Авторитетът и евангелието на Павел

Студентите в един университет изграждат център, където може да ходи всеки – независимо от раса, пол, социален статус или религиозни убеждения. Представете си тези студенти да се върнат след години и да видят, че техните наследници са го преобразували. Вместо голямата зала с достатъчно място за общуване – планирана да създава чувство за единство на всички – тя е разделена на много по-малки стаички, в които има ограничен достъп въз основа на раса, пол и т.н. Студентите, извършили промяната, твърдят, че основанието за тези промени се дължи на установената от векове традиция.

С нещо подобно се сблъсква и Павел, когато пише своето писмо до църквите в Галатия. Неговият план езичниците да бъдат приемани въз основа единствено на вяра е оспорен от онези фалшиви учители, които настояват, че езичниците първо трябва да се обрежат, преди да станат членове на църквата.

Павел осъзнава, че подобно становище е атака срещу сърцевината на евангелието. Затова не може да мълчи. Отговорът му е „Посланието към галатяните“.

Когато Павел пише на галатяните, не се опитва да създаде литературен шедьовър. А под ръководството на Светия Дух разглежда конкретни ситуации, с които се сблъскват той и вярващите в Галатия.

Писма като това играят съществена роля в апостолското служене на Павел. Мисионер за езическия свят, той основава много църкви, разпръснати из Средиземноморието. Въпреки че ги посещава при всяка възможност, не може да остане твърде дълго на едно и също място. За да компенсира отсъствията си, апостолът пише писма до църквите и чрез тях им дава напътствия. С течение на времето копия от неговите писма достигат и до други църкви (Колосяни 4:16). Въпреки че някои от тях са изгубени, поне тринадесет книги от Новия Завет носят неговото авторство. Както разкриват думите на Петър по-горе, в определен момент писмата на Павел започват да се смятат за част от Свещените Писания. Това показва какъв голям авторитет е придобило неговото служене още в самото начало на църковната история.

По някое време част от християните сметнали, че форматът на неговите писма е уникален – специфичен стил, създаден от Духа, който да съхранява Божието вдъхновено Слово. Това гледище се променя, когато двама млади учени от Оксфорд – Бернард Гренфел и Артър Хънт, откриват в Египет около петстотин хиляди фрагмента от древни папируси (документи, написани върху папирус – популярен материал за писане, използван няколкостотин години преди и след Христос). Освен че намират някои от най-древните копия на Новия Завет, те откриват фактури, данъчни декларации, разписки и лични писма.

За голяма изненада на всички, основният формат на писмата на Павел съответства напълно на обичайния стил за писане на писма по онова време. Той включва (1) начало, в което се споменават подателят и получателят, а след това е включен поздрав; (2) благодарности; (3) основната част на писмото; и накрая – (4) заключителна забележка.

Накратко, Павел следва утвърдения стандарт на своето време, като говори на съвременниците си с познати за тях средства и стил.

Макар че като цяло писмата на Павел следват основния формат на древните писма, „Посланието към галатяните“ съдържа няколко забележителни черти, които не се срещат в другите му послания. Когато ги открием, те ни помагат по-добре да разберем ситуацията, която той се опитва да промени.

Началният поздрав в „Галатяни“ е не само малко по-дълъг от този в другите му писма, но и откриваме забележка, в която Павел описва основата на апостолския си авторитет. Думата „апостол“ буквално означава „човек, който е изпратен“ или „вестител“. В Новия Завет тя, в най-тесен смисъл, означава първите дванадесет последователи на Исус, както и останалите, на които се явява възкръсналият Спасител и ги упълномощава да бъдат свидетели за Него (Галатяни 1:19; 1 Коринтяни 15:7). Павел заявява, че принадлежи към тази група избрани.

Фактът, че така категорично отхвърля възможността неговото апостолство да е получено от човек, означава, че е имало опит някой в Галатия да подрони апостолския му авторитет. Защо? Както вече видяхме, някои членове на църквата не са доволни от вестта му, че спасението се основава единствено на вяра в Христос, а не въз основа на дела от закона. Те смятат, че неговото евангелие подкопава послушанието. Тези смутители са много хитри. Знаят, че основата на Павловото евангелие е пряко свързана с неговия апостолски авторитет (Йоан 3:34) и решават да предприемат мощна атака срещу този авторитет.

Обаче не отричат ясно неговото апостолство. Просто твърдят, че всъщност то не е чак толкова важно. Вероятно заявяват, че Павел не е един от първите ученици на Исус; следователно неговият авторитет не е от Бога, а от човеци – сигурно от църковните водачи в Антиохия, които са определили Павел и Варнава за мисионери (Деяния 13:1-3). Или че е дело единствено на Анания, който е кръстил Павел (Деяния 9:10-18). Според тях Павел е просто пратеник от Антиохия или Дамаск – нищо повече! Затова твърдят, че вестта му е само негово собствено мнение, а не Божие Слово.

Павел усеща колко опасни са тези твърдения и затова веднага изтъква, че Бог го е определил за апостол.

Една от уникалните особености в писмата на Павел е начинът, по който той свързва думите благодат и мир в поздравите си. Съчетанието на тези две думи е видоизменение на най-характерните поздрави в гръцкия и юдейския свят. Там, където гръцкият автор би написал „поздрави“ (chairein), Павел пише „благодат“, която има сходно звучене на гръцки (charis). Към това Павел добавя типичния еврейски поздрав – „мир“.

Съчетанието на тези две думи не е формално любезничене. Точно обратното, те по същество описват неговата евангелска вест. (Всъщност Павел употребява тези две думи повече от всеки друг автор в Новия Завет.) Благодатта и мирът не са от Павел, но от Бог-Отец и Господ Исус Христос.

Въпреки че в поздравите апостолът не разполага с много място да изяснява същността на евангелието, той майсторски описва есенцията му само в няколко кратки стиха. Коя е основополагащата истина, върху която почива то? Според Павел това не е съобразяването със закона – идеята, която възхваляват неговите опоненти. Точно обратното, евангелието се основава изцяло върху това, което Христос е постигнал за нас чрез смъртта на кръста и възкресението Си от мъртвите. Смъртта и възкресението на Христос правят онова, което ние никога не бихме могли да извършим за себе си. Те разкъсват силата на греха и смъртта, като освобождават последователите Му от силата на злото, подчиняваща толкова много хора на страх и робство.

Докато Павел разсъждава за чудесната вест на благодатта и мира, които Бог ни дава в Христос, от устните му спонтанно избликва славословие, записано в стих 5.

Въпреки че в писмата си до църквите Павел коментира всякакви местни трудности и проблеми, все пак за него е обичай след поздрава да изкаже молитва или благодарност към Бога за вярата на своите читатели. Прави това дори в писмата си към коринтяните, които се борят с всевъзможни тежки грехове (1 Коринтяни 1:4 и 5:1). Обаче положението в Галатия е толкова обезпокоително, че Павел прескача изцяло благодарността и направо подема основната тема.

Павел не спестява нищо от критиките си срещу галатяните. Накратко той ги порицава, че са изменили на своето християнско призвание. Всъщност думата „преминавате“, която се споменава в стих 6, често се употребява при описание на войници, предали собствената си страна, като са дезертирали от армията. В духовен смисъл, Павел казва, че галатяните са вероотстъпници, обърнали гръб на Бога.

Как са дезертирали те от Него? Като са приели различно евангелие. Апостолът не казва, че има повече от едно евангелие, но че има някои в църквата, които – с учението си, че вярата в Христос не е достатъчна (Деяния 15:1-5) – се държат така, сякаш съществува и нещо друго. Той е толкова обезпокоен от изопачаването на благата вест, че пожелава всеки, който проповядва различно евангелие, да попадне под Божието проклятие (Галатяни 1:8)! Толкова енергично подчертава тази идея, че всъщност повтаря същото нещо два пъти (Галатяни 1:9).

Защо Павел не изисква от обърнатите езичници да се обрязват? Неговите противници твърдят, че причината е желанието му хората да се кръщават на всяка цена. Сигурно са смятали, че той се опитва да не бъде настъпателен, понеже знае, че езичниците имат някакви резерви. Желае да угажда на хората! В отговор на такива голословни твърдения Павел посочва на опонентите си силните думи, които току-що е написал в стихове 8 и 9. Ако желаеше само одобрение, определено щеше да отговори по друг начин.

Стихове 13-24 представляват автобиографичен очерк за положението на Павел преди обръщането му (ст. 13,14), по време на обръщането му (ст. 15,16) и след него (ст. 16-24). Той твърди, че обстоятелствата около всяко от тези събития правят абсолютно невъзможно някой да заявява, че е получил евангелието си от друг, освен от Бога. Апостолът няма да стои безучастно и да чака, и да позволява някой да очерня вестта му, оспорвайки неговото призвание. Той знае какво му се е случило, знае какво е призован да поучава и ще го направи, каквото и да му коства това.

„В почти всяка църква има някои членове, които са евреи по рождение. Еврейските учители намират лесен достъп до тези вярващи, а чрез тях печелят солидни позиции в църквите. С библейски аргументи е невъзможно да се оборят доктрините на Павел. Затова те прибягват до най-безскрупулни мерки, за да се противопоставят на неговото влияние и да подриват авторитета му. Заявяват, че той не е бил ученик на Исус и не е бил упълномощен за нищо от Него, а въпреки това дръзва да поучава доктрини, съвсем противоположни на ученията на Петър, на Яков и на другите апостоли (…)

Павел изпитва силни душевни терзания, когато вижда злото, застрашаващо бързо да унищожи тези църкви. Веднага пише на галатяните, за да разобличи фалшивите учения и изключително строго да порицае хората, които са се отклонили от вярата“ (Уайт, Е. Случки от живота на Павел. С. 188, 189 – англ. изд.).

Резюме: Фалшивите учители в Галатия се опитват да подкопаят служенето на Павел, като твърдят, че неговият апостолски авторитет и евангелска вест не са дадени от Бога. Павел разобличава смело тези две обвинения в началните стихове от писмото си до галатяните. Той дързостно заявява, че има само един път за спасение и описва как събитията около собственото му обръщане доказват, че призванието му и евангелието произтичат единствено от Бога.

Напрежението нараствало. Някои от грубияните заплашили кандидатите за кръщение с тояги. „Не искаме християни в селото си – изкрещял един от тях. – Имаме си наши богове и служим по нашия начин. Не трябва да следвате тези мъже, които са дошли да проповядват своята религия. Трябва да вървите по пътя на дедите си.“

„Като че ли днес няма да има кръщение“, прошепнал един от пасторите на останалите. Може би щяло да се наложи да се върнат друг път.

Точно тогава пасторите чули гласа на млада жена да се издига на гневните викове на тълпата. Това била Ребека Туду, една от желаещите да се кръстят. „Никой няма да ме спре да се кръстя днес – извикала тя. – Живеем в свободна страна. Ще се покланям на който Бог пожелая. Избирам Исус Христос и днес ще се кръстя независимо дали ви харесва или не.“

Ребека минала през тълпата и тръгнала към мястото за среща. Никой от мъжете не я спрял. Като видели нейния безстрашен дух, още 15 кандидати за кръщение я последвали.

Тези 16 нови вярващи били кръстени още същия ден, докато разгневените жители на селото наблюдавали отстрани. Вярващите, които получили сила от Святия Дух и от смелата постъпка на Ребека, застанали твърдо на страната на Исус Христос.

Бенджамин също бил сред кръстените. Кръщението довело до друго чудо в живота му. Преди това зрението му било толкова слабо, че едвам можел да вижда. След кръщението зрението му се подобрило и сега може да чете Библията без никакво затруднение.

„На два пъти Бог ми се разкри – свидетелства Бенджамин. – Не се съмнявам, че Бог е жив и чува молитвите ми.“ Бенджамин прекарва голяма част от времето си в свидетелстване пред хората от съседните села.

Седмица след кръщението Ребека отишла в родното си село, за да разкаже на родителите си какво е научила през последните няколко седмици. Тя споделила библейските истини, които ценяла толкова много, и разказала какво се било случило в деня на кръщението. Родителите й пожелали да научат повече за Бога и я помолили да доведе пасторите в тяхното село.

Пасторите дошли и започнали да изучават Библията заедно с родителите на Ребека. Един прекрасен ден Ребека застанала на речния бряг, за да наблюдава как родителите й се кръщават. Двамата й братя и още хора от селото също приели Христос.