Краят

В час по литература учениците се обучават колко важен е добрият финал при писането. Особено при художествената литература, когато цялото произведение е плод на фантазията, авторът трябва да доведе повествуванието до хубав завършек. Но добрият финал е изключително важен и при истинските истории.

Какво да кажем за реалността? За самия живот, записан не върху страниците на някоя книга или филмов сценарий, а от плът и кръв? Какво да кажем за нашите собствени истории? Какъв е техният финал? Как се разгръща сюжетът им? Дали краят им е елегантна плетеница като финалът на добре написана пиеса?

Сякаш нещата не стоят точно така, нали? И как да приключват добре, след като нашите истории винаги завършват със смърт? В този смисъл никога не стигаме до „хепиенд“, до щастлив край, нали? Защото кога смъртта е щастлива?

Същото се отнася и до историята на Йов. Макар краят ѝ често да е описван като хепиенд, поне в контраст с всички понесени от Йов страдания, той на практика не е чак толкова щастлив, защото и тази история завършва със смърт.

Детските приказки често завършват с фразата: „И заживели доволни и щастливи...“. На някои езици тя дори се е превърнала в клише. Идеята е, че каквато и да е драмата – отвлечена принцеса, лош вълк, зъл цар – героят и може би новата му съпруга накрая побеждават.

Така приключва и книгата „Йов“, поне на пръв поглед. След всички изпитания и беди, които сполетяват Йов, тя завършва с онова, което бихме могли да наречем само относително позитивна нотка.

Несъмнено ако попитате някого за книга в Библията, която завършва добре за главния герой, нещо като „и заживели доволни и щастливи...“, мнозина биха посочили книгата „Йов“.

Все пак нека да анализираме всичко, с което Йов разполага в края на книгата. Семейството и приятелите, които не са били с него по време на изпитанията (с изключение на Елифаз, Валдад, Софар, Елиу и жената на Йов), идват и го утешават. Те са щедри, дават му пари. В края на историята Йов има двойно повече, отколкото в началото, поне от материална гледна точка (ср. Йов 42:12 с Йов 1:3). Той има десет деца – седем синове и три дъщери, родени вместо загиналите седем синове и три дъщери (виж Йов 1:2,18,19) и в цялата страна няма жени „тъй красиви като дъщерите на Йов“ (Йов 42:15) – нещо, което не се казва за първите му дъщери. Този човек, толкова убеден, че се намира на прага на смъртта, живее още 140 години. „И тъй, Йов умря стар и сит от дни“ (Йов 42:17). На еврейски фразата „сит от дни“ (интересно е да отбележим, че понякога се превежда като „преситен от години“) се употребява при описанието на последните дни на Авраам (Битие 25:8), Исаак (Битие 35:29) и Давид (1 Летописи 29:28). Тя предава идеята за човек в относително добро и щастливо състояние по време на определено нещастно събитие – смъртта.

Книгата „Йов“ завършва с добре подредилите се за главния герой обстоятелства – той умира „стар и сит от дни“. Както всички знаем – и то знаем твърде добре – историите на много други хора не приключват по същия начин. Дори верните, почитаните и благочестивите не винаги се оказват в такава ситуация като Йов.

Както всички сме в състояние да се убедим, Библията е пълна с истории без щастлив край. А това се дължи на факта, че самият живот е пълен с истории без хепиенд. Независимо дали умират мъченически заради добра кауза или от ужасна болест, или животът им се съкращава от мъка и нещастия, много хора не преминават така триумфално през изпитанията си, както Йов. Всъщност нека да сме честни, колко често обстоятелствата се подреждат така добре, както при Йов? Не е необходимо да разгръщаме Библията, за да осъзнаем този ужасен факт. Кой от нас не е запознат с нещастния край?

Да, историята на Йов завършва с позитивна нотка, в контраст с историята на други библейски герои и често с тази на хората като цяло. Понякога библейските изследователи говорят за „възстановяването“ на Йов. И наистина, до известна степен, много от придобивките му са възстановени.

Но ако това беше окончателният край на историята, то тогава – съвсем честно – дали тя би звучала завършено? Нещата за Йов определено се подреждат по-добре, много по-добре, но в края той така или иначе умира. Всичките му деца умират. Техните деца също умират и т.н., и т.н. Несъмнено до известна степен всички те се сблъскват с много от травмите и изпитанията на живота като всички нас – травмите и изпитанията, които просто са житейски факт в един греховен свят.

Доколкото ни е известно, Йов никога не научава причините за всички беди, които го сполитат. Да, раждат му се други деца, но какво да кажем за скръбта и жалеенето по изгубените? Какво да кажем за белезите, които несъмнено носи до края на живота си? Книгата има добър финал, но той не е идеален. Остават твърде много въпроси без отговор, твърде много неясноти.

Библията казва, че „Господ преобърна плена на Йов“ (Йов 42:10) и Той наистина го е направил, особено в сравнение със случилото се преди това. Но все още много неща остават непълни, неясни и неизпълнени.

Това обаче не бива да ни изненадва, нали? В този свят, независимо от неговия „финал” – добър или лош – някои неща остават непълни, неизяснени и неизпълнени.

Точно затова в известен смисъл финалът на книгата „Йов“ би могъл да се разглежда като символ (колкото и блед, и неясен да е) за истинския край на цялата човешка горест и страдание. Той предсказва върховната надежда и обещание, дадено ни чрез благовестието на Исус Христос, за пълното и цялостното възстановяване по начин, в сравнение с който възстановяването на Йов бледнее.

Освен за всичко друго Библията е и книга за историята. Но това не е просто историческа книга. Тя ни говори за събитията в миналото, историческите събития, и ги използва (освен всичко останало) и за предаването на духовни поуки. Дори използва отминалите събития, за да ни научи на истини за начина ни на живот тук и сега (виж 1 Коринтяни 10:11).

Но Библията не говори само за миналото. Тя е и книга за бъдещето. Разкрива ни не само вече случили се събития, но и предстоящи. Насочва ни към бъдещето, дори към края на времето. Теологичният термин за събитията на последните дни, за последното време, е „есхатология“ – от гръцката дума, носеща значението „последен“. Понякога терминът се употребява като обобщение на темите, говорещи за смъртта, съда, небето и ада. Свързан е и с обещанието в надеждата, която имаме за ново съществуване в един нов свят.

Библията ни разкрива много за края. Да, книгата „Йов“ приключва със смъртта на самия Йов и ако това беше единствената книга за четене, човек би повярвал, че историята на Йов приключва също като нашата – със смърт. Това е, край! Няма за какво друго да се надяваме, защото доколкото можем да съдим по онова, което виждаме около себе си, след смъртта няма друго.

Но Библията ни учи на нещо повече. Показва ни, че в края на времето ще се установи Божието вечно царство, че то ще съществува завинаги и че ще бъде вечният дом на изкупените. За разлика от светските царства, които идват и си отиват, то ще бъде вечно.

„Великият изкупителен план води света към пълното му завръщане в Божието благоволение. Всичко изгубено чрез греха се възстановява. Не само човекът, но и земята е изкупена, за да бъде вечен дом на верните. В продължение на шест хиляди години Сатана се е борил да завладее земята. Сега Божието първоначално намерение за нейното създаване бива изпълнено. „Светиите на Всевишния ще приемат царството и ще владеят царството довека и до вечни векове” (Даниил 7:18)“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Гл. „Враждата на Сатана против закона”. София, 2005, изд. „Нов живот“. С. 206).

Книгата „Йов“ наистина приключва със смъртта на главния герой. Добрата новина и за нас, и за Йов е, че краят на тази книга не е край на историята за Йов. А нашата смърт въобще не бележи нашия край.

Една от темите в книгата „Йов“ е темата за смъртта. И как би могло да е другояче? Всяка книга, разглеждаща човешкото страдание, естествено би трябвало да говори за смъртта – източникът на толкова много от нашите страдания. Йов пита дали мъртвите отново ще оживеят и после заявява, че очаква настъпването на тази промяна. Еврейската дума за „чакам“ загатва за надежда. Това не е само очакване на нещо, а надежда то да се случи.

Онова, на което той се надява, е именно неговата „промяна”. Тази дума произлиза от еврейския термин, предаващ идеята за „обновление” или „замяна“. Често пъти става въпрос за смяна на дреха. Въпреки че значението на думата е доста общо, като се има предвид контекстът – а именно въпросът за „обновлението” след смъртта, на което се надява Йов – каква друга би могла да е тази промяна освен промяната от смърт към живот – времето, когато Бог ще „пожелае делото на ръцете Си” (Йов 14:15).

Разбира се, нашата велика надежда, великото обещание, че смъртта няма да е краят, достига до нас чрез живота, смъртта и служенето на Исус. „Новият Завет ни учи, че Христос е победил смъртта, най-горчивия враг на човечеството, и че Бог ще възкреси мъртвите за последен съд. Но тази доктрина става централна за библейската вяра (...) след възкресението на Христос, защото тя придобива валидност в Христовия триумф над смъртта“ (Хартли, Дж. Книгата „Йов“. С. 237 – амер. изд.).

Въпреки всички ужасяващи беди, сполетели Йов, той не само остава верен на Бога, но и си връща голяма част от изгубеното. Но дори тук, както и в голяма част от книгата „Йов“, остават въпроси без отговор. Разбира се, тя е само една от книгите и да се гради цялостна теология върху една от тях би било погрешно. Имаме останалата част от Писанията, които добавят много повече разбиране по отношение на много от най-трудните въпроси, разгледани в книгата „Йов“. Особено Новият Завет разкрива ясно толкова много неща, които не биха могли да бъдат напълно обяснени в старозаветно време. Може би най-точният пример е значението на службата в светилището. Колкото и верните израилтяни да разбират материята, свързана със смъртта на животните и с цялата жертвена служба, само чрез откровението от Исус и Неговата смърт на кръста жертвената система бива представена в истинската ѝ светлина. Книгата „Послание към евреите“ спомага за осветляването на толкова много от истинското значение на цялата служба. И макар днес да имаме привилегията да знаем „настоящата истина“ (2 Петър 1:12) и със сигурност да сме получили повече светлина върху въпросите в сравнение с Йов, налага се ние също да се научим да живеем с въпроси без отговор. Разкриването на истината е продължителен процес и въпреки голямата светлина, дадена ни досега, все още има толкова много неща да научим. Всъщност казано ни е, че „изкупеното множество ще пътува от свят на свят и голяма част от времето им ще бъде заето в изследване на тайните на изкуплението. И през цялата вечност тази тема постоянно ще се разкрива пред умовете им“ (Уайт, Е. Адвент ревю енд сабат хералд, 9 март 1886).

Александру Марин бил известен на полицията в Румъния. Името и снимката му висели в полицейските управления в цялата страна. Бил прекарал една трета част от живота си в затвора.

Марин не отговарял на образа на типичния закоравял престъпник. Имал добро образование, говорел много езици и се изявявал като обещаващ художник и дизайнер, а бъдещето му изглеждало доста обещаващо. По-големият му брат бил атлет и национален шампион, но се самоубил на 18 години. По това време Марин бил едва петнадесетгодишен. Опечалените му родители насочили цялата си любов и всичките си надежди към своя по-малък син. Той обаче се сприятелил с погрешните младежи.

Приятелите му изпитвали удоволствие да нарушават закона. „Знаехме какво ще се случи, ако ни хванат“, казва той. След време Александру бил заловен и пратен в затвора, който се оказал школа за престъпници. Освободили го, но той вече бил научил престъпните методи. Захванах се и с други нелегални дейности и така се свързал с мафията.

Александру се оженил за бивша съученичка. Тя знаела за миналото му, но се надявала да го поправи. Той не желаел да се промени. Решил да избяга в Югославия и после да доведе съпругата си, която очаквала дете. Успял да прекоси границата, но нямал никакви пари. „Трябваше да крадем, за да се храним“, разказва той. Отново го арестували и затворили.

В деня преди да го освободят, една жена, която работела в затвора, му казала, че има планове да го депортират в Румъния. Това било равностойно на смъртна присъда. Жената му дала пила и той заедно със съкилийниците си започнал да пили металните решетки в този затвор с повишена сигурност. Пеели, за да заглушат шума, докато режат решетките. Прозорецът бил съвсем малък и Александру трябвало да свали палтото и ризата си и да се намаже с крем за бръснене, за да се измъкне пред малкия отвор. Той разказва какво се случило след това:

„Четирима от нас избягаха, но само трима успяха да излязат от затвора и да стигнат до близката нива. Бе късна есен и никой нямаше риза или палто. Треперех от студ. Чувахме как охраната и полицейските кучета ни търсят. Кучетата откриха един от моите приятели. Разбрах по виковете. Тогава се помолих за първи път. „Помогни ми, Господи. Ако ми помогнеш да избягам, ще променя живота си.“ Смятах, че ще го направя, но след като избягах, забравих за своето обещание пред Бога.“

Продължението следва.