Бог и човешкото страдание

За разлика от всяка друга книга в Библията, книгата „Йов“ е напълно отделена от контекста на страната и народа на Израил. От Битие, с обещанието към Аврам Бог да го направи „голям народ“ (Битие 12:2), до Откровение, което описва „Светия град” Йерусалим (Откровение 22:19), по някакъв начин, пряко или косвено, контекстът на Израил и неговата заветна връзка с Бога оформя съдържанието на всяка книга.

В Йов липсва подобно нещо, няма дори препратка към събитието маркер на древната израилева история – изходът от Египет. Най-непосредствената причина за това е, че Мойсей пише книгата „Йов“ в Мадиам, където е с езичниците (виж също Адвентен библейски коментар. Т. 3, С. 1140 – амер. изд.); изходът още не се е случил – и това обяснява защо не е споменат.

Но може би има и друга причина, още по-важна. Една от ключовите теми на Йов, човешкото страдание, е универсална. Тя не е ограничена до конкретни хора или време. Юдеин или езичник, всички сме наясно с участта на Йов, с болката от пребиваването в един греховен свят. Колкото и да е лична неговата мъка, Йов представлява всички нас в нашите страдания.

Какви силни думи! В „създанието” – т.е. в сътворения свят – е разкрито достатъчно за реалността и съществуването на Бога, така че хората остават „без извинение“ за своето неверие. Апостол Павел твърди, че дори само от творението те биха могли да научат достатъчно за съществуването и естеството на Бога, за да бъдат справедливо осъдени в деня на съда.

Несъмнено природният свят наистина ни разкрива толкова много неща за съществуването на Бога. Съвременната наука също дава подробности за чудесата на творението, които нашите предци дори преди 300 години, а да не говорим за 3000, не са могли дори да си представят. Тук се крие интересна ирония: колкото по-голяма сложност на живота разкрива науката, толкова по-малка става вероятността животът да е произлязъл случайно. Например един смартфон, който изглежда сътворен, работи като сътворен, разкрива творчеството на своя създател и чрез вътрешността, и чрез външността си, и работи само според творческия замисъл, разбира се, е сътворен. Но човешкото същество, което изглежда сътворено, работи като сътворено, разкрива творчеството на своя Създател и във вътрешността, и във външността си, и работи само според творческия замисъл – биваме уверявани – е продукт на чистата случайност. За съжаление, много хора биват подлъгвани да вярват на подобни твърдения.

Тук отново ни се казва, че реалността на Божието съществуване се вижда в сътворения свят. Макар в състояние на грях природата да не разкрива пълния характер на Бога, тя определено изявява Неговата творческа сила и аспектите на Неговата доброта.

Има множество добри и силни аргументи в полза на съществуването на Бога. Освен свидетелството на сътворения свят, съществува и т.нар. „космологично” доказателство. В основни линии това е идеята, че нищо не произлиза от само себе си и нищо не се е самосъздало. Вместо това творението е било създадено от нещо преди него, а създалото го трябва да е било създадено от нещо още по-старо. Всичко се връща така назад във времето, докато спрем до нещо несътворено, което винаги е съществувало, Някой, Който няма начало. И кой друг би бил това, ако не и Бог-ът, представен в Писанието?

От тези стихове получаваме наистина най-логичното обяснение за произхода – един вечно съществуващ Бог. Някои мислители, напълно противопоставящи се на идеята за Бог, са измислили алтернативно предложение. Вместо светът да е създаден от един всемогъщ и вечен Бог, те ни казват, че го е създало „нищото“. Дори такъв известен учен като Стивън Хокинг, който сега заема мястото, някога принадлежало на Исак Нютон, твърди, че „нищото” е създало Вселената.

„Тъй като съществува закон като закона на гравитацията, вселената може и ще се самосъздаде от нищото” (Хокинг, С. и Лионард Млодинов. Великият дизайн. с. 180 – амер. изд.).

Макар Хокинг със сигурност да използва дълбока и сложна математика, за да обясни своята идея, човек не може да не се зачуди – ето ни нас, на цели 400 години от началото на научната революция, а един от най-добрите учени в света твърди, че Вселената и всичко в нея са възникнали от нищото? Грешката си е грешка дори когато е допусната от велик учен.

Въпреки предразсъдъците на тези, които не вярват в Бога, вярващите имат множество добри основания за своето убеждение. Но съществува един вечен проблем, който мнозина използват през вековете, за да оправдаят неверието си – проблемът с човешкото страдание и злото. Как е възможно Бог да е съвършено добър, съвършено обичащ и всемогъщ, а да съществува злото? Това е било и продължава да бъде препъникамък за мнозина. И ако сме достатъчно честни, кой вярващ в Бога, кой човек, вкусил и преживял реалността на Бога и Неговата любов, не се е борил някога с този въпрос?

Интересно, че Елън Уайт също поучава онова, което гласи и юдейската традиция, а именно: Мойсей пише книгата „Йов“ в Мадиам. „Дългите години сред пустинната самота не са изгубени. Мойсей не само придобива подготовка за предстоящото му дело, но през това време, под вдъхновението на Светия Дух, пише книгите „Битие“ и „Йов“, които ще се четат с най-дълбок интерес от Божия народ до края на времето“ (Коментари на Елън Уайт в Адвентен библейски коментар. Т. 3, с. 1140 – амер. изд.).

Тези думи следва да ни разкрият, че едната от първите две написани книги в Библията – „Йов“, говори за универсалния въпрос, свързан с човешката болка и страдание. Тоест Бог знае, че това ще представлява голям проблем за хората и затова още от самото начало, в Словото, вдъхновява Мойсей да запише историята на Йов. Още от самото начало Бог ни обяснява, че не сме оставени сами в болките и страданията, но Той е там, знае всичко за нас и можем да имаме надеждата, че в края ще преобрази света по правилния начин.

Колкото и да е разбираем аргументът за присъствието на злото срещу съществуването на Бога, в светлината на Писанието той звучи нелогично. Макар Библията да учи за реалността на един съвършено добър, съвършено обичащ и всемогъщ Бог, тя учи и за реалността на злото, на човешкото страдание и мъка. Злото не е извинение за неверие в Бога. Всъщност дори беглият поглед към книгата „Йов“ показва, че даже сред пълната му окаяност самията Йов никога не оспорва съществуването на Бога. Вместо това възниква въпросът – и то с основание: Защо му се случват тези неща?

Както посочихме във вчерашния урок, въпросът за Божието съществуване никога не се споменава в книгата „Йов“. Вместо това основната дилема е защо Йов преминава през тези множество изпитания. Имайки предвид всичко, което му се случва, въпросът е съвсем справедлив особено като се има предвид, че вярва в Бога.

Ако например изпитания сполетят един атеист, въпросът „защо” би имал относително простичък и прям отговор. Живеем в един безсмислен свят без цел и посока, който не го е грижа за нас. Така сред суровите, студени и безразлични природни сили наоколо понякога ставаме жертва на изпитания, лишени от смисъл. И как да имат смисъл? Ако самият живот е безцелно съществуване, тогава придружаващите го изпитания би трябвало да са също толкова безсмислени.

Въпреки че мнозина намират този отговор за незадоволителен и лишен от надежда, той определено звучи логично, ако приемете, че няма Бог. От друга страна, за човек като Йов дилемата е по-различна.

Да, въпросът, който го терзае, е същият, с които повечето вярващи в Бога са се борили и продължават да се борят: Ако Бог съществува, ако е добър и любящ, защо хората понасят тези страдания? Защо дори „добрите“ хора като Йов преминават през беди и изпитания, които толкова често нямат никаква стойност? Ако Вселената беше лишена от Бог, отговорът би бил, че това е то да живеем в един чисто материален космос, в който хората са просто случаен страничен продукт от атоми и молекули.

Но Йов не е толкова глупав. Ние също не сме безумци – оттук следва и дилемата.

Като цитира Псалми 51:4, Павел говори лично за Господа: „За да се оправдаеш в думите Си, и да победиш, когато се съдиш“ (Римляни 3:4). Представената идея е мотив, споменат на различни места в Писанието. Той се нарича „теодицея” и е свързан с въпроса за Божията доброта пред лицето на злото. Това е епичният въпрос, който разглеждаме цяла седмица. Всъщност самата велика борба е една теодицея. Добротата на Бога ще бъде разкрита пред хората, пред ангелите, пред цялата вселена – въпреки развиващото се в този свят зло.

„Всеки въпрос относно истината и заблудата сега е изяснен. Резултатите от бунта, от отстраняването на Божествените предписания са пред очите на всички разумни създания. Управлението на Сатана в контраст с Божието управление е представено ясно пред цялата вселена. Той е осъден от собствените си деяния. Божията мъдрост, справедливост и доброта са защитени. Става ясно, че всички Божии дела във великата борба са били извършени в името на вечното благо на Неговия народ и за доброто на сътворените от Него светове“ (Уайт, Е. Великата борба. Гл. „Краят на борбата”. София, 2006, изд. „Нов живот“. с. 415).

Колкото и да ни е трудно сега да разберем, потопени в един свят на грях и страдание (а ако на нас ни е трудно, представете си какво е било за Йов), когато всичко приключи, ще можем да видим добротата и справедливостта, любовта и честността на Бога във всичките му постъпки спрямо човечеството, Сатана и греха. Това не означава, че всичко, случващо се в света, е добро – очевидно не е така. Означава само, че Бог се справя с него по възможно най-добрия начин и когато това ужасно преживяване с греха свърши, ще можем да възкликнем: „Велики и чудесни са Твоите дела, Господи Боже Всемогъщи; праведни и истинни са Твоите пътища, Царю на вековете” (Откровение 15:3).

Християнският писател и апологет К. С. Луис пише книга, в която говори за смъртта на съпругата си и за своята битка да разбере смъртта. В нея той отбелязва: „Не че има опасност (така си мисля) да престана да вярвам в Бога. Истинската опасност е да започна да вярвам в ужасни неща за Него. Заключението, от което се ужасявам, не е „Значи все пак няма Бог” а „Значи ето какъв е Бог в действителност. Не се заблуждавай повече” (Наблюдения на скръбта, с. 6,7 – амер. изд.). С този въпрос се бори и Йов. Както видяхме, той никога не проявява съмнение в съществуването на Бога; бори се с въпроса за Неговия характер. Йов вярно служи на Бога. Той е „добър“ човек. Затова знае, че не заслужава нещата, които му се случват. Затова задава въпроса, повтарян и от толкова много други вярващи сред трагедиите на този живот: Какъв е Бог в действителност? А нима този въпрос не е в центъра на цялата велика борба? Дилемата не е за Божието съществуване, а за Неговия характер. И макар в решаването на великата борба да са включени толкова много фактори, несъмнено смъртта на Исус на кръста, където Божият Син „предаде Себе Си за нас принос и жертва на Бога за благоуханна миризма“ (Ефесяни 5:2), повече от всичко друго разкрива пред всемира истинския характер на нашия Създател. Кръстът ни показва, че Той е Бог, на Когото всички ние можем да се доверим.

След няколко седмици на измами Елена осъзнала, че изрича лъжи, за да се покланя на Бога и че това не е приемливо за Него. Решила да говори истината, каквито и да са последиците.

Баща й подозирал какво се случва. Той наблюдавал как тя влиза в къщата на вдовицата и си тръгва половин час по-късно. Веднъж отишъл при съседката и попитал къде е дъщеря му. Вдовицата му отговорила, че си е тръгнала, но ще се върне след половин час. Тази вечер обаче Елена била толкова силно развълнувана от думите на говорителя, който описвал как Исус страдал за цялото човечество, че не могла да си тръгне преди края на службата.

По пътя за дома си помислила: Ако Бог е страдал толкова много заради мене, може би и аз също ще трябва да страдам за Него. Ще бъда верна и ще се обърна към Исус за помощ. Не можела да предвиди колко скоро ще започнат страданията й.

Върнала се в дома на вдовицата, изпълнена с радост след проповедта, но веднага била предупредена, че баща й е много ядосан.

Видяла баща си да я чака на вратата. Започнал да й крещи и да иска обяснение за нейното отсъствие.

„Бях на църкват– заявило момичето. – Хареса ми много.“

„Да не си стъпила повече в тази църква – извикал бащата. – Никога вече не ходи при адвентистите!“ Влязъл в стаята й, събрал всички религиозни книги и ги разкъсал. След това ги събрал на купчина в двора и ги запалил.

Бащата използвал всички възможни средства, за да убеди Елена да прекрати тази „глупост“, но тя вече била видяла по-добрия Божи път и отказала да прояви неверие спрямо Бога. Когато го казала на баща си, той извикал: „По-добре да те убия, отколкото да имам непокорна дъщеря! Ти вече не си ми дъщеря!“

„Добре – отговорила Елена. – Ако не искаш да бъда твоя дъщеря, ще бъда дъщеря на Бога!“

Една събота Елена се събудила и видяла, че всички спят. Решила да отиде на църква въпреки заплахите на баща си, че ще бъде набита. Докато се приготвяла да излезе, той я видял: „Къде отиваш?“

„В адветната църква“, отговорило момичето.

„Добре – казал той спокойно. – Но не се бави.“

Когато се прибрала, баща й я попитал: „Кой ти каза, че можеш да отидеш на църква?“

„Ти ми разреши“, отвърнала Елена.

„Кога“, попитал бащата объркан.

„Тази сутрин. Не си ли спомняш?

Напрежението между Елена и баща й направил живота й в къщата невъзможен. Тя обаче нямала къде да отиде.

Продължението следва.