Павел – апостолът на езичниците

Не е толкова трудно да разберем Савел от Тарс (известен, след обръщането си, като апостол Павел) и защо той живее по такъв начин. Като посветен евреин, който цял живот е поучаван колко важен е законът и колко е наближило политическото освобождение на Израил, за него разбирането, че дългоочакваният Месия може да бъде екзекутиран позорно като пропаднал престъпник, е твърде неприемливо.

Затова не бива да ни учудва убеждението му, че последователите на Исус не зачитат Тората и следователно осуетяват Божия план за Израил. Според него техните твърдения, че разпнатият на кръста Исус е Месията и че Той е възкръснал от мъртвите, са чисто вероотстъпничество. Не бива да се проявява никаква търпимост към такива безсмислици, нито към хората, които продължават да поддържат подобни идеи. Савел е решен да бъде Божият инструмент за освобождаването на Израил от подобни вярвания. Затова се появява на страниците на Свещеното Писание като жесток гонител на евреи, които вярват, че Исус е Месията.

Обаче Божиите планове са съвсем различни от неговите; и то такива, каквито Савел никога не би могъл да си представи – този евреин не само ще проповядва, че Исус е Месията, но и ще го прави сред езичниците!

Савел от Тарс се споменава за първи път в „Деяния на апостолите“ като съучастник в убиването на Стефан с камъни (Деяния 7:58), а след това във връзка с по-мащабното гонение, което се разразява в Йерусалим (Деяния 8:1-5). Петър, Стефан, Филип и Павел играят ключова роля в книгата „Деяния“, защото участват в събития, довели до разпространението на християнската вяра отвъд еврейския свят. Присъствието на Стефан е особено важно, защото неговите проповеди и мъченичество изглежда оказват дълбоко влияние върху Савел от Тарс.

Самият Стефан е гръцкоговорещ евреин и един от първите седем дякони (Деяния 6:3-6). Според книгата „Деяния на апостолите“ една група от евреи чужденци, които са се заселили в Йерусалим (Деяния 6:9), навлиза в спор със Стефан по повод съдържанието на неговите проповеди за Исус. Възможно е, дори вероятно, Савел от Тарс да е участвал в тези дебати.

Ожесточението срещу проповедите на Стефан явно се дължи на две различни неща. От една страна, Стефан предизвиква яростта на противниците си, защото не смята, че еврейският закон и храмът са най-важните неща, макар че са се превърнали в център на юдаизма и са възхвалявани символи на религиозната и националната идентичност. Но Стефан не просто подценява тези две обичани национални икони; той прави нещо повече – пламенно разгласява, че Исус, разпнатият на кръста и възкръснал Месия, е истинският център на еврейската вяра.

Затова не е изненадващо, че предизвиква яростта на фарисея Савел (Филипяни 3:3-6). Неговото настървение срещу първите християни показва, че вероятно принадлежи към едно крайно и войнствено крило на фарисеите, водено от революционен плам. Савел вижда, че великите пророчески обещания за Божието царство още не са се изпълнили (Даниил, 2 гл.; Захария 8:23; Исая, 40-55 гл.), и сигурно вярва, че неговата задача е да помогне на Бога да осъществи идването на този ден – което би могло да стане, когато Израил се очисти от религиозната поквара, включително и от идеята, че този Исус е Месията.

Макар че Савел започва да преследва ранната църква, без да се набива в очи (само пази връхните дрехи на убийците на Стефан), бързо става активен деятел (Деяния 8:1-3; 9:1,2, 13,14, 21; 22:3-5). Някои от думите, които Лука употребява, за да опише Савел, изобразяват портрет на див, свиреп звяр или плячкосващ войник, решен да срази врага. Думата, преведена като „опустошаваше“ в Деяния 8:3, например се употребява в гръцкия превод на Стария Завет (Псалми 80:13) за описание на неконтролируемо и разрушително поведение на дивия глиган. Войнственият поход на Савел срещу християните определено не е половинчато успокояване на съвестта, а съзнателен и обмислен план за изкореняване на християнската вяра.

От човешка гледна точка, обръщането на Савел изглежда невъзможно (затова хората не могат да повярват, когато за пръв път чуват за това).

Единственото, което той заслужава, е наказание, но Бог проявява благодат към този ревностен евреин. И тук е важно да отбележим, че неговото обръщане не става от нищото, нито чрез принуда.

Савел не е атеист. Той е религиозен човек, макар и да допуска сериозни грешки в разбирането си за Бога. Думите на Исус към него: „Мъчно е за тебе да риташ против ръжен“ (Деяния 26:14) разкриват, че Духът е работил в Савел. В древния свят „остен“ [или „ръжен“] е пръчка с остър връх, която се използва за побутване на воловете, когато отказват да орат. Савел се съпротивлява на Божието побутване известно време, но накрая, по пътя за Дамаск, след свръхестествената среща с възкръсналия Исус Христос, решава повече да не се противи на Бога.

По време на срещата с Исус Савел ослепява, а след това получава заповед да отиде в дома на човек на име Юда и да чака там друг мъж, Анания. Физическата слепота на Савел силно напомня за по-сериозната духовна слепота, която го е карала да преследва последователите на Исус.

Явяването на Исус пред него по пътя за Дамаск променя всичко. Увереността на Павел, че е абсолютно прав, се оказва напълно погрешна позиция. Вместо да работи за Бога, той е действал срещу Него. Савел влиза в Дамаск съвсем различен от гордия и фанатизиран фарисей, отпътувал от Йерусалим. Вместо да яде и да пие, той прекарва първите три дни в града в пост и молитва, обмисляйки всички събития.

Прочетете Деяния 9:10-14. Представете си какви мисли са минали през главата на Анания - сега Савел, гонителят, не само е повярвал в Исус, но и се е превърнал в Павел, избраният от Бога апостол, който да занесе евангелието на езическия свят (Деяния 26:16-18).

Нищо чудно, че Анания е малко смутен. Щом църквата в Йерусалим се колебае дали да приеме Павел цели три години след неговото обръщане (Деяния 9:26-30), можем да си представим какви въпроси и тревоги са изпълвали сърцата на вярващите в Дамаск само няколко дни след това обръщане!

Забележете също, че Анания получава видение, в което Господ му казва изненадващата и неочаквана вест за Савел от Тарс. Едва ли нещо по-малко е щяло да го убеди, че казаното за Савел е вярно – че врагът на християните евреи сега е станал един от тях.

Савел е тръгнал от Йерусалим с авторитет и поръчение от главните свещеници да изкорени християнската вяра (Деяния 26:12). Обаче Бог има съвършено различно поръчение за него, което почива върху далеч по-висш авторитет. Савел трябва да занесе евангелието на езическия свят – идея, която трябва да е била дори още по-шокираща за Анания и за другите вярващи евреи, отколкото самото обръщане на гонителя.

Вместо да пречи на разпространението на християнската вяра, сега Савел ще бъде използван от Бога да я разнесе далеч отвъд и най-смелите представи на повярвалите в християнството евреи.

Избухналото в Йерусалим гонение след смъртта на Стефан принуждава много от вярващите евреи да избягат в Антиохия, 480 км на север. Като столица на Римската провинция Сирия, Антиохия по значение отстъпва само на Рим и Александрия. Нейното население, оценявано на петстотин хиляди души, е изключително космополитно, което я прави идеалното място не само за църква от езичници, но и за главна квартира на световната мисия на ранната църква.

Трудно е да се определи хронологията на събитията в живота на Павел, но изглежда, изминават поне пет години между посещението му в Йерусалим след неговото обръщане (Деяния 9:26-30) и поканата на Варнава да го придружи в Антиохия. Какво ли е правил през всичките тези години? Трудно е да се каже със сигурност. Но въз основа на коментарите му в Галатяни 1:21 можем да предположим, че е проповядвал евангелието в района на Сирия и Киликия. Някои допускат, че семейството му го е лишило от наследство (Филипяни 3:8) и той е преживял доста трудности, описани във 2 Коринтяни 11:23-28. Църквата в Антиохия процъфтява под ръководството на Духа. Описанието в Деяния 13:1 показва, че космополитният характер на града скоро допринася за етническото и културното многообразие на самата църква. (Варнава е от Кипър, Луций е от Киринея, Павел е от Киликия, Симеон вероятно е от Африка, а има и много обърнати езичници.) Сега Духът се стреми да занесе евангелието до още повече езичници, като използва Антиохия за щаб, от който мисионерите се отправят към далечни места отвъд Сирия и Юдея.

Разбира се, нищо човешко не е съвършено и не след дълго в първата общност на вярващите възникват проблеми.

Като начало, не всички са доволни от навлизането на езичници в ранната църква. Споровете не са свързани с идеята за мисиониране сред езичниците, но със самото основание, на което те трябва да бъдат допускани в църквата. Някои смятат, че само вярата в Исус не е достатъчен отличителен белег за християнина. Вярата, твърдят те, трябва да бъде допълнена от обрязване и съобразяване с Мойсеевия закон. Според тях, за да станат езичниците истински християни, те трябва да се обрежат. (В Деяния 10:1-11:18 виждаме колко голямо е разделението между евреи и езичници, като имаме предвид срещата между Петър и Корнилий и последвалата реакция.)

Официалните гости от Йерусалим, които наблюдават работата на Филип сред самаряните (Деяния 8:14) и делото сред езичниците в Антиохия, имат някои съмнения относно включването на неевреи в християнската общност. Обаче реакцията спрямо кръщението на Корнилий, извършено от Петър, е категоричен пример за несъгласията по въпроса за езичниците сред първите вярващи. Включването на някой езичник (като Корнилий) от време на време може да поражда притеснения в отделни личности, но целенасочените усилия на Павел да отвори широко вратите на църквата за езичниците чрез вяра единствено в Исус, предизвикват съзнателните опити на някои хора да възпрепятстват неговото служене.

Въпреки че съборът в Йерусалим от Деяния, 15 глава накрая заема страната на Павел по въпроса за обрязването, съпротивата спрямо неговото служене не секва. Около седем години по-късно, по време на последното посещение на Павел в Йерусалим, мнозина все още таят подозрения към неговото евангелие. Всъщност при едно посещение в храма той едва не изгубва живота си, когато евреи от Азия започват да крещят: „О, израилтяни, помагайте! Това е човекът, който навсякъде учи всички против народа ни, против закона и против това място; а освен това въведе и гърци в храма и оскверни това свято място“ (Деяния 21:28; 21:20,21).

За връзката между личното обръщане и църквата прочетете главата „Независими действия“ от книгата на Елън Уайт „Свидетелства към църквата“, Т. 3. Полезна информация за живота на Павел преди обръщането му и коментар за самото му обръщане можете да намерите в „Адвентен библейски коментар“ – Т. 6, с. 226-234 – англ. изд.

„Преди това Павел е известен като ревностен защитник на еврейската религия и неуморим гонител на Исусовите последователи. Смел, независим, непоколебим – неговите дарби и обучение биха го направили годен да служи на еврейската нация на почти всякакъв пост. Той може да разсъждава с необикновена яснота и с парещ сарказъм да поставя опонента си в неудобно положение. Но сега еврейските водачи разбират, че този изключително обещаващ млад мъж се е обединил с хората, които преди е преследвал, и безстрашно проповядва в името на Исус.

Убитият в битката генерал е загуба за армията, но смъртта му не дава никакво допълнително преимущество на врага. Обаче, когато изтъкната личност се присъедини към вражеските сили, не само се губят неговите услуги, но и хората, към които се присъединява, печелят значително предимство. На път за Дамаск Савел от Тарс лесно би могъл да бъде убит от Господа и преследващата власт би била лишена от голяма сила. Но в провидението Си Бог не само пощадява живота му, но и го обръща в правата вяра, като по този начин прехвърля един силен войн от страната на врага към страната на Христос. Красноречив говорител и безжалостен критик, Савел, с непреклонната си целеустременост и неустрашима смелост, притежава именно качествата, необходими на ранната църква“ (Уайт, Е. Деяния на апостолите. София: Нов живот, 1996, с. 55).

Резюме: Срещата на Павел с възкръсналия Исус по пътя за Дамаск е решаващ момент както в неговия живот, така и в историята на ранната църква. Бог променя някогашния гонител на църквата и го превръща в Свой избран апостол, който да занесе евангелието на езическия свят. Обаче фактът, че Павел допуска езичниците в църквата единствено въз основа на вяра, се оказва трудна за преглъщане идея за някои хора в църквата – силен пример за това как предразсъдъците и предубежденията могат да попречат на нашата мисия.

Бенджамин Мурму бил инвалид поради прекаран полиомелит, но можел да се придвижва с бастун. Бил известен в Бихар, Индия, като шаман, а след време станал политически лидер. Изведнъж Бог му се разкрил.

Докато яздел на коня си, Бенджамин стигнал до река, която трябвало да прекоси. Водите били придошли и течението изглеждало доста опасно. Бенджамин бавно насочил коня към реката. Животното се борело да държи глава над водата, но бързият поток бързо помел и коня, и човека надолу по течението.

Конят се опитвал да намери твърда почва под краката си, но водата била прекалено дълбока. Бенджамин не можел да плува и единствената му надежда за оцеляване била да се държи здраво за коня. Сърцето му щяло да се пръсне от страх, докато се опитвал да насочи коня към брега, но животното оставало безпомощно в бързата река. Усещайки, че смъртта го застига, Бенджамин извикал към Бога за първи път в живота си: „Боже, ако те има, моля Те, помогни ми!“

Внезапно Бенджамин видял двама души до себе си във водата. Без да кажат нито дума, те хванала коня и го издърпали на твърда земя. Бенджамин останал да лежи на брега, опитвайки се да си вземе въздух. Когато се обърнал да благодари на двамата мъже, които го били спасили, от тях нямало и следа. Очите му се плъзнали по равнинната местност, но те просто били изчезнали.

Постепенно Бенджамин осъзнал, че Бог е отговорил на молитвата му и е изпратил ангели, които да го спасят. Този момент се оказал решаващ в живота му. Там, на брега на реката, все още треперещ от уплаха, Бенджамин решил да стане християнин.

След известно време адвентни евангелизатори провели събрания в селото на Бенджамин. Той ги посетил и приел истината, която научил там. След приключване на събранията пожелал да бъде кръстен.

Не всички обаче били щастливи от това, че евангелизатори проповядвали в селото. Няколко пъти определени хора се опитали да прекъснат проповедите, но усилията им нямали успех и голям брой от новоповярвалите пожелали да бъдат кръстени.

В деня на кръщението пасторът стигнал до група пияни мъже край пътя. Те му позволили да мине, но не разрешили на останалите вярващи, идващи след него, да отидат до мястото на кръщението.

Пасторът зачакал останалите да го настигнат, но колкото повече време минавало, толкова по-силна ставала тревогата му. Пеели и се молели, но новоповярвалите не идвали.