Великата борба

„На различни места по страниците и на Стария, и на Новия Завет срещаме множество препратки и алюзии към непрестанната война между Бог и Сатана, между доброто и злото и на космическо, и на личностно ниво. Сравнявайки тези пасажи, ние извличаме отделните им прозрения, за да оформим нещо като мозайка – прозорец на истината, през който можем да възприемем пълната вест на Писанието с още по-голяма яснота” (Наръчник по адвентната теология. С. 969 – амер. изд.).

Темата за великата борба оформя основата на разбирането ни за „пълната вест” на Библията особено що се касае до спасителния план. Макар да е много по-ярка в Новия Завет, тя се среща и в Стария. А може би никъде другаде в Стария Завет не ни е представена по-ясна картина на Сатана и на този конфликт, на неговото могъщо влияние върху нашия живот тук, колкото в книгата „Йов“.

Книгата започва с относително позитивна нотка. Поне от светска гледна точка, виждаме човек, благословен във всяко едно отношение.

Йов определено има всичко – включително и праведен характер. Думата, преведена в Йов 1:1 като „непорочен“, произлиза от термин, който би могъл да означава „пълноценен” или „изпълнен с почтеност”. Думата за „правдив“ означава „прав”, което може да предава идеята за ходенето по прав път. Накратко книгата започва със сцена на почти райска обстановка, описваща богат мъж, верен и почтен, който има всичко.

Той има всичко, но в един греховен свят.

„Сред празненствата на неговите синове и дъщери той трепери да не би децата му да огорчат Бога. Като верен свещеник на дома си принася жертви за всяко едно от тях по отделно. Познава оскърбителния характер на греха, и мисълта, че децата му биха могли да забравят Божествените изисквания, го отвежда при Бога като техен застъпник“ (Уайт, Е. Адвентен библейски коментар. Т. 3, С. 1140 – амер. изд.).

Определено при Йов нещата вървят добре – толкова добре, че сякаш по-добре от това няма накъде. Колкото и „райска“ да е описаната сцена – човек с пълноценен живот, богато семейство, голямо име и множество притежания – това все пак е живот на потопена в грях планета. И както скоро ще види самият Йов, този живот е съпътстван от всички опасности, които крие земното съществуване.

Книгата „Йов“ започва на земята, на място, изпълнено със спокойствие и мир.

Но към шестия стих на първа глава местоположението се променя. То мигновено ни отвежда към съвсем друга сфера на реалността – невидима за човеците, освен ако не им е представено Божествено откровение. Интересно е да отбележим, че този друг аспект на реалността – небето – като че ли не е чак толкова изпълнен със спокойствие и мир като на земята – поне според първата представена сцена.

Толкова много неща биха могли да се научат от тези няколко стиха! Те разкриват особености на нашата Вселена, които всичките ни космически телескопи не са в състояние да разкрият и които човешката наука не може дори да започне да проумява. Изумителното е, че разкриват един космически конфликт. В този пасаж не ни е описан спокоен, мирен и тих разговор. Бог говори за Йов с (ако трябва да използваме човешка идея) известна гордост – както баща, горд със своя син. В контраст с Него Сатана се присмива над Божиите думи за Йов: „А Сатана в отговор на Господа рече: Дали без причина се бои Йов от Бога?“ (Йов 1:9). Човек почти долавя подигравателния сарказъм, присмивателния тон в думите на Сатана към Бога.

Макар текстът да не посочва изрично, че тази конфронтация се състои в небето, със сигурност тя се случва там. Това сътворено същество, този ангел стои пред Бога в небето и хвърля предизвикателство в лицето Му пред другите „Божии синове“. Трудно ни е да си представим някой да разговаря по този начин със светски лидер, а тук едно сътворено същество говори по подобен начин със самия Бог. Как е възможно да се случи подобно нещо?

Отговорът се намира в темата, която присъства на различни места и по различни начини в цялата Библия. Тя се нарича „великата борба“ и предоставя солидна основа, помагаща ни да разберем не само книгата „Йов“, но и цялата Библия; дава ни обяснение и за цялата тази тъжна история на грях и страдание по земята. И нещо повече, помага ни да разберем по-добре извършеното от Исус на кръста за нас, за да разреши проблема с греха и страданията на земята.

Книгата „Йов“ отдръпва завесата и разкрива измерение на битието, което нашите очи, уши и светски философии никога не биха могли да изявят. (Ако не друго, то тези стихове поне би трябвало да ни разкрият колко ограничени са нашите очи, уши и светски философии, що се касае до разбирането на голямата картина!) А онова, което разкриват тези няколко стиха, е конфликт между Бога и друго същество, Сатана. И макар представената в книгата „Йов“ борба да започва отначало в небето, тя бързо се пренася на земята. В цялата Библия откриваме стихове, разкриващи продължаващия конфликт, който включва и самите нас.

Тези стихове са само малка част от многобройните текстове, които говорят – директно или косвено – за един буквален дявол, за свръхестествено същество с пъклени намерения. Макар много хора да гледат на идеята за Сатана като на първобитен мит, с толкова ясно свидетелство от страна на Библията ние не би трябвало да се поддаваме на подобна заблуда.

Началните сцени на книгата „Йов“ ни разкриват няколко особено важни факта. Първо, както посочихме, те изявяват реалността на друго измерение, отвъд онова, което сега сме в състояние да опознаем – небесно измерение с небесни същества, плюс самия Бог. Второ, те ни показват колко тясно е свързан земният ни живот тук с небесната реалност. Случващото се на земята не е изолирана от сферата на небесните същества реалност. Трето, те разкриват морален конфликт в небето, който наистина е свързан със случващото се на земята.

Накратко, началните стихове и следващите по-долу са нещо като мини описание на великата борба. Те разкриват един от аспектите, в които великата борба – колкото и космическа да е по своите мащаби – се осъществява в живота на един човек, а именно Йов. И както ще видим, тези въпроси касаят всички нас.

Елън Уайт говори за „закона на любовта“ като основа на Божието управление. Тя посочва, че тъй като Бог не желае „принудително послушание”, Той „дава свобода на волята” на всички Свои морални творения. Но „едно от създанията злоупотребява със свободата, която Бог е дал на Своите творения. Грехът се заражда в най-почитания от Бога след Христос и най-висшия по сила и слава сред обитателите на небето” (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Гл. „Защо грехът бе допуснат”. София, 2005, изд. „Нов живот“. С. 8). След това тя цитира горепосочените стихове от Исая и Йезекиил, за да опише грехопадението на Сатана.

Тук важната концепция е „законът на любовта“ и реалността на свободната воля. Библията ни казва, че Сатана започва да се превъзнася и гордее поради собственото си великолепие и красота. Не знаем защо се случва това – то би трябвало да е част от онова, което 2 Солунци 2:7 нарича „тайната на беззаконието” – връзката е логична, когато разберем колко тясно е свързан Божият закон със същността на Неговото управление. Идеята е, че по времето, когато Сатана бива представен в книгата „Йов“, грехопадението му вече е факт и се намираме в разгара на разразилата се борба.

Книгата „Йов“ поставя множество важни въпроси. Но много от тях не получават своя отговор в нея. Необходима ни е останалата част от Библията. И дори тогава „виждаме нещата неясно, като в огледало” (1 Коринтяни 13:12).

Например, както видяхме вчера, книгата „Йов“ не казва нищо за началото на бунта на Сатана. Тя не ни обяснява нищо и за начина, по който в края на великата борба той ще бъде победен. Всъщност въпреки главната му роля във всичко, записано по-нататък в книгата – след като се появява в нея само два пъти (Йов 1:6-12; 2:1-7) – Сатана не попада повече под светлината на прожекторите. Той просто изчезва, макар че причинената от него разруха остава. Останалата част от книгата дори не го споменава; вместо това почти всичко е свързано с Бога, а не със Сатана. И съвсем логично, тъй като в края книгата „Йов“ е за Бога и за това какъв е Той в действителност.

Но Библията не ни оставя без отговор на въпроса за поражението на Сатана във великата борба. Ключовият фактор за това поражение е смъртта на Исус на кръста.

На кръста Сатана бива напълно разкрит пред цялата вселена такъв, какъвто е – а именно: убиец. Познавалите Исус по време на царуването Му в небето сигурно са поразени да Го видят така унизен от любимците на Сатана. Това е „съдбата“ над него, за която Исус говори в Йоан, 12 глава. Едва на кръста, когато Спасителят умира „за греховете на целия свят” (1 Йоан 2:2), небето е в състояние да прогласи: „Сега е съдба на този свят“. Тук и сега Божественото обещание, дадено още преди създаването на света (2 Тимотей 1:9), се превръща в реалност. Поради Неговата смърт за нас Христос може да изяви, „че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исус“ (Римляни 3:26). На кръста Той опровергава сатанинските обвинения, че Бог не би могъл да изпълни Своя закон (да бъде праведен) и в същото време да спаси онези, които са Го нарушили (да оправдава). След Голгота участта на Сатана е сигурна.

Концепцията за битка, за борба между доброто и злото, се среща в много култури. Това гледище е устояло през хилядолетията, често пъти е описвано в митологията. Днес, поради влиянието на висшата критика и модернистичния рационализъм, много християни отричат реалността на буквален дявол и зли ангели. Аргументът им е, че това са били символи на примитивната култура за човешкото и природното зло. От наша гледна точка като адвентисти е трудно да си представим как някой би могъл да разбира Библията без убеждението в реалността на дявола и неговите ангели.

Не всички християни се поддават на лъжата, отричаща реалността на космическия конфликт между свръхестествените сили на доброто и злото. Например евангелският учен Грегъри Бойд пише обширни трудове върху реалността на вековната (но не и вечна) битка между Бог и Сатана. Във въведението към книгата си „Бог във война“, след като коментира няколко стиха от Даниил, 10 глава, Бойд пише: „От началото до края Библията загатва за духовни същества, намиращи се „между“ човечеството и Бога и чието поведение до голяма степен влияе върху човешкото съществуване – за добро или за зло. Наистина в тази творба твърдя, че такава концепция лежи в центъра на библейския мироглед” (Бойд, Г. Бог във война. С. 11 – амер. изд.). Колко е прав само!

Александру заминал за Норвегия, където започнал да продава наркотици. На два пъти бил на косъм от смъртта поради рани от пистолет и нож. Смятал, че силата на Сатана го прави неуязвим.

Не след дълго го арестували за търговия с наркотици и го върнали в Румъния, където отново започнал да купува и продава нелегални оръжия. Неговият тъст се ядосал толкова много, че го издал на полицията.

Александру бил осъден на две години затвор. Надзирателите просто не знаели какво да правят с този човек. В последен опит да го променят, те го назначили за отговорник на стаята за социални дейности. Трябвало да подрежда столовете, да носи необходимите пособия на говорителите и т.н. Работата му изисквала присъствие на всички събрания.

В стаята се извършвали църковни служби, включително и адвентни събрания, провеждани от евангелизатори миряни. Александру с удоволствие се конфронтирал с говорителите, като им задавал трудни въпроси. Дори четял Библията, за да открие въпроси, които да затруднят тези смирени хора.

Борбата му против религията довела до това, че той изслушал голям брой проповеди и получил много отговори. Постепенно Александру научил за Божията любов. По време на едно от събранията евангелизаторът мирянин го поканил да се помоли. Смутил се много и открил, че му е трудно да се моли.

След събранието евангелизаторът го докоснал и му казал: „Не си далеч от Божието царство.“ Дълбоко развълнувал, Александру започнал да изучава Библията с голямо усърдие, търсейки вяра и утеха, а не въпроси, с които да обърква говорителя. Осъмнал, че вече вярва в Бога.

Затворниците и надзирателите забелязали промяната в Александру. Той започнал да се отнася със затворниците любезно, а с надзирателите – почтително. Когато приятелите му споменали за тази промяна, Александру им отговорил, че Бог го е променил.

Александру помолил евангелизатора да разкаже на семейството му в Букурещ за промяната в живота му. Съпругата му била силно изненадана. Не й се вярвало, че нейният пропаднал съпруг би могъл да се промени до такава степен. През последните няколко месеца от престоя си в затвора Александру преподавал на останалите затворници.

След като го освободили, двамата със съпругата му прекарвали часове в разисквания и изучаване на Библията. Стъпка по стъпка той й показал прекрасната вест за Божията любов и спасение. Тя постепенно осъзнала коя е силата, която променила съпруга й от закоравял престъпник в благороден, любезен и изпълнен с любов Божи човек.

Месеците след освобождаването му от затвора били изключително трудни. Приятелите му от подземния свят го притискали да се присъедини отново към престъпните среди, но той останал твърд.

След известно време Александру и Флорентина се кръстели заедно в църквата близо до затвора, където той бил станал вярващ.

Адаптирано от историята, написана от Йон Букиуман от Букурещ, Румъния.