Няма никакво осъждане

Римляни, 8 глава е отговорът на Павел на Римляни, 7 глава. В седма глава той говори за разочарованието, провала и осъждането. В осма глава осъждането го няма – заменено е със свобода и победа чрез Исус Христос.

Павел казва в седма глава, че ако откажете да приемете Исус Христос, окаяната опитност на тази глава ще бъде ваша. Ще бъдете роби на греха, неспособни да правите това, което сте избрали да вършите. В осма глава той казва, че Исус Христос ви предлага избавление от греха и свободата да вършите доброто, което желаете, но плътта не ви позволява.

И продължава, обяснявайки, че тази свобода е купена с безкрайна цена. Христос, Божият Син, е приел човешко естество. Това е единственият начин Той да се свърже с нас, да бъде наш съвършен пример и да стане Заместник, умрял вместо нас. Той е дошъл „в плът, подобна на греховната плът” (Римляни 8:3). Резултатът е, че в нас може да се изпълни праведното изискване на закона (Римляни 8:4). С други думи, Христос е завоювал победата над греха – както и е отговорил на положителните изисквания на закона – възможни за тези, които вярват, не като средство за спасение, а като резултат от него. Покорността на закона не е била, нито някога може да бъде средство за спасение. Това е вестта на апостол Павел и на Лутер; тя трябва да бъде и нашата вест.

„В Христа Исуса“ е често срещана фраза в посланията на апостол Павел. Да бъде един човек „във“ Христос Исус означава, че Го е приел като свой Спасител. Доверява Му се напълно и е решил да направи начина на живот на Христос свой собствен начин на живот. Резултатът е близък личен съюз с Христос.

„В Христа Исуса“ означава пълен контраст с „в плътта“. Освен това контрастира с преживяванията, подробно представени в глава 7, където Павел описва човек по убеждение, преди да се предаде на Христос, като плътски, имайки предвид, че той е роб на греха. Човекът е под осъждането на смъртта (Римляни 7:11, 13, 24). Служи на „греховния закон“ (Римляни 7:23, 25). Този човек е в ужасно състояние на окаяност (Римляни 7:24).

Но когато се предаде на Исус, в собственото му положение пред Бога настъпва незабавна промяна. Осъден като престъпник на закона до този момент, сега вече той стои съвършен в Божиите очи, сякаш никога не е съгрешавал, защото праведността на Исус Христос го покрива напълно. Няма повече никакво осъждане – не защото човекът е безгрешен, неопетнен или достоен за вечен живот (защото не е!), а тъй като съвършеният живот на Исус застава на мястото на живота на грешника; така вече няма осъждение.

Но добрата новина не свършва дотук.

„Законът на животворящия Дух“ тук означава планът на Христос за спасение на човечеството в контраст със „закона на греха и на смъртта“, описан в глава 7 като законът, чрез който владее грехът – и чийто край е смъртта. Вместо това законът на Христос носи живот и свобода.

Колкото и да е добър, „законът“ (церемониалният, моралният и дори двата заедно) не може да стори за нас това, от което най-много се нуждаем, а то е да ни осигури средство за спасение, средство за освобождението ни от осъждането и от смъртта, която самото осъждане носи. Затова се нуждаем от Исус Христос.

Бог осигурява лекарството, „като изпрати Сина Си в плът, подобна на греховната плът” и „осъди греха в плътта“. Въплъщението на Христос е ключова стъпка в спасителния план. Подходящо е да възвишаваме Кръста, но изпълнението на спасителния план – животът на Христос „в плът, подобна на греховната плът”, също е изключително важно.

Вследствие на онова, което е сторил Бог, изпращайки Христос, сега за нас е възможно да посрещнем праведните изисквания на закона; тоест да вършим правото, изисквано от закона. „Под закон“ (Римляни 6:14) това е невъзможно; „в Христа” вече е възможно.

Но трябва да помним, че вършенето на изискванията на закона не означава спазване на закона достатъчно добре, че да заслужим спасение. Това не е алтернатива – никога не е било такава. Просто означава да живеем така, както Бог ни дава сили да живеем; означава живот на покорност, при който сме „разпнали плътта заедно със страстите и похотите ѝ“ (Галатяни 5:24); означава живот, отразяващ Христос.

„Ходенето” в Римляни 8:4 е идиоматичен израз, обозначаващ „определено поведение“. Думата плът тук посочва необновения човек, било то преди или след убеждението за грях. Ходенето по плът означава да бъдем водени от егоистични желания.

В контраст, ходенето по Дух означава да се изпълняват праведните изисквания на закона. Ние можем да ги посрещнем само с помощта на Светия Дух. Само в Исус Христос има свобода да се върши изискваното от закона. Отделени от Него, нямаме такава свобода. Поробеният от греха намира за невъзможно да върши доброто, което е избрал да върши (Римляни 7:15, 18).

Тук „копнеж” означава насоченост на ума. Една група от хора насочва съзнанието си към осъществяването на естествените желания; другата насочва умовете си към нещата на Духа, за да следва Неговото водителство. Тъй като умът определя действията, двете групи живеят и постъпват по различен начин.

Да насочи човек ума си върху осъществяване желанията на плътта на практика означава да бъде в състояние на вражда против Бога. Той не е загрижен за вършене на Божията воля. Може дори да бъде в бунт против Него, открито презирайки Неговия закон.

Павел иска специално да наблегне върху факта, че ако сте отделени от Христос, е невъзможно да спазвате Божия закон. Отново и отново той се връща към тази тема – независимо колко усилия полага човек, отделен от Христос, не може да се покорява на закона.

Специалното намерение на апостол Павел е да убеди евреите, че се нуждаят от нещо повече от тяхната „Тора” (Закон). С поведението си те доказват, че макар да имат Божествено откровение, са виновни за същите грехове като езичниците (Римляни, 2 гл.). Поуката във всичко това е, че се нуждаят от Месия. Без Него биха били роби на греха, неспособни да се освободят от неговото владичество.

Това е отговорът на Павел на тези евреи, които не могат да разберат защо Старият Завет, даден им от Бога, вече не е достатъчен за спасение. Апостолът признава, че те вършат всичко добре, но също така трябва да приемат и Месия, Който вече е дошъл.

Апостол Павел продължава своето изложение, представяйки в контраст две възможности, с които хората се сблъскват в начина си на живот: или според Духа (т.е. Светия Божи Дух, Който ни е обещан), или според греховното си и плътско естество. Единият води към вечен живот, другият – към вечна смърт. Няма средно положение. Или както казва сам Христос: „Който не е с Мене, той е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява“ (Матей 12:30). Трудно би могло да се намери по-ясно свидетелство – нито по-категорично „черно-бяло“.

Животът „в плътта” е в контраст с живота „в Духа“. Животът „в Духа” бива воден от Духа на Бога, Светия Дух. В тази глава Той е наречен Духът на Христос, може би в смисъл, че е представител на Христос и чрез Него Христос обитава във вярващия (Римляни 8:9,10).

В тези стихове Павел се връща на един похват, който прилага в Римляни 6:1-11. Образно казано, при кръщението „тялото на греха“ – т.е. тялото, служещо на греха – бива унищожено. „Старото естество е разпнато с Него” (Римляни 6:6). Но както при кръщението има не само погребение, но и възкресение, така кръстеният човек възкръсва за нов живот. Това означава умъртвяване на стария „аз” – решение, което ние трябва да вземаме лично, ден след ден, миг след миг. Бог не отнема човешката свобода. Дори след като бъде унищожен старият човек на греха, пак е възможно да се съгрешава. На колосяните Павел пише: „Затова умъртвете природните си части, които действат за земята” (Колосяни 3:5).

Така след обръщането битката с греха все още продължава. Разликата е, че човекът, в когото обитава Духът, сега вече притежава Божествена сила за победа. Нещо повече, тъй като човекът е бил така чудодейно освободен от робовладелеца на греха, той е длъжен никога повече да не служи на греха.

Новата връзка е описана като освобождение от страха. Робът е в робство. Той живее в състояние на постоянен страх от своя господар. Не успява да спечели нищо от дългите си години на служене.

Не е така с човека, който е приел Исус Христос. Първо, той се оставя на доброволно служене. Второ, служи без страх, защото „съвършената любов изпъжда страха” (1 Йоан 4:18). Трето, осиновен като дете, става наследник на безкрайно богатство.

„Духът на робството се поражда чрез стремежа да се живее съобразно религията на закона, чрез стремежа да се изпълнят изискванията на закона с наши сили. За нас има надежда само когато дойдем под Авраамовия завет, който е заветът на благодатта чрез вяра в Исус Христос“ (Коментари на Елън Уайт. Адвентен библейски коментар. Т. 6. С. 1077 – англ. изд.).

Вътрешното свидетелство на Духа потвърждава нашето приемане. Въпреки че не е безопасно да се придържаме единствено към чувствата, тези, които следват светлината на Словото според най-доброто си разбиране, ще чуят вътрешния утвърждаващ истината глас, уверяващ ги, че са били приети като Божии чада.

Наистина Римляни 8:17 ни казва, че сме наследници; т.е. ние сме част от Божието семейство и като наследници, като деца, получаваме прекрасно наследство от нашия Баща. Не го заслужаваме; то ни се дава по силата на новия ни статут в Бога – статут, осигурен чрез Неговата благодат, която е на наше разположение поради смъртта на Исус за нас.

„Спасителният план не предлага на вярващите живот, свободен от страдания и изпитания от тази страна на царството. Точно обратното, той ги призовава да следват Христос по същия път на себеотрицание и укори (...) Именно чрез такива изпитания и гонения характерът на Христос бива възпроизведен и разкрит в Неговия народ (...) Като участваме в страданията на Христос, ние биваме възпитавани, дисциплинирани и приготвени за споделяне на бъдещата слава“ (Адвентен библейски коментар. Т. 6. С. 568, 569 – англ. изд.).

„Веригата, спусната от Божия престол, е достатъчно дълга, за да достигне и най-големите дълбочини. Христос може да изведе и най-грешния от рова на деградацията и да го постави там, където ще бъде призован като Божие чадо, наследник заедно с Христос на безсмъртно наследство” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 7. Част V: „Южното поле“ – Какво може да се направи, изд. „Ел Уай“, София, 2012, с. 182).

„Един почетен от цялото Небе идва в този свят, за да застане в човешкото Си естество като Глава на човечеството и да засвидетелства на падналите ангели и на обитателите на непадналите светове, че с дадената от Бога помощ всеки може да спазва Божиите заповеди (...)

Откупът за нас е платен от нашия Спасител. Не е нужно никой да попада в робството на Сатана. Христос стои пред нас като наш всемогъщ Помощник” (Уайт, Е. Избрани вести. Кн. 1. Гл. 46: „Христос – нашият Бог, носещ греха“, изд. „Ел Уай“, София, 2013, с. 309).

Израснах в нерелигиозен дом в Украйна. Баща ми каза, че светът ще свърши в края на 2000 г. и аз му повярвах. Бях сигурен, че няма никаква надежда за бъдещето.

Имам две по-големи сестри и тъй като родителите ми сякаш им обръщаха повече внимание отколкото на мене, аз се смятах свободен да правя каквото си поискам. От ранна възраст започнах да пуша, да пия и да опитвам наркотици. Животът на родителите ми стана труден, тъй като започнах да крада от семейството и от външни хора. Родителите ми бяха силно обезпокоени.

Докато бях в друг град, за да отбия военната си служба, в родния ми град се провела адвентна евангелизация и баща ми се кръстил. След като се върнах у дома, започнах да живея съвсем необуздан живот. Майка ми се разболя от ревматоиден артрит, превърна се в инвалид и животът на родителите ми се превърна в кошмар заради мене.

Баща ми помоли църквата да пости и да се моли. Чух дори майка ми, която не бе църковен член, да се моли за мене в съседната стая. Тъй като църквата не разполагаше със собствена сграда, хората често се събираха в нашата къща. По време на богослуженията аз излизах.

Малко по малко интересът ми се събуди. Тези хора престанаха да се страхуват от мене и започнаме да разговаряме. След това една група от млади хора, литературни евангелизатори, дойдоха в града, за да разпространяват адвентни книги. Баща ми ме покани да се срещна с тях. В църквата на баща ми нямаше много младежи и аз си мислех, че идват само стари и болни хора, които нямат надежда.

Въпреки всичко, усещах някаква празнота в сърцето си. Реших да се срещна с тези млади хора. Смятах, че ще са много странни или болнави, или че нещо ще им липсва. Когато се запознах с тях, видях прекрасни, силни, здрави младежи, които се усмихваха и бяха щастливи. Видях щастието в очите им. Усетих чистота в говора им. Внезапно осъзнах, че не те се страхуват от мене, а аз от тях.

Правех наум сравнение между двете групи: 1) Старите ми приятели, които ругаеха, пиеха и пушеха; 2) тези младежи, които бяха чисти и искрени, не ругаеха и не пиеха. Можех да кажа само добри неща за тях.

Литературните евангелизатори ме поканиха да разпространявам литература заедно с тях, въпреки че в джоба си имах цигари! Те ме сложиха в екип с един отговорен човек и когато тръгнахме от врата на врата, аз понякога отивах настрана да пуша. Не отварях уста, защото не исках някой да усети, че мириша на цигари.

Започнах да посещавам църквата. Понякога новите ми приятели ме канеха на младежки събрания в други градове. Постепенно кръгозорът ми се разшири и изопачената картина в съзнанието ми се промени напълно.

Продължението следва.