което той изисква от тях. Определението за настойник в Стария Завет може да се изведе чрез определящите го характеристики като такъв. Настойниците не могат да бъдат отделени от тяхното настойничество, защото то разкрива истинската им идентичност.

Някои характеристики на настойника са пояснени в Стария Завет. Първо, положението на настойника е много отговорно (Битие 39:4). Настойниците биват избирани за такива поради техните способности и получават уважението и доверието на собствениците заради свършената работа. Второ, настойниците знаят, че онова, което им е било поверено, принадлежи на собственика (Битие 24:24-28). Това е най-съществената разлика между настойник и собственик. Настойниците разбират своето положение. Трето, когато настойниците вземат за собствена употреба онова, което им е било поверено, връзката на доверие между тях и собственика се разкъсва и настойниците биват освободени (Битие 3:23; Осия 6:7).

„Управителят се идентифицира със своя господар. Той приема отговорността на управител и трябва да действа на мястото на господаря, постъпвайки така, както би постъпил той, ако управляваше лично. Интересите на господаря стават негови. Управителят заема почетен статут, защото господарят му има доверие в него. Ако по някакъв начин той действа себелюбиво и обръща предимствата, спечелени чрез търговия с благата на господаря му, за своя собствена изгода, не заслужава доверието, което му е било оказано” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 9, с. 246 – англ. изд.).

Двете основни думи за „настойник” в Новия Завет са epitropos, която се среща три пъти, и oikonomos, която се среща десет пъти. И двете думи описват длъжности, включващи материални отговорности, поверени на настойника от страна на собственика.

Както в Стария, така и в Новия Завет настойниците биват определени според онова, което вършат. Новият Завет специално описва настойника според отговорността (Лука 12:48) и дълга му (1 Коринтяни 4:2). Но Старият Завет е по-скоро насочен върху вестта за Божията собственост, отколкото върху прякото определяне на хората като Негови настойници. Така, макар че разбирането за настойника е много сходно и в двата завета, Новият Завет го разширява отвъд обикновеното управление на дома.

В притчата за неверния настойник (Лука 16:1-15) Исус разширява определението за него. Поуката тук е не само за настойник, отървал се от финансов крах. Тя е приложима и за тези, които избягват духовни беди чрез мъдра проява на вяра. Мъдрият настойник ще се подготви за бъдещето на Христовото завръщане въпреки ситуацията тук и сега (Матей 25:21).

„Ще отворя ли сърцето си за Светия Дух, така че да се пробудят всяка способност и сила, поверени ми от Бога? Аз съм Христова собственост и съм наета да Му служа. Аз съм настойник на Неговата благодат” (Уайт, Е. Основи на християнското възпитание. С. 301 – англ. изд.).

В Лука 12:35-48 Исус също използва термина „настойник” („домакин”) метафорично. Той говори за мъдрия управител, готов за завръщането на Човешкия Син, и описва неверния управител като такъв, който се е отказал от отговорностите си, защото господарят му се е забавил. Неверният настойник се е превърнал в тиранин, започнал е да насилва околните. Вече не е образец на добри дела и управител на благодатта.

Когато приемем Христос, ставаме настойници, призовани да се грижат за Божиите блага. Но по-важното е, че трябва да се грижим за духовните реалности на християнския живот при подготовката за небето.

Нааматецът Софар казва на Йов: „Можеш ли да изброиш Божиите дълбочини? Можеш ли да издириш Всемогъщия напълно?” (Йов 11:7). Тук става въпрос за нещо озадачаващо, неясно, непознато, необяснимо или неразбираемо. Тайните на Бога са били описани в Писанието, въпреки че пълното им разбиране все още се простира отвъд нашите способности. Затова са тайни. Сякаш всеки от нас е късоглед човек, гледащ към небето с надеждата да види и най-малката подробност. Не можем да видим толкова далеч, освен ако Бог не ни го разкрие.

Ние сме настойници на неща, които не разбираме напълно. Знаем само толкова, колкото ни разкрие откровението и Писанието. Най-великото ни настойничество е да живеем като „Христови служители и настойници на Божиите тайни” (1 Коринтяни 4:1).

Бог иска като Негови настойници да пазим, поучаваме, защитаваме и се грижим за божествената истина, която ни е открил. Да изпълняваме това е най-висша форма на настойничество и означава, че държим „с чиста съвест тайната на вярата” (1 Тимотей 3:9).

Тайната на тайните е, че можем да преживеем Христос, „надеждата на славата”. Спасителният план е свръхестествен и недостижим за нашето разбиране. Това, че Създателят на всичко сътворено (Йоан 1:1-3) слиза на тази земя и е „изявен в плът” (Уайт, Е. Публикувани ръкописи. Т. 6, с. 112 – англ. изд.) само за да принесе Себе Си като жертва за греховете на човечеството, води след себе си тайни, които сигурно никога няма да бъдат разбрани от нито едно сътворено същество. Дори ангелите изследват, за да разберат тайната защо Исус е дошъл на земята (1 Петър 1:12). Въпреки всичко, онова, което знаем, ни кара да прославяме Господа за Неговата слава и благост (вж. Откровение 5:13).

Когато мислим за настойничеството, си представяме осезаеми неща – и то с основание. Но както вече видяхме, настойничеството се простира отвъд тях. Също като осезаемите притежания, неосезаемите дарове отново се дължат на Бога. Тези неосезаеми неща са духовните притежания, които Той ни дава (1 Петър 4:10), така че в Христос можем да изградим християнски характер и да станем хората, които наистина бихме могли да бъдем в Него. Следователно трябва да управляваме неосезаемите дарби дори още по-внимателно от осезаемите, защото те са безкрайно по-ценни.

„Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ” (Римляни 6:23). Светът и всичко, предлагано ни от него, не може да ни даде изкуплението, което имаме в Христос. Изкуплението, Божият дар, е най-ценното притежание. Ежедневното поддържане на това изкупление пред нас ни помага да запазим перспективата в нашето настойничество и над другите притежания, които Бог ни е поверил.

„Поученията на природата могат да се четат правилно само в светлината, излъчвана от Голгота. Чрез историята на Витлеем и на кръста нека бъде показвано колко е добре да се побеждава злото и че всяко благословение за нас е дар на изкуплението” (Уайт, Е. Възпитание. С. 101– англ. изд.).

Изкуплението е наше само защото Исус е платил най-скъпата цена. Апостол Павел ясно заявява: „В Когото имаме изкуплението си чрез кръвта Му, прощението на прегрешенията ни според богатството на Неговата благодат” (Ефесяни 1:7). Думата „имаме” означава, че имаме „изкупление”. То е наше, но само защото Бог ни го е дал. В такъв случай колко е важно да запазим „Божието всеоръжие” (Ефесяни 6:11), за да не може лукавият да дойде и да ни го отнеме. Защото единственият начин, по който може да го направи, е ние да му позволим. Това се случва само ако не се покоряваме на разкритото в „Божието Слово” (Ефесяни 6:17). Най-голямата ни защита е чрез покоряване, с вяра, на получената светлина.

Мъдрите настойници се определят според готовността им да приемат и да изпълняват моралния принцип на личната отговорност. Поемането на лична отговорност е изборът, който правим, и действията, които предприемаме. То разпознава връзката между причина и следствие. Готовността за поемане на лична отговорност е ключовата черта, която не може да бъде пренебрегната, когато определяме какво представлява настойникът, защото той трябва да бъде решен само на едно: да приема присърце най-добрите интереси на Собственика. Следователно тази готовност е изборът, определящ желаната връзка на настойника с Бога.

„Бог желае да доведе хората до пряка връзка със Себе Си. При всичките Си контакти с човешките същества Той признава принципа на личната отговорност. Стреми се да насърчи чувството за лична зависимост и да внуши нуждата от лично водителство. Неговите дарби са поверени на хората като на отделни същества. Всеки човек е настойник на свещено доверие; всеки трябва да изпълнява поверените си задачи според указанията на Дарителя; и всеки трябва да даде отчет за своето настойничество пред Бога” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 7, с. 176 – англ. изд.).

Когато станем настойници, не бихме прехвърляли отговорността си към друг човек или организация. Личната ни отговорност е към Бога и ще бъде отразена във всичките ни взаимоотношения с хората около нас (Битие 39:9; вж. също Даниил 3:16). Ще приемем присърце непосредствено възложената ни задача и ще я изпълним според най-добрите си способности. Успехът в Божиите очи ще зависи повече от вярата и чистотата ни, отколкото от нашата интелигентност и таланти.

Теолозите и философите векове наред спорят върху сложния въпрос за свободната воля. Но Писанието е категорично: като човешки същества имаме свободна воля и право на свободен избор. В противен случай идеята, че сме съдени според делата си, не би имала никакъв смисъл. Носим лична отговорност с Божията благодат да вземем правилните решения във всичко, което вършим – а това включва и да бъдем верни настойници на всички блага на нашия Господар.

Думата, преведена като „настойник” в старозаветните текстове, произлиза не от една-единствена дума, а от цяла фраза: asher al bayt – „един, който е на или над къща”. Например Битие 43:19 може да бъде преведен така: „Когато се приближиха при настойника на Йосифовия дом, те му говориха при вратата на дома”. Ако се има предвид, че семейството, обитаващо дома, е част от самия дом, то има ли нещо по-важно за човека от неговия дом? Ето защо настойникът е някой, на когото е поверено нещо изключително ценно, макар че то въпреки всичко не му принадлежи. В много отношения това прави отговорността дори още по-голяма, отколкото ако настойникът отговаряше за собствените си притежания.

Същата идея е доразвита и в Новия Завет. „Новият Завет заимства старозаветни мисли и ги обединява с идеи, концепции и думи от І век, като по този начин обогатява и разширява библейското учение за настойничеството. Най-често срещаните гръцки думи, използвани във връзка с настойничеството, са извлечени от oikos и oikia – „дом”. Оikonomos е някой, който се грижи за дома: настойник или управител. Oikonomia е абстрактно съществително, „управление на дома”, значението на което често е много по-обширно” (Наръчник по теология на адвентистите от седмия ден. С. 653 – англ. изд.).

Чук, чук.

Чук, чук.

Строителният работник Елисей Атота отворил външната врата на къщата си във Ванукуру в Централна Индия. Отвън стояли мъж и жена, които той не познавал.

„Бихме желали да те помолим за нещо много важно – казал мъжът. – Искаме да се ожениш за дъщеря ни. Казва се Соломи.“

Елисей бил силно учуден. Имал желание да се ожени, но не очаквал да си намери съпруга по този начин. Поговорил с двамата непознати няколко минути, след това поклатил глава и заявил: „Не мога да се оженя за дъщеря ви.“

Обяснил на родителите, че е адвентист от седмия ден и желае да сключи брак с жена от своята вяра. Те го уверили, че дъщеря им ще стане адвентистка. Елисей и Соломи се харесали и след известно време се оженили.

„След сватбата тя наруши обещанието на родителите си“, разказва Елисей в едно интервю в централната сграда на адвентната църква в района Южна Андхра, като в същото време Соломи стои до него. Съпругата му не била убедена, че съботата е библейският ден и продължила да посещава своята неделна църква. Елисей се обезсърчил. Не знаел какво да прави. Виждайки неговата тъга, Соломи започнала да се моли Бог да й открие дали събота или неделя е истинският Божи ден.

Точно по това време адвентен пастор бил поканен в нейната църква. Той посещавал различни църкви в района и раздавал религиозна литература.

Пасторът дал на Соломи някои материали и я насърчил да посети църквата му в събота. Когато отишла, започнала библейски уроци, в които се обяснявала разликата между събота и неделя.

Пет месеца след сватбата Соломи приела съботата. Днес тя и съпругът й са библейски работници на пълен работен ден.

Елисей разказва, че сега рабира значението на съвета на Павел във 2Коринтяни 6:14: „Не се впрягайте заедно с невярващите.“ „Ако бъдещата ти съпруга не е съгласна да спазва съботата, не рискувай с брака – казва той. – Ожени се за някой от своята вяра.“

Ако обаче направиш грешка или нещата тръгнат в погрешна посока, не губи надежда, продължава той.

„Отначало съжалявах за решението си да се оженя, но сега съм изключително щастлив.“

Соломи разказва, че също е изпълнена с радост. „Изпитваме голяма радост за едно: Сега можем да проповядваме съботната истина на много хора.“