"Към Мене погледнете     
и спасени бъдете..."

Екипът на sdabg.net

Отзиви

Регистрация
на сайт


Банери

Изтеглете Андроид приложението Съботно училищен урок от Google Play

Изтеглете Андроид приложението Съботноучилищни уроци за юноши от изтегли Съботноучилищни уроци за юноши от Google Play

Съботно Училище - официалното приложение на отдел "Съботно училище и лично служене" към ГК на ЦАСД, включващо младежки уроци Inverse
КНИГАТА ЙОВ Клифърд Голдстейн
Съботноучилищни уроци за възрастни
Октомври, ноември, декември 2016 г.
Въведение към тримесечието - вижте видеото
Слушайте
аудио версия на уроците от

Урок 5 Сб Нд Пн Вт Ср Чт Пт Разказ 22 - 28 октомври 2016 г.

Проклет да бъде денят


Aудио версия на седмичния урок
За друг урок изберете
Всички разкази, Само стиховете
Събота - 22 октомври
Стих за запаметяване:
„Достоен си, Господи наш и Боже наш, да приемеш слава, почит и сила; защото Ти си създал всичко и поради Твоята воля всичко е съществувало и е било създадено“ (Откровение 4:11).

Когато четем книгата „Йов“, разполагаме с две забележителни предимства – първо, знаем как ще свърши всичко; и второ, известно ни е на какъв фон се случва – космическият конфликт зад видимата реалност.

Йов не знае нищо от това. Всичко, което му е известно, е, че докато животът му тече спокойно, внезапно го сполетява беда след беда, връхлита го трагедия след трагедия. След това този човек, „най-големият от всичките жители на изток“ (Йов 1:3), се озовава в скръб и огорчение върху купчина пепел.


Докато продължаваме да изучаваме книгата, нека се опитаме да се поставим на мястото на този библейски патриарх – това ще ни помогне да разберем по-добре объркването, гнева и скръбта, през които преминава. В известен смисъл тази задача не би ни затруднила, нали? Не че сме преживели всичко, сполетяло Йов, но кой от нас, роден в човешка плът в този греховен свят, не познава поне част от хаоса, който причиняват трагедията и страданието особено когато се опитваме да служим на Господа вярно и да вършим онова, което е право пред Неговите очи?


За тази седмица прочетете:
Йов 3:1-10; Йоан 11:11-14; Йов 6:1-3; 7:1-11; Яков 4:14; Йов 7:17-21; Псалми 8:4-6



„Да погине денят“ Неделя - 23 октомври

Представете си, че сте на мястото на Йов. Съвсем необяснимо животът ви – всичко, за което сте се трудили, което сте постигнали, с което ви е благословил Бог – се срине. Просто в това няма никакъв смисъл. Като че ли няма никаква причина – била тя добра или лоша.

Преди години училищен автобус излита от пътя и на място загиват много от децата. В този контекст един атеист казва, че можете да очаквате точно такова нещо в един свят, лишен от смисъл, от цел, от посока. Такава трагедия няма смисъл, защото самият свят е безсмислен.

Но както видяхме, подобен отговор не е от полза за вярващия в Бога. Не дава резултат и за Йов, верния последовател на Господа. Но какъв е отговорът, какво е обяснението? Самият Йов не разполага с такова. Всичко, което притежава, е неутешима скръб и всички неизбежно съпътстващи я въпроси.


Прочетете Йов 3:1-10. Как той първо изразява скръбта си тук? По какъв начин всеки от нас би могъл да се присъедини към думите му?


Разбира се, животът е дар от Бога. Съществуваме само защото Той ни е създал (Деяния 17:28; Откровение 4:11). Самото ни съществуване е чудо, предизвикателство дори за съвременната наука. Наистина учените дори не са единодушни за определението на думата „живот“, а да не говорим за това как е възникнал или дори още по-важното – защо е възникнал.

Но в моменти на отчаяние кой не се е чудил дали животът има някакъв смисъл? Не говорим за нещастните случаи на самоубийство. По-скоро какво да кажем за моментите, когато също като Йов ни се е искало изобщо да не се бяхме раждали?

Един древен грък веднъж казал, че най-доброто, което може да се случи на някой човек, освен да умре, е никога да не се ражда. Тоест животът може да бъде толкова нещастен, че за нас би било по-добре изобщо да не съществуваме и така да бъдем пощадени от неизбежната болка, съпътстваща човешкия живот в този греховен свят.


Чувствали ли сте се някога, както Йов тук; искало ли ви се е никога да не се бяхте раждали? Но какво се случи след това? Разбира се, почувствали сте се по-добре. Колко важно е да помним дори и в най-лошите моменти, че имаме надеждата, очакването ситуацията да се промени.




Почивка в гроба Понеделник - 24 октомври

Прочетете Йов 3:11-26. Какво казва тук Йов? Как продължава риданието си? Какво заявява за смъртта?


Можем само да си представим ужасната скръб, с която се сблъсква горкият Йов. Колкото и да му е трудно да преживее унищожението на цялото му имущество и лишаването му от здраве, Йов губи и всичките си деца. Всичките. Трудно е дори да си представим болката от загубата на едно дете. Йов губи всичките си деца. А има десет! Нищо чудно, че желае да умре. И отново – той няма представа за фона, който се крие зад всичко това, нито пък би се почувствал по-добре, ако го знаеше, нали?

Но обърнете внимание какво казва той за смъртта. Ако умре, тогава какво? Райско блаженство? Радост в Божието присъствие? Свирене на арфа с ангелите? Тук не виждаме никаква подобна теология. Какво казва вместо това Йов? „Защото сега щях да лежа и да почивам; щях да спя; тогава щях да съм в покой“ (Йов 3:13).


Прочетете Еклисиаст 9:5 и Йоан 11:11-14. Как казаното от Йов е в синхрон с учението на Библията за случващото се след смъртта?


Тук, в една от най-древните книги на Библията, имаме може би най-ранното свидетелство за т.нар. „състояние на мъртвите“. Всичко, което иска Йов в този момент, е да бъде „в покой”. Внезапно животът става толкова труден, толкова тежък и толкова болезнен, че той започва да копнее за онова, което му е известно за смъртта – спокойна почивка в гроба. Толкова е измъчен, наранен, че забравяйки всички предишни радости в живота преди настъпването на бедите, желае да беше умрял още преди да се беше родил.


Като християни имаме прекрасни обещания за бъдещето. В същото време сред настоящите страдания как да се научим да помним добрите периоди, преживени в миналото, и да черпим утеха от тях?




Болката на другите хора Вторник - 25 октомври

Йов завършва първото си печално слово, записано в 3 глава. В следващите две глави един от неговите приятели, Елифаз, изнася на Йов сурова лекция (ще се спрем на нея следващата седмица). В глави шест и седем Йов продължава да говори за своите страдания.


„Дано само би се претеглила моята печал и злополуката ми да би се турила срещу нея на везните! Понеже сега би била по-тежка от морския пясък“ (Йов 6:2,3). Как Йов изразява тук своята болка?


Тази хипербола ни предава идеята за начина, по който Йов възприема страданието си. Ако всички песъчинки в морския пясък са от едната страна на везните, а неговата „печал“ и „злополука“ – от другата, страданията му биха тежали повече от пясъка.

Ето колко реална е болката на Йов в сърцето му. И това е само личната му болка, ничия друга. Понякога чуваме идеята за „общия сбор на човешкото страдание“. Но да, това не е съвсем истината. Ние не страдаме по групи. Не понасяме ничия друга болка освен нашата собствена. Познаваме само личната си болка, само личното си страдание. Болката на Йов, колкото и да е голяма, не е по-голяма от онова, което всеки човек би могъл да понесе. Някои добронамерени хора биха могли да кажат: „Чувствам болката ти“. Не го правят, просто не могат. Всичко, което могат да почувстват, е тяхната собствена болка, която би могла да възникне като реакция на нечие чуждо страдание. Но това винаги е тяхната лична болка, а не на другия човек.

Чуваме за бедствия, причинени от човека или пък не, водещи до висока смъртност. Броят на загиналите и ранените ни поразява. Трудно можем да си представим такова масово страдание. Но както при Йов или при всеки случай на падналото човечество от Адам и Ева до края на този свят, всяко греховно същество, живяло някога, може да познае само своята собствена болка и ничия друга.

Разбира се, никога не бихме желали да подценяваме индивидуалното страдание, а като християни сме призвани да се стремим да облекчаваме болката, когато и където ни е възможно (виж Яков 1:27; Матей 25:34-40). Но независимо от страданието, съществуващо в света, колко благодарни трябва да бъдем, че нито едно греховно човешко същество не страда повече, отколкото би могло да понесе (има само едно изключение – виж урок 12).


Размишлявайте върху идеята, че човешкото страдание е ограничено за всеки човек. Как това ви помага (ако ви помага) да разглеждате тревожния въпрос за човешкото страдание в малко по-различна светлина?




Кросното на тъкач Сряда - 26 октомври

Представете си следния разговор. Двама души оплакват съдбата на цялото човечество: смъртта. Независимо колко хубав живот водят, независимо какво успяват да постигнат, всичко приключва в гроба.

- Да – измъчва се Матусал пред свой приятел – ние живеем колко, 800, 900 години, и умираме! Какво са 800, 900 години в сравнение с вечността? (виж Битие, 5 гл.)

Въпреки че за нас днес е трудно да си представим какво би означавало да живеем стотици години (Матусал е на 187, когато се ражда синът му Ламех, а след това живее още 782 години). Но дори предпотопните хора, изправени пред реалността на смъртта, сигурно оплакват онова, което им изглежда като кратковременност на живота.


Прочетете Йов 7:1-11. За какво жалее Йов? Прочетете също Псалми 39:5,11; Яков 4:14.


Току-що видяхме Йов да търси покоя и мира, настъпващи само при смъртта. Сега тъгува колко бързо отминава животът. В основни линии казва, че животът е труден, изпълнен с тежък труд и болка, и след това настъпва смъртта. Ето парадоксът, пред който често сме изправени: оплакваме се, че животът преминава бързо и неусетно дори когато е тъжен и изпълнен с нещастия.

Адвентистка от седмия ден пише статия за своята борба с депресията и как дори е мислила за самоубийство. И въпреки това отбелязва в тази статия: „Най-лошата част беше, че бях адвентистка, водеща начин на живот, който, според доказателствата, щеше да ми помогне да живея „шест години повече“. В това няма никакъв смисъл. Разбира се, в моменти на болка и страдание толкова много неща ни се струват лишени от смисъл. Понякога сред болката рационалното мислене остава на заден план и всичко, което остава в главата ни, са тези болка и страх, без да виждаме никаква надежда. Но дори Йов, който не е толкова неразумен (Йов 19:25), вика в отчаяното и безнадеждното си състояние: „Помни, че животът ми е дъх; и че окото ми няма вече да се върне да види добро“ (Йов 7:7). Той, за когото вероятността за смърт сега изглежда по-близка от когато и да било, все още оплаква краткостта на съществуването си, независимо колко нещастен се чувства в този момент.


Как разбирането ви за грехопадението, за смъртта и за обещанието за възкресението би трябвало да ви помогне да разглеждате в правилна перспектива целия въпрос за бързото отминаване на живота?




Мах енош? (Що е човекът?) Четвъртък - 27 октомври

Нека отново да се поставим на мястото на Йов. Защо Бог ми причинява всичко това или защо допуска всичко това да ми се случи? Йов не вижда голямата картина. И как би могъл? Вижда само онова, което се случва около него и с него, без да разбира неговия смисъл.


Прочетете Йов 7:17-21. Какво изразява тук той? Какви въпроси задава? Имайки предвид ситуацията, защо въпросите му са толкова разумни?


Някои изследователи твърдят, че Йов прави иронична интерпретация на Псалми 8:4-6, който гласи: „Казвам си: Що е човек, та да го помниш? Или човешки син, та да го посещаваш? А Ти си го направил само малко по-долен от ангелите, и със слава и чест си го увенчал. Поставил си го господар над делата на ръцете Си; всичко си подчинил под нозете му“ (виж също Псалми 144:3,4). Но проблемът е, че книгата „Йов“ е написана много преди „Псалми“. Тогава може би псалмистът пише в отговор на печалното слово на Йов.

И в двата случая „Мах енош?“ (Що е човек?) е един от най-важните въпроси, които бихме могли да зададем. Кои сме ние? Защо сме тук? Какъв е смисълът и целта на нашия живот? В случая на Йов , тъй като вярва, че Бог го е „нарочил“, се пита защо Той се занимава с него. Господ е велик; Неговото творение е така необятно; защо изобщо ще се занимава с Йов? Защо Бог ще се вълнува от когото и да било от нас?


Прочетете Йоан 3:16 и 1 Йоан 3:1. Как тези стихове ни помагат да разберем защо Бог влиза във взаимодействие с човечеството?


„Докато съзерцава височината, дълбочината и широчината на Божията любов към нашата погиваща раса, Йоан се изпълва с възхищение и преклонение. Не може да намери подходящи думи, за да изрази тази любов, а само призовава света да я съзерцава: „Вижте каква любов е дал нам Отец, да се наречем Божии чада!“. Каква стойност придава това на човека! Чрез греха човеците стават подвластни на Сатана. Но чрез безграничната жертва на Христос и с вяра в Неговото име синовете на Адам стават Божии синове. Приемайки човешко естество, Христос въздигна човечеството“ (Уайт, Е. Свидетелства към Църквата. Т. 4. Гл. 55 „Верни работници“. София, 2007, изд. „Ел Уай“. С. 528).




Разширено изучаване Петък - 28 октомври

„В една ера, така безпрецедентно осветлена от науката и разума, „благата вест“ на християнството става все по-малко и по-малко убедителна метафизична структура, по-малко сигурна основа, на която човек да изгради живота си и по-малка физиологична необходимост. Явната невъзможност на цялата поредица от събития става болезнено очевидна – един безкраен вечен Бог внезапно да стане конкретно човешко същество в конкретно историческо време и място само за да бъде позорно екзекутиран. Този един-единствен кратък живот преминава преди две хилядолетия в забутана примитивна нация, на планета, която сега е известна с това, че е относително незначително парче материя, въртящо се около една от милиардите звезди в невъобразимата и безлична Вселена – а че подобно незабележително събитие ще има поразителен космически или вечен смисъл вече не може да бъде убедително вярване за разумните хора. Поразително неправдоподобно е, че Вселената като цяло би проявила настойчив интерес към тази мъничка част от нейната безграничност – ако изобщо проявява какъвто и да било „интерес“ към нещо. Под светлината на прожекторите на съвременните изисквания за публично, емпирично, научно съответствие на всички верски твърдения, същността на християнството губи своя смисъл“ (Тарнас, Р. Страстта на западното мислене. С. 305 – амер. изд.). Какъв е проблемът при това мислене? Какво пропуска авторът? Какво ни учи този цитат за ограниченията на онова, което „науката и разумът“ могат да познаят относно реалността на Бога и Неговата любов спрямо нас? Какво ни показва този факт за нуждата от разкрита истина – истина, която човешките „наука и разум“ не могат да достигнат сами по себе си?

За разискване:

1. Как бихте могли вие като християни да отговорите на въпроса: „Що е човекът?“. По какво отговорът ви би се различавал от отговора на хората, които не вярват в Бога на Библията?

2. „Колко сигурно е, че мъртвите са отвъд смъртта – пише Кормак Макарти. – Смъртта е онова, което живите носят с тях.“ Защо нашето разбиране за случващото се след смъртта ни дава утеха за обичните ни починали близки? Нима не можем да черпим някаква утеха, каквато и да била, че сега са в покой, почиват си, свободни са от тежкия труд и житейските тревоги?

3. Според вас защо дори сред най-нещастните ситуации повечето хора се вкопчват в живота, независимо колко лош би могъл да изглежда той?

4. Обсъдете какво ни учи Кръстът за стойността на човечеството, за ценността на дори един-единствен живот.


Тази събота, 29.10.2016 г., ще се молим за църкви „Белоградчик” и „Белослав”.




Разказ
Запълване на празнотата, Част 3

Една петъчна вечер Елена плакала по време на цялата църковна служба. Един гостуващ църковен служител я видял и попитал пастора какво се е случило. Когато научил, че има проблеми със семейството си, той й предложил работа като гледачка на децата му. Елена знаела, че баща й никога няма да й позволи да работи за адвентист и затова отговорила, че ще му каже по-късно дали приема любезното му предложение.

През следващата седмица Елена искала няколко пъти разрешение от баща си да работи за това семейство, но всеки път получавала отказ. „Защо не искаш да работя за тези хора? – попитала накрая тя. – Ти ми каза да търся храната си при адвентистите, а сега не ми позволяваш да работя за адвентисти.“

Накрая той й позволил да започне работа за адвентното семейство. Елена била толкова щастлива. Можела да живее при адвентисти, да посещава всички църковни служби, да се радва на семейните богослужения и да чете Библията и адвентна литература, без да се страхува от нищо. Тя израснала духовно през годината, когато живяла при семейството. След това обаче пасторът се преместил в друг град и Елена трябвало да се върне в дома на баща си.

Брат й бил заминал за Испания и Елена убедила баща си да й позволи да отиде при него. Той й разрешил, тъй като бил убеден, че синът й ще я държи настрана от адвентната църква. Но когато пристигнала на автогарата, останала удивена от думите, които чула: „Хайде да отидем на църква в събота.“ Той бил започнал да посещава адвентната църква! Двамата отишли заедно на църква и не след дълго Елена била кръстена.

Минало доста време, но Елена не можела да си намери работа в Испания и започнала да обмисля връщането си в Румъния. Тогава брат й я запитал: „Къде ти е вярата? Мислех, че се уповаваш на Бога!“ Елена осъзнала, че брат й я наблюдава и решила да бъде силна. Те се молили и накрая си намерила работа при семейство, което и осигурило свободна събота.

Сега бащата на Елена съжалява за грубите думи, които изговорил, но продължава да настоява, че ако някога се завърне у дома, трябва да изостави религията си. А това, казва Елена, никога няма да се случи.

Елена Мокану живее в Костада, предградие на Мадрид.