Живеене като Христос

Обратно на това, което мнозина смятат, заповедта да обичаме ближния си не е нещо ново, казано едва в Новия Завет. В Стария Завет Бог вече е заповядал на народа Си „да възлюбиш ближния си както себе си” (Левит 19:18) и да „обичаш [непознатия]” както себе си (Левит 19:34).

Защо тогава Исус казва „нова заповед ви давам”? Новото в указанията на Исус е в това, че има нова мярка: „както Аз ви възлюбих”. Преди въплъщението на Христос хората не са имали пълна представа за Божията любов. Сега чрез Своя несебелюбив живот и чрез смъртта Си Исус демонстрира реалната и най-дълбоката същност на любовта.

„Любовта е естествената среда, в която Христос се движи и живее, и действа. Той идва да прегърне света със Своята любов (…) Трябва да следваме примера Му и да Го направим свой Образец, докато не изпитаме същата любов към другите, каквато Той проявява към нас” (Е. Уайт, Нашият Отец се грижи. Стр. 27).

През тази седмица, докато разглеждаме нежния, състрадателен и грижовен живот на Исус, нека сърцата ни бъдат докоснати и оформени от Неговия Божествен активен принцип на любовта, който е запазеният знак на истинското християнство.

Въпреки постоянните яростни атаки на Сатана, Исус води неегоистичен живот на любящо служене. Неговият приоритет винаги е съсредоточен в другите хора, а не в Него самия. От детството Си чак до кръста Той показва постоянното нежно разположение за служене на хората. Ръцете Му са винаги готови да облекчат всеки случай на страдание, с който Той се среща. С любов се грижи за тези, които обществото счита за по-маловажни – децата, жените, чужденците, прокажените и бирниците. „Не дойде да Му служат, но да служи” (Матей 20:28). Ето защо Той „обикаляше да прави благодеяния и да изцелява всички угнетявани от дявола” (Деяния 10:38). За Него съчувствието, милостта и заинтересуваността Му за благоденствието на другите са по-важни, отколкото задоволяването на собствената Му физическа нужда от храна и подслон. Всъщност дори и на кръста Той се грижи повече за майка Си, отколкото за собствените Си страдания (Йоан 19:25-27).

Исус е чувствителен към нуждите на хората и е истински загрижен за тях. Сърцето му се изпълва със състрадание към големите множества, които са уморени и разпръснати. Трогва се от болката на безпомощните – като за двамата слепци близо до Ерихон (Матей 20:34), като за умоляващия прокажен (Марк 1:40, 41) и вдовицата, която току-що е загубила единствения си син (Лука 7:12, 13).

Всеки акт на милост, всяко чудо, всяка дума на Исус са мотивирани от безкрайната Му, безусловна и постоянна любов. Той е обичал своите ученици от самото начало и „докрай ги е възлюбил” (Йоан 13:1). Със смъртта Си на кръста показва на цялата Вселена, че безкористната любов триумфира над егоизма. В светлината на Голгота става ясно, че принципът на себеотрицателната любов е единствената валидна основа за живота на земята и на небето.

Да живеем като Исус означава да имаме същата любов, която Той проявява. Христос илюстрира този вид любов чрез Притчата за добрия самарянин (Лука 10:30-37), разказана по време на разговора Му с книжника. Книжникът обобщава нашия дълг към Бога и към останалите човешки същества: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила и с всичкия си ум; и ближния си - както себе си” (Лука 10:27). Книжникът познава Библията (цитира наизуст Второзаконие 6:5 и Левит 19:18), но със сигурност се чувства виновен, че не проявява любов към ближния си. В опит да се оправдае той пита Исус: „Кой е моят ближен?” (Лука 10:29).

На въпроса: „Кой е моят ближен?” Исус отговаря, че в основни линии наш ближен е всеки човек, който се нуждае от помощта ни. Така вместо да питаме: „Какво може да направи моят ближен за мен” трябва да се питаме: „Какво мога да направя аз за моя ближен?”.

Исус отива далеч отвъд обичайното отрицателно изброяване на правилото по онова време: „Не прави на другите това, което самият ти не харесваш”. Представяйки го по положителен начин, Той посочва не само това, което да избягваме, но особено - това, което да правим. Необходимо е специално да помним, че този принцип не ни казва да се отнасяме с другите така, както те се отнасят с нас. В края на краищата, лесно е да бъдем добри с тези, които са добри с нас или нелюбезни с тези, които са нелюбезни с нас; повечето хора правят това. Но нашата любов към ближния винаги трябва да бъде независима от начина, по който той се отнася с нас.

В последния ден ще има много изненади. Тези, които са от дясната страна на Човешкия Син, никога няма да са предполагали, че тяхната проява на безкористна любов ще е толкова решаваща за небесната им награда. Христос няма да ги поздрави за изнесените красноречиви проповеди, за свършената ценна работа или за дадените щедри дарения, но за дребните прояви на грижа спрямо най-малките Негови братя.

Тези от лявата страна също ще бъдат изненадани от причините, посочени от Царя като основания за Неговата присъда. Някои от тях дори ще кажат: „Господи! Господи! Не в Твоето ли име пророкувахме, не в Твоето ли име бесове изгонвахме и не в Твоето ли име направихме много велики дела?” (Матей 7:22). Въпреки че това са похвални дела, без любящо отношение са безполезни. Тези хора изповядват, че служат на Христос, но Господ никога не ги е познавал (Матей 7:23), защото те никога не са обичали истински Него или Неговите братя. Те не практикуват принципите на истинската религия (виж Яков 1:27).

Коментаторите предлагат различни тълкувания за това кои са „най-малките от тези Мои братя” (Матей 25:40). Важно е да се определи кои са те, за да се знае степента на нашата християнска отговорност. Някои тълкуватели твърдят, че „най-малките братя” на Исус са апостолите и други християнски мисионери. Обосновават се с Матей 10:40-42 и заключават, че съдбата на всички човешки същества зависи от това, как се отнасят към християнските мисионери. Други учени заявяват въз основа на Матей 12:48-50, че „най-малките братя” на Исус са Неговите последователи като цяло. Няма никакво съмнение, че всички ученици на Исус са Неговите братя, но обхватът на думите Му, изглежда, е още по-широк. Христос „се уеднаквява с всеки член на човешкото семейство (...) Той е Човешкият Син и следователно е брат на всеки син и дъщеря на Адам” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Стр. 638 – ориг.).

Върховното доказателство на реалното християнството е любовта към враговете ни. Исус създава този висок стандарт в контраст с преобладаващата идея на Своето време. От заповедта: „Да възлюбиш ближния си както себе си” (Левит 19:18) мнозина извличат нещо, което Господ никога не е казвал или планирал - да намразиш неприятеля си. Разбира се, подобно нещо никъде не е загатнато в самия текст.

Един противник може да ни покаже враждебност по три различни начина: чрез враждебно отношение („мразят”), чрез лоши думи („ви проклинат”) и с неправомерни действия („ви гонят” - Матей 5:44). На този троен израз на враждебност Христос ни инструктира да отговорим с три прояви на любов: да им правим добри дела („правете добро” за тях), да говорим добре за тях („благославяйте” ги), и да се застъпваме пред Бога за тях („молете се” за тях). Отговорът на християнина спрямо враждебността и антагонизма е „да побеждаваме злото чрез доброто” (Римляни 12:21).

Обърнете внимание: Исус изисква от нас първо да обичаме враговете си и в резултат на това да изразяваме тази любов чрез добри дела, любезни думи и застъпническа молитва. Без вдъхновена от Небето обич такива действия, думи и молитви биха били обидно и лицемерно фалшифициране на истинското християнство.

За да ни помогне да разберем тази върховна заповед, Господ използва три аргумента. Първо, трябва да живеем, извисени над ниските стандарти на света. Защото и грешниците се обичат един друг и дори престъпниците си помагат един на друг. Ако следването на Христос не ни издига към живот и любов по начин, превъзхождащ добродетелите на този свят, каква е стойността му? Второ, Бог ще ни възнагради за любовта към нашите врагове (въпреки че не обичаме заради наградата, Той благосклонно ще ни я даде). И трето, този вид любов е доказателство за близкото ни общение с нашия Небесен Отец, Който „е благ към неблагодарните и злите” (Лука 6:35).

Ученията на Исус представят толкова висок идеал за безкористен и любящ живот, че повечето от нас вероятно се чувстват объркани и обезкуражени. Как можем ние, които сме егоисти по природа, да обичаме безкористно ближния си? Нещо повече, изобщо възможно ли е да обичаме враговете си? От човешка гледна точка това е изключено.

Но Господ никога няма да ни накара да обичаме и да служим на тези, които са омразни и нелюбими, без да ни предостави и средството за постигането му. „Този стандарт не е такъв, че да не можем да го постигнем. Във всяка заповед или разпореждане, които Бог дава, има обещание - най-положително - залегнало в основата на заповедта. Бог се е погрижил да се променим и да станем като Него и Той ще направи това за всички, които не препречват пътя Му с извратената си воля, осуетявайки по този начин Неговата благодат” (Е. Уайт, Мисли от планината на благословението. Стр. 76 – ориг.).

Какво е обещанието, заложено в основата на заповедта да обичаме враговете си? Това е уверението, че Бог е благ и милостив и към неблагодарните и злите (Лука 6:35, 36), което включва и нас. Ние ще можем да обичаме враговете си, защото първо Бог ни е възлюбил, въпреки че сме били Негови врагове (Римляни 5:10). Когато ежедневно потвърждаваме, че приемаме Божията жертва на кръста мотивирана от любов към нас, себеотрицателната Му обич прониква в живота ни. Колкото повече осъзнаваме и преживяваме любовта на Господа към нас, толкова повече Неговата любов ще потече от нас към другите - дори и към нашите врагове.

Нашата ежедневна нужда е не само отново да приемаме смъртта на Христос за нас, но да Му предадем волята си и да пребъдваме в Него. По начина, по който сам Той търси не Своята лична воля, но волята на Отец (Йоан 5:30), така и ние трябва да разчитаме на Него и волята Му. Защото без Него не можем да направим нищо.

Когато избираме ден след ден да се предаваме на Исус, Той живее в нас и чрез нас. И тогава „вече не аз живея, но Христос живее в мен” (Галатяни 2:20) и Той превръща моите егоцентрични нагласи в безкористен живот на любов…

От книгата на Елън Уайт Копнежът на вековете – глави „Добрият самарянин” и „Тези най-скромни Мои братя”.

„Всички около нас са клети, измъчени души, нуждаещи се от думи на съчувствие и от помощ. Има вдовици, които се нуждаят от съчувствие и подкрепа. Има сираци, за които Христос заръчва на последователите Си да ги приемат като дълг към Бога (...)Те са членове на голямото Божие семейство и християните като Негови настойници са отговорни за тях. „Техните души - казва Той - ще изискам от твоята ръка” (Е. Уайт, Притчи Христови. Стр. 386,387 –ориг.).

„Не величието на делото, което извършваме, а любовта и верността, с която го вършим, печели одобрението на Спасителя” (Е. Уайт, В небесните места. Стр. 325).

1. На пръв поглед притчата за овците и козите, изглежда, учи, че спасението е чрез дела, т.е. колкото повече добри дела вършим, толкова по-големи са шансовете ни да влезем в Божието царство. Но изненадата на спасените показва, че те не проявяват любов, за да придобият заслуги. Исус ясно разкрива, че вечният живот е резултат от вярата в Него (Йоан 3:15 ; 6:40 , 47; 11:25, 26 ). Истинските дела на любов идват от вяра и от любовта ни към Бога (Галатяни 5:6). Тези дела са доказателството, а не причината за нашето спасение. Как можем да действаме по любящ начин, като в същото време избягваме капана на мисленето, че правим тези неща, за да заслужим правото да бъдем в небето? Защо винаги трябва правим разлика между плодовете на спасението и средствата за спасението?

2. Едно нещо е да обичаме „враговете” си, когато те са само досадни, недружелюбни същества (като трудни колеги, груби познати или неблагодарни съседи). Това, разбира се, е достатъчно трудно. Но какво да кажем за истинските врагове - хора, които са ни причинили вреда или които търсят начин да навредят на нас или на семейството ни? Как да ги обичаме? Каква утеха се крие (ако изобщо има такава!) във факта, че не е заповядано да ги обичаме „както себе си”?

3. Хората могат да спорят с нас за нашата теология, учение, начин на живот - почти за всичко. Но кой може да спори с неегоистичната и безкористната любов? Тази любов разкрива сила, която превъзхожда логиката и рационалните аргументи. Как да се научим да я преживяваме, независимо на каква цена?

Аз съм Анжело. Живея в Мадагаскар, големия остров близо до източното крайбрежие на Африка. Родителите ми са християни, но посещаваха различни църкви и често се караха за това, в което вярват. За мене църковното богослужение се превърна в източник на спорове, а не акт на любов.

Когато навърших 10 години, майка ми пожела да ме запише в християнско училище, където да намеря по-добра среда. Откри адвентно училище близо до дома ни и помоли баща ми да ми разреши да се запиша там. Най-накрая той се съгласи.

До тогава всичко, което знаех за Бога, бе онова, на което баща ми ме бе научил. В новото училище обаче изучаваме Библията. Бях свикнал със споровете и когато някой кажеше нещо, с което не бях съгласен, започвах да споря.

Скоро осъзнах, че учениците адвентисти знаеха голям брой библейски текстове, с които подкрепяха твърденията си. Познанията им ме подтикнаха да чета Библията, за да мога по-добре да доказвам възгледите си. Новите ми приятели адвентисти ме насърчиха да изучавам Библията, за да разбирам какво Бог казва, а не да оспорвам дадени теми.

Интересът ми към религията се задълбочи и когато навърших 15, вече бях приел Исус за мой Спасител и бях пожелал да стана адвентист. Майка ми прие моето решение и в действителност доста се зарадва. Баща ми не беше никак щастлив. Често започвахме спорове по библейски въпроси, като всеки от нас цитираше текстове, за да докаже своята позиция.

Родителите ми се присъединиха към друга църква, за да бъдат единни във вярата. Те се надяваха, че аз ще ги последвам, но аз им отговорих, че Бог е моята канара и ще следвам единствено Него.

Вече съм адвентист от три години. Родителите ми все още не са приели моята вяра, но са приели решението ми. Надявам се, че един ден заедно ще ходим на поклонение в църквата. Виждам промяна в тях, породена от твърдата ми позиция на страната на Бога и това ме радва.